Отглеждането на ориз изисква значително по-големи инвестиции от останалите зърнено-житни култури. Оризопроизводителите в България се надяват да бъдат включени като приоритет вече в не един и два програмни периоди. Но и в следващия програмен период културата ориз няма да е приоритетна за страната ни. Но най-важното е да се решат проблемите с напояването.
Ася Василева
Оризът е една от основните и най-ценни житни култури. Тя се отглежда от дълбока древност и днес има важно продоволствено значение. За повече от половината от населението в света тя е основен източник на хранителни калории, предоставящ 35–80% от общия калориен прием. Нарастващият брой на населението в световен план налага производството на ориз да се увеличи с поне 50% над сегашното равнище. През последните 7 години се отчита тенденция за нарастване на потреблението му в света, като в същото време световното производство на ориз запазва нивата си – около 500 млн. т. В резултат на това данните сочат намаляване на запасите от ориз в световен мащаб. Съгласно статистиката оризът осигурява 20% от световното предлагане на храна, докато пшеницата – 19%, а царевицата – 5%.
В България, поради редица обективни (климат, ограничени подходящи почви) и субективни причини (непрекъснати реорганизации, преустройства, промени в собствеността и др.) в последните две десетилетия се наблюдават временни спадове и последващи възстановявания на заетите с културата площи. След анализ на реколтираните площи, среден добив и общо производство в страната става ясно, че са налице колебания, но средните добиви нарастват устойчиво.
Например към 2015 г. реколтираните площи възлизат на 124 000 дка и производството до този период се увеличава близо 2,9 пъти – от 20 хил. т на 67 хил. т. В края на 2017 г. обаче отново се наблюдава лек спад до около 111 000 дка. Средните добиви са сравнително стабилни – от 448,0 кг/дка през 2005 г. до 545,4 кг/дка през 2015 г., за да достигнат до 571 кг/дка през 2017 г. Динамиката е в зависимост основно от биологичния потенциал на сортовете и от агрометеорологичните условия на годината. Средните добиви е от ориз у нас през 2018-2020 г. са 600 – 700 кг от декар.
Общо създадените оризови напоителни полета в България са над 200 хил. дка, което означава, че все още има неизползван пълен капацитет за разширяване и възстановяване на оризопроизводството в България. Пазарното търсене, вкусовите предпочитания на потребителите към традиционно висококачествения ориз, произведен в България, стимулират материалната заинтересованост за производство на културата.
Оризопроизводството бележи подем през последните години. Увеличават се площите с тази зърнена култура, а паралелно с това – и ползваните за тях количества поливна вода, показват данни на „Напоителни системи“. Тази тенденция е най-осезаема през 2021-ва, като в сравнение с предходната година нарастването на засетите оризища само в Пазарджишко е с повече от 2000 декара – от 35 251 до 37 313 декара.
Стойността на горивото, водата и семената правят производството губещо, липсва и квалифицирана работна ръка
Площите, които заема оризът в България – около 150 хил. декара, са достатъчни за задоволяване нуждите на страната ни. В България се сеят само италиански сортове, въпреки че в Пазарджик има опитна станция, която се занимава със селекция на ориз. Българските сортове не се сеят по няколко причини. Първата е, че са нискодобивни. Вторият им недостатък е, че са високостъблени, стъблото им е слабо и полягат, а като полегнат, не могат да бъдат ожънати и създават проблеми на комбайните. При полягането голяма част от зърното остава в оризището. То пониква на следващата година като самосевка, но с червено зърно (оризарите го наричат „дивак“) и търговците не го изкупуват. В тази връзка с недоумение научихме за два нови сорта български ориз, включени в сортовата листа на ИАСАС, но забележете – с кафяво и червено зърно. Кой производител ще си замърси площите с тези сортове, от които после трудно ще почисти продукцията си?
Оризът понася монокултура
В оризищата сеитбооборотът е ограничен, предвид спецификата на площите. Може да се прави със слънчоглед и пшеница, но оризарите го прилагат не за да произведат продукция от други култури, а заради самия ориз, за да се почистят площите от самосевките. Добре е този сеитбооборот да трае поне 4 години. Но ориз се отглежда и в продължение на 30 години, защото културата го позволява.
Водата, която плащат българските оризопроизводители, е скъпа. Въпреки, че с големи усилия от страна на Напоителни системи цената й падна от 70 лв/дка до около 55 лв/дка през последните два поливни сезона. Специалистите са сметнали, че за цялата вегетация на декар са необходими 2400 м3/дка и толкова се фактурира.
Освен големият разход на гориво, цената на водата също е сериозен разход за производството, семената също не са евтини. На фона на всичко това и въпреки модерната техника, снабдена с всички екстри, липсва квалифицирана работна ръка, защото според оризопроизводителите никъде в България няма професионално училище за механизация.
Малко са селата, в които може да се отглежда тази култура – те са в Старозагорски, Пазарджишки и Пловдивски регион, няма други оризови полета в страната. Отглеждането на ориз е трудно. Дори стопани, които имат оризови полета, не се занимават с ориз, защото той е няколко пъти по-скъпа култура от пшеницата. Може би 3 пъти по-скъпо е да отгледаш един декар ориз, отколкото един декар пшеница.
Технологията е трудна, защото за много кратко време трябва да се свърши много работа. През месец април се започва с подготовка, защото тогава самата почва изсъхва – оране, подравняване на клетките, после пълнене на клетките с вода и до края на май оризът трябва да е засят. Сеитбата се извършва по няколко начина – с торачка, сеялка – използва се много малко, и със самолет, което е най-удобният, но по-скъп начин.
Субсидиите – ниски, водата – скъпа
„Законодателно, ние никъде не фигурираме в наредбите на МЗ. В Гърция оризопроизводителите получават по 108 €/дка субсидия, а ние получаваме 14 €, колкото е за останалите масово отглеждани култури”, казва Георги Видолов, председател на Българска оризова асоциация.
Той обяснява, че при ориза има много обработки, включително лазерно подравняване, защото той изисква малък пласт вода, при това топла, за да се развива добре. Само за подравняването се изразходват по 4 – 5 литра нафта на декар. За целия производствен процес се изразходват за 14 – 15 л/дка. Един декар ориз се равнява на 4 декара почвена обработка спрямо другите култури.
Разбираме, че субсидиите не отговарят на технологията на културата. Какви субсидии трябва да получава един оризопроизводител според вас?
Субсидиите в другите страни членки на ЕС са от 70 до 120 € на единица площ, при нас са не повече от 13-14 €, колкото са за останалите масови култури. При тази близост с Гърция – на една граница, нашите оризопроизводители са в неравностойно положение. Нашата продукция струва по-скъпо, а я продаваме на едни и същи пазари, на които я продават и гръцките ни колеги. Нашата цел е държавата да успее да намали разликите и да уеднакви субсидиите за всички европейски фермери. Тази голяма диференциация е голям проблем не само за оризопроизводителите, но и за всички останали фермери. Директните и националните плащания са както за всички останали фермери, поради което ние настояваме оризът да бъде признат за чувствителна култура. Нашите колеги от Гърция получават около 100 евро на декар субсидии плюс държавни помощи. Естествено, че гърците могат да реализират продукцията си на по-ниски цени, тъй като ЕС покрива половината от разходите им за производство, които са около 150 евро на декар. В България се налага да ги калкулираме в готовата продукция. В Румъния, където се произвежда по-малко ориз, отколкото в България, производителите получават помощи плюс субсидии от 80 евро на декар. 20 евро от тях са държавна помощ. Така са договорени помощите при подписването на главите за земеделие. А нашите политици, като са ги подписвали, не са имали представа, че в България от 100 години се отглежда ориз.
Реалните ни разходни норми са около 20 л/дка, което е доста повече от средното гориво за другите култури, а ни се признават 5 – 7 л/дка. Имаме проблеми с регистриране на препаратите за растителна защита. Имаме много малко препарати за РЗ, които са вече остарели със своето действие. Сега има модерни препарати и съвременни технологии, които са на разрешителен режим.
Европейската Комисия е приела ориза за чувствителна култура. Това означава, че културата и нейното отглеждане в Европа са оценени като много важни. ЕК е приела, че отглеждането на ориз трябва да бъде стабилно да продължи, тъй като производството му намалява зависимостта на Европа от внос на тази култура за изхранване на населението й.
Като цяло Европа е нетен вносител на ориз – тя внася 1 млн. тона средногодишно ориз от Азия, Латинска Америка и др. ЕС е зависим от този внос. Две държави – Мианмар и Камбоджа имаха големи преференции за внос на ориз в ЕС. Но в момента е задействана защитна клауза и оризът от тези страни вече няма да може да бъде внасян на тези цени. Вероятността Европа да усети недостиг на ориз е съвсем реална. Тази защитна клауза има съвсем обективни причини да бъде задействана и те са свързани със здравето на потребителите. Грижата на ЕК в момента е да създаде устойчиво оризопроизводство в Европа. Малко са толкова чувствителните култури с потенциал за изчезване в Европа като ориза.
В България оризопроизводството се възстанови през последните десетина години. Това се случи с усилията на частното предприемачество, без държавата да има някаква заслуга. Състоянието на оризопроизводството е задоволително, което не може да се каже и за икономическата му рентабилност в момента. Това е най-вече поради факта, че има голяма разлика между субсидиите и държавните помощи, които получават оризопроизводителите в различните страни от ЕС.
Оризопроизводство в България може да има, но оризопроизводителите в България тази година са в тежко финансово състояние и не се знае колко от тях ще продължат догодина. Цената стана много ниска, и поради ниските субсидии, стоката им остана непродадена. Защото гърците и всички останали продават на ниска цена, а ние не можем да си го позволим.
Ако оставим настрана тези проблеми, то основната заплаха за нас е положението с водата. През 2021 г. бяха заляти около 110 000 дка. оризови насаждения. Технологията на отглеждане на културата предполага водата на площите да започне да намалява от 15 септември нататък. Всеки стрес и всяко спиране на водата преди това може да доведе до умиране на растението и абортиране на плода. Ние не можем да си позволим по никакъв начин да нямаме вода в този пероид.
Аз лично гледам около 20 000 дка ориз и съм предплатил цялата сума за цялата година. Това значи, че разчитам на тази вода. Въпреки че имам рискове, че може да ми погине реколтата от друго бедствие, аз съм поел риска и съм предплатил цялата вода, която ще ползвам през сезона. За да могат Напоителни системи да ползват този финансов ресурс и да си поддържат каналите доколкото могат. Защото в Напоителни системи финансовият дефицит е постоянен от години. Ние, оризопроизводителите, сме се съгласили авансово да финансираме тази услуга без да знаем дали ще изкараме реколта в края на годината.
Оризът е култура, която не може и с вода, и без вода. Оризът може само с вода
Ако един сезон не полееш и на другия няма да има. Оризът е много чувствителна култура, която има специфична технология и при която ние сме 100 процента зависими от Напоителни системи, за да съществуваме. Ако няма вода – няма ориз. Всяка година я играем тази игра, вървим по ръба на има-няма вода, ще изкараме, няма да изкараме. Затова беше много важно да се реализира този проект за рехабилитация на мрежата на Напоителни системи в НПВУ, да се възстановят каналите, да няма толкова големи загуби на вода. Ние сме настоявали хиляди пъти за това през годините. Работата на земеделците е тежка и трудна. Водата е важна за всички, но за оризопроизводството е жизненоважна.
Години наред възстановяваме каналите от нулата. Каналите не са само на Напоителни системи. 90 процента от вътрешноканалната мрежа е общинска собственост. Тя също трябва да се възстановява. Кой я възстановява? Ползвателите. Аз, с моята печалба, възстановявам каналите на общината. Защото общината няма пари и бюджет за това. И не стига, че възстановяваме вътрешноканалната мрежа, но и в голяма степен помагаме да се възстановят главните напоителни съоръжения, защото години наред Напоителни системи бяха в колапс.
Напоследък нещата тръгнаха в правилната посока, но за съжаление, и този път беше до време. Появи се някаква реална надежда за решаване на този кардинален проблем, но уви. Хайде пак отначало. На кой да обясняваме пак отначало всичко? И без това в България има 5 човека специалисти, които разбират от тези неща. И те вече не са в системата. Какъв бизнес, каква устойчивост, какво развитие? За да има устойчивост, трябва да има инвестиции, трябва да има проекти.
Беше ли шанс за земеделието възстановяване на напояването в рамките на НПВУ?
Проектът е свързан с възстановяване на съществуващата водна инфраструктура на страната. Тази инфраструктура е строена преди повече от 40-50 години. От тогава няма проект, свързан с рехабилитация на напоителни системи – независимо дали подземни, хидрантни тръби или надземни канали, няма проект за възстановяване. Камо ли да се изгради нещо ново. Този проект е първият, който можеше да възстанови, поне донякъде, главните напоителни магистрали. Напоителната система в момента е износена вероятно на 70 процента. Загубите на вода са огромни. Има големи участъци, които вече изобщо не могат да се използват, затворени са съоръжения, които навремето са осигурявали водохващане, други са занемарени, изоставени, затлачени, разрушени. И това, което го е имало и е съществуващо, и то не може да се ползва в момента. Този проект трябваше да възстанови поне това, което е построено. И после цялата тази мрежа да почне да се поддържа и да се ползва.
Ние всяка година сме в колапс за вода за напояване. Всяка година сме в напрежение помежду си кой ще получи вода и кой няма да получи. Защото водата не стига за всички. Ако не се възстановят тези съоръжения и голяма част от водохващането не се ползва, водата всяка година все повече няма да стига. Това в крайна сметка ще намали площите с ориз в България.
Ако искаме да говорим за устойчиво земеделие, трябва да се възстанови напояването в България. Ако искаме да говорим за развитие, то тогава вече трябва да има и нови проекти. Но засега поне трябва да рехабилитираме старите. За каква устойчивост говорим, без да възстановим напояването? А пари за това няма. Шансът беше НПВУ. Вода в България има, но тя не може да стигне до потребителите. Пускат я по реката да заминава в Турция и Гърция и да напоява техните площи! Това е абсурд!
Каква част от разходите в производството на ориз е водата?
Разходите за производство на ориз са около 300 лв/дка. От тях 57-58 лв/дка са за вода в момента. Това е около 20 на сто. Никак не е малко. Ако се рехабилитира водопреносната мрежа и няма загуби на вода, цената й значително ще падне. Съответно ще се отрази върху разходите ни за производство чувствително.
В момента цената на водата в България е много висока точно поради остарялата водопреносна мрежа. Напоителни системи имат много разходи по подръжка на мрежата. Ако тази подръжка я няма в такава степен, ако няма загуби на вода, всички ползватели на вода ще спечелим, защото цената й ще падне. Тогава ще могат да се увеличат и площите.
Но ако няма вода, и ние догодина намалим площите наполовина поради липса на вода, какво ще стане? Напоителни системи няма да получат очакваните 10 млн. лв аванс от нас, а ще получат 5 млн. лв. Това ще ги накара да вдигнат цената на водата, естествено. Разходите и персоналът им са същите.
И какво да направим в тази ситуация оризопроизводителите. Ако разходите ни за вода се увеличат на 40%?
Затова ние, като браншова организация, се опитваме да помагаме Напоителни системи да са в много добро финансово състояние. За да могат да поддържат мрежата и ние да сме спокойни, че те работят и ние ще имаме вода. А сега не знаем какво ще се случи.
Планът за рехабилитация на Напоителни системи за оризопроизводителите беше жизненоважен, защото ние запълваме дупки с наши средства само и само да ни има. Тамън стигнахме до ниво, в което нещата се стабилизираха и почнахме да вървим напред. Всички се радвахме, че ще се осъществи проекта за рехабилитация на Напоителни системи. Но пак нещата се объркаха. В България вместо да вървим напред, постоянно и постоянно се връщаме назад.
Ние правим едно екологично производство. Производството на земеделска продукция се случва по природните закони. И те включват вода. Не правим нещо което природата преди нас не е правила.
Какво мислите за идеята за реализиране на някои от проектите за напояване с приоритет зеленчуци и плодове?
Пак казвам, че оризът е чувствителна култура. С какво ще си напълнят хората чушките? Оризът е най-достъпната храна в момента. Как може да приоритизираш едни култури за сметка на други? Ще внасят ориз ли? В Италия цените са два пъти по-високи, азиатският ориз не е ясно с какво е пръскан, не случайно ЕС го подлага на рестрикции. Това ли ще ядем, като не можем да си позволим италианския?
Не можем да накараме азиатците да използват разрешени препарати. Можем да си подредим нашата къща само. Но ние и това не можем да направим. Защото ако не се случи проектът за рехабилитация на мрежите на Напоителни системи, производството на ориз в България ще загине. Ако ние се откажем, а ние сме почнали преди години от нулата, то никога повече няма да се възстанови. Веднъж унищожи ли се, никога не може да се възстанови.
След още 5 години няма да има програми за финансиране за земеделие и техника от ЕС. И ако дотогава ние нямаме устойчивост, България ще загуби всичко, което е постигнато досега.
Ако сега не рехабилитираме тези канали, то след 10 години те изобщо няма да работят. Кой ще плати тройна цена, за да бъдат изградени наново? От тази гледна точка кой може да застане и да каже – този сектор е важен, този не е важен? Колко хора ще се изхранят с домати и чушки, и колко хора ще се изхранят с ориз? Всеки може да си произведе домати в двора, кой може да си произведе ориз?
Като се вземат пари от земеделието, икономиката на България няма да върже. Никой не яде желязо. Ще разрушим всичко. За пореден път. Ако няма напояване, след 10 години в България няма да има земеделие. Изменението на климата доведе до засушаване на големи райони, в които традиционно е имало вода. България е един от тях.
Докога земеделците ще се борим с чиновници, които не са стъпвали на полето? Вместо МЗ да работи в интерес на българското земеделие, то отново застава срещу нас земеделците! Години наред се борим за този проект, борим се за напояване, мечтаем за него! И когато имаше шанс то да се случи, за пореден път държавата не защити интересите на българските земеделци!
В страната има изградени язовири, хидранти, напоителни канали, ние ще се връщаме назад към цистерните. Ако не функционират каналите и язовирите на Напоителни системи, оризопроизводство не може да съществува. А в България се произвежда най-качественият ориз на пазара, който спокойно задоволява вътрешното търсене, и то – на много поносими за потребителите цени. Никой не ни е подал един пръст за помощ. Никой не е помогнал на оризопроизводството в България, всички правителства ни пренебрегват.
