Иван Кабуров е потомствен земеделец от благодатното пазарджишко село Мало Конаре. Двамата със съпругата му Десислава Кабурова са двигателите на семейното им стопанство, неслучайно сочено за еталон и от най-добрите експерти в агросектора. Преди година именно Иван бе избран за лице на българското земеделие и бе заснет в клип за популяризиране на българските плодове и зеленчуци, създаден по идея на Министерството на земеделието, горите и храните. И двамата съпрузи са завършили Аграрния университет в Пловдив, което им помага да бъдат истински професионалисти в своята област, от които други фермери да търсят съвети и да черпят опит.
Част от производството им е в модерна хидропонна оранжерия, изградена по холандски модел, с хладилна камера и лаборатория, на площ от 8,5 дка, в които развиват високотехнологично производство на зеленчуци. Оранжерията е създадена с европейско финансиране и е сбъдната мечта за амбициозното семейство.
Разговаряме с Иван Кабуров за трудностите пред селскостопанските производители в непредвидимите и изпълнени с предизвикателства времена в условията на ковид, политическа и икономическа кризи.
– Г-н Кабуров, каква е равносметката от настоящата стопанска година с градушки, суша и убийствени горещини за зелечукопроизводството?
– Зеленчукопроизводството в България през последните години върви доста назад. Развитието му е слабо. Това го показват и статистиките и всички подобни резултати. Проблемите са много. Работната ръка, която ни е така необходима, е на изчезване и е все по-скъпа. Неуредиците в Министерството на земеделието и в разпоредбите, които получаваме, конкуренцията за земеделски земи, в която невинаги има коректност и колегиалност – с много препятствия се сблъскваме! Редно е да има повече разбиране, за да има място за всички ни под слънцето, както се казва.
– Данни на земеделските служби показват, че за последните около 10 години площите със зеленчуци драстично намаляват в Пазарджишко, при някои култури, като пипер и домати – в пъти. На какво се дължи този отлив?
– Разходите за отглеждане на декар пипер са около 2000 лева. После – работната ръка, прибирането, реализацията – всичко е много скъпо и трудно. А и рискът за производителите на пипер е много висок, затова колегите намаляват площите. Доматите също са скъпо производство. Има един вредител – тута абсолюта, който е много упорит и опасен, с него е много трудна борбата. Нападне ли, няма спасение.
– Други производители се жалват, че и климатичните промени се отразяват фатално върху резултатите от труда им. Така ли е?
– Климатичните промени, мисля, не са чак толкова решаващи. Дали вали или не вали – зеленчуците се напояват, при тях неполивно земеделие е неприложимо.
– Дано е така! Но същите тези данни показват, че драстично падат и добивите от зеленчукопроизводството в последните години. Каква може да е причината, ако не неблагоприятното време?
– Дребните земеделски производители все по-често решават да не очертават площи за субсидии, а и не искат да се регистрират. Защото са в тежко финансово състояние и не могат да си позволят да плащат осигуровки. А и бюрократщината ги съсипва – доказване на продукция, проверки, фактури, документация. Примерно, ако искаш да насадиш късно зеле и си го заявил през месец май, че ще е зеле, а не ти стане разсадът, не успееш да намериш от другаде, ти не можеш да го очертаеш. Предварително не знаеш на какво можеш да разчиташ. И като ти дойде една проверка, не питат дали зависи от теб, отрязват те. Така на хората им писна и не им се занимава с това. Затова и те вече не фигурират в статистиката и официалните данни. Аз лично смятам, че на дребните производители трябва да им се дава една целева субсидия, която да им помага да оцелеят на пазара и да са конкурентни, за да си стъпят след време и сами на краката. И не трябва да има толкова голяма бюрократщина.
– Възможно ли е средният добив от декар пипер да е само 1100 килограма, а от доматите – 2500 килограма? Доколкото знам, и за двете култури нормалните добиви са около 4 тона от декар.
– Това е така, защото много от производителите продават голяма част от продукцията си на борси или на търговци, без да се документира, без фактури. Така не се отчита и не влиза в статистиката. А иначе нормалните добиви наистина са поне 4 тона, от новите сортове пипер дори надвишава 5 тона. От доматите за консерва има сортове с по 6-7 тона добив на декар. Ако са отчетени само по 1100 или 2500 килограма от декар, това значи, че останалите 3-4 тона са „черна каса“. Ето, това трябва да се промени в този сектор, да се създадат условия хората да нямат интерес да заобикалят правилата, от това ще спечели и държавата. В момента данъчните са по борсите и по тържищата, а продажбите извън тези места? Явно е нужен друг подход, не само проверки.
– Имат ли зеленчукопроизводителите достатъчно авторитетна браншова организация, която да защитава интересите им в такива трудни моменти, както и да искат промени при такива спорни изисквания за подпомагането като това от примера със зелето?
– Много са слаби браншовите организации на зеленчукопроизводителите. Хората са обезверени и не разчитат вече на нищо. Искат, предлагат, но добре знаем, че се чува повече думата на големите асоциации, те успяват да прокарат полезните за своите членове промени в законите, а понякога тези закони са в ущърб на други производители. Мисля, че отделните сектори в земеделието трябва да се разделят, към всеки да има индивидуален подход, да се подпомагат по различен начин, отговарящ на реалните им потребности. Няма универсален модел, който да е подходящ за всички. Всичко, което е написано в нормативните документи – и начинът за разпределяне на белите петна, и всичките регистрации, срокове – е правено в интерес на едрите производители, но е несъвместимо с интересите на малките, а те също заслужават подкрепа и се нуждаят от нея. Лошото е, че от години не се чува гласът на дребния земеделец, не се вземат проблемите му насериозно. А не би трябвало да е така. Доскоро само в землището на Мало Конаре имаше над 100 дребни земеделски производители. По 5 работници да наемат – това са 500 работни места! Сами разбирате, че това има и социално значение за местната общност. Зеленчукопроизводството е сектор, който създава много работни места, създава продукция, която е основно за българския пазар – за прясна консумация, за преработка, за консерви – повечето остава при българския потребител. Но дребните земеделци и при нас поизчезнаха вече.
– Мало Конаре доскоро беше легендарно не само в България, но и зад граница с бостаните си. Сега има ли ги?
– Бостани в нашето землище вече не се засаждат. Ако не броим малко тикви, които са по-лесни за отглеждане. Мало Конаре е благодатен район. На 6 метра под повърхността има подпочвени води във всеки един парцел. Всеки стопанин си е направил сондаж, земята е плодородна и се отблагодарява. Това е богатство, което държавата сякаш недооценява. Уж се говори, че зеленчукопроизводството ще става приоритетен сектор, че ще се инвестират достатъчно пари в напояването, а всичко остава само до разговорите и на практика нищо съществено не се върши, реално резултати няма. И всеки, който дойде, щедро обещава: това ще направя, другото ще свърша, зеленчукопроизводството ще възродя, а изпълнение на тези хубави обещания май така и не виждаме. И продължаваме със старата песен на нов глас.
– Как се справят зеленчукопроизводителите в условията на ковид криза? Съществуват ли схеми за адекватно подпомагане, което да компенсира ударите на тази криза?
– Да, получаваме. Миналата година получихме някакви пари, и тази година се надяваме да вземем. В зеленчукопроизводството колкото и да се дават пари, все са недостатъчни, защото – както казах – то е скъпо производство. А тази година ни струва още повече – купуваме много скъпи торове, много скъпи препарати много скъпи семена, понеже българските сортове не са устойчиви на болести, търсим холандски. Но цените им пък са много високи – на пипера само семето му е 500-600 лева на декар, ако заложиш на елитни сортове. Отделно за разходите да се отгледа разсад, стават 1000 лева. После – да се насади, да се натори, да стигне до плододаване – тогава разходите стигат вече до 2000 лева. Аз имам оранжерия, която гори на вечер по три тона пелети. Миналата година бяха 140 лева, сега са вече 240 лева и не знам как ще се смогва през студените сезони!
Това е много скъпо производство, за което колкото и да помага досега държавата, не е достатъчно, за да излязат сметките и човек да е сигурен, че ще избегне загубите. Държавата трябва да въведе норми и правила, които да се спазват, а не да отпуска някакви суми, които закърпват една дупка, но останалите остават да зеят. Тук трябва първо промяна в наредбите и адекватен подход спрямо проблемите на земеделците. Спомняте си как преди години много зърнопроизводители продаваха без фактура заради ДДС-то. Продукцията им не фигурираше по тази причина в статистиките. После въведоха обратното начисляване като облекчение, така че ДДС да се прибира само от последния потребител, и всеки започна да си фактурира, всичко вече си е легално и нещата вървят добре. Отделно тази проследимост пресича възможности за злоупотреби и укриване на данъци. Ето така трябва да стане и със зеленчукопроизводството.
Аз съм регистриран по ДДС. И когато продавам нещо за 60 стотинки, 10 стотинки ми е ДДС. А който не е регистриран, веднага може да предложи 50 стотинки и ние не можем да сме му конкурентни. Сега има предложение на се намали ДДС за зеленчукопроизводството, минало е на първо четене, дано да се приеме! Тогава секторът ще живне и ще стане по-конкурентен и на вноса. Вносителите също много злоупотребяват с ДДС и подбиват цените на нашата продукция, особено оранжерийната. Така че такива промени трябва да се правят, а не просто да се раздават едни пари.
– Поскъпването на горива, електроенергия, торове, препарати тази година беше много по-чувствително. Ще се отрази ли то и на цените на земеделската продукция?
– Общо взето, българската продукция не е евтина, защото е качествена, а за да се гони качество, има по-висока себестойност. Включително и заради местоположението ни, себестойността на тази в съседни страни е по-ниска. Аз вече споменах за пелетите, които плащам, докато колегите в Гърция не харчат такива пари, защото при тях оранжериите не се отопляват. На нас това ни е 80% от разходите, докато гърците са с едни гърди напред, там няма нужда от отопление. Проблем е също така, че не сме достатъчно механизирани все още, използваме много физически труд, а той също оскъпява крайния продукт. Нямаме толкова високотехнологични машини като тези, които имат в Гърция, където от много повече години разчитат на еврофинансиране и вече имат голям резерв от зелечукопроизводствени машини и прибират бързо, автоматизирано и много по-евтино. Българската стока може да изглежда скъпа в очита на потребителя, но ние не регулираме пазара, търсим си своето, за да може да останем в това производство. Но и не можем да продаваме краставици по 2 лева, ако те вървят по 1,20 лева. Пазарът диктува цените. А в Гърция колегите получават и по-добро подпомагане. По-сериозни субсидии за торове, препарати, дават им се разни преференции. И при нас има субсидии и като че ли не са много по-ниски, но себестойността излиза по-висока, най-вече заради отоплението и ръчния труд. Разбира се, не може и не бива да разчитаме само на субсидията да ни свали себестойността и да ги донесе печалба. Нереалистично е да очакваме да ни са плащат по 500 лева на декар. Дава се нещо, което е приемливо и е една подкрепа, но не е факторът, който регулира цената.
– А как тогава да бъдат защитени българските производители, така че да има икономически смисъл да отглеждат зеленчуци?
– На първо място – да се ограничи до минимум нерегламентираният внос и всички да работят по правилата, с документи. А не да се внасят нелегално второ и трето качество отровени и непроверени продукти. Защото когато дойдат криви краставици на безценица от Гърция и се предлагат по 1,20 лева, докато миналата година нашата стока беше по 2,30-2,40 лева, нямаме шанс. Хората не гледат, че е лошо качество, казват: „Еее, виж, там има по 1,20!“ и така те принуждават да свалиш цената. Нерегламентираният внос и нелегалната търговия водят до съсипване на зелечукопроизводството като сектор. Най-напред трябва да се помогне на българския производител да стане конкурентен на останалите в ЕС, да няма дъмпингов внос, продажби „на черно“ и чрез „кухи фирми“, които прибират печалби, а не внасят нищо в държавната хазна. Докато ние плащаме и ДДС, и данък печалба, и всичко останало.
Разбираме, че е нормално да има и внос. Но ако той е контролиран, ако допълва липсите или недостига на пазара, а не да избутва българското производство с дъмпингови цени, условията за работа в нашия сектор ще са нормални и приемливи. Не можем да чакаме държавата да ни крепи със субсидии, защото – пак казвам – това е скъпо производство. И с 50, и със 100 лева да ги вдигнат, това не решава проблема. Ние искаме да работим и да си изкарваме сами парите, нека ни създадат подходящи условия за това, така че да успяваме.
Страшно ни тежат, например, осигуровките на работниците – ето, за тях да ни се помогне. Много са високи! Аз имам около 25 души на постоянен трудов договор – всеки месец се плащат осигуровки, това и голям разход. Еднодневните договори са голямо облекчение, наистина. Но като цяло е добре осигуровките да са по-ниски за земеделските производители. Доста неща ни се искат, но трябва да сме реалисти. При скъсания бюджет на държавата не можем да разчитаме на много.
– В момента страната ни е в пълна неяснота за това как ще продължи да работи бизнесът в следващите години. Какво би се случило със селскостопанското производство, ако – макар и временно – остане с ограничени възможности впо отношение на подпомагането?
– Субсидията обикновено увеличава наемите и цената на земеделските земи. Когато е висока, се плаща повече – например, 45 лева, ако е ниска, пада, може и до 15 лева. Така че първо, ако се стигне до свиване или липса са подпомагане, това ще се отрази върху собствениците на земеделски земи.
Самото производство дори със субсидиране върви към тотален фалит. Ако не се променят нещата, които вече обсъдихме, до няколко години може и изобщо да нямаме такова производство у нас. То не е печеливше. И на открито, и в оранжерии – все е така. Аз имам 5000 декара зърнопроизводство, за което съм наел само двама души и разчитам на техника, от него съм изкарал 300 000 лева. А за градините имам 25 души постоянни работници, сега съм наел още 15 чак от Ракитово, за да берат продукцията на полето и в оранжериите. И от това не съм изкарал нищо! Изтрепваме се от работа всички, и не можем да вземем нито лев. Много пари отиват за надници и осигуровки, препарати, торове – всичко отива за разходи. Толкова високи, че свят да ти се завие! А зърнопроизводството – там са ми двама души, на които няма нужда да им обръщам и внимание, те са съвестни хора и си работят и си изпълняват задълженията. Оттам ми идват приходите, не от зеленчуците.
– И това го казва земеделец със супермодерни оранжерии и който е направил толкова много инвестиции в стопанството, за да е по-ефективно?! А останалите?
– Да, супермодерна холандска оранжерия, в която съм инвестирал над 1 милион и още толкова са ми отпуснати по проект. И пак не става – много са големи разходите, страшно е! И нелоялната конкуренция, и несигурността на пазара. Не знаеш утре на каква цена ще продаваш, не знаеш и на каква ще купуваш консумативите. Държавата ни е слаба, нищо не може да ни помогне. Това раздаване на субсидии е запълване на дупки, временно решение. Това не е стабилно бъдеще за сектора. Трябва да има правила в сектора, за да знаеш какво трябва да направиш, за да успееш. Но да има какво да направиш, да зависи повече от теб самия, да имаш шанс да си конкурентен на пазара.
Стоимена Александрова
