Малкото фермерство се е запътило към Червената книга на видовете, ако още сега не се вземат по-сериозни и адекватни мерки
България да припознае малките производители, докато не е станало късно
Повече от 10-15 години в България се дъвче една и съща тема, което ще рече още от влизането ни в ЕС.
Новото правителство би трябвало да я чуе отчетливо, а новото коалиционно споразумение, което я е вписало в намеренията си и обещава да работи в това направление, да побърза…
Докато някакви конкретни национални мерки станат факт…
малките фермери буквално с дни изчезват
и закриват производствата си. По обясними причини.
Те определено изчезват от картата на България и това е факт от години, казва Магърдич Хулиян от НСМСФП.
То не бяха Хранкопи, Слоу фууд-и (Slow Food), събори, пазари, пендари, тигани и тем подобни проекти, чрез които се водеше битката те да се задържат на повърхността. Но не се получаваше.
Най-вкусното българско сирене и истинският розов домат пазарни продукти ли са и колко стопани биха се издържали от производството им, пита той.
Само бабите, нали?! Тъжна картинка…
А защо толкова години не се получава? Защото не са посочени целите…и всеки се мъчи да се спасява поотделно. В това време малкото фермерство
има нужда от устойчива национална политика
която да предвиди какви са даденостите. Много малко от произвежданите от него продукти са реален бизнес…Например Смилянският боб. Или Куртовският розов домат. Или Източнобалканската свиня. Или уникалното зелено българско сирене.
Тях ги произвеждат малки земеделски стопани, живеещи на село, т.е. в селски район, който трябва да е годен за живеене, с подходящи социални условия и удобства за фамилиите.
Което показва, че трябват икономически механизми за тези производители и общности – заеми с ниски лихви, конкретен вид подкрепа или друго.
България днес разчита на тези хора да съхранят ценните стари продукти, някои от които се правят по стари рецепти и технологии. Но тези хора не са научени да бъдат предприемачи, да не говорим да умеят да се борят с бюрокрацията и администрацията, и бумащината. Те не умеят да се справят със сложните процедури за кандидатстване за субсидии или европейски схеми, а и не попадат в тях. Но пък са подложени, наравно с всички, на ударите на контролните органи, които и тях ги гонят като империалисти.
И вместо да им се помага да се регистрират, да произвеждат и да стигнат до пазара, законодателството ни е такова, че ги заробва.
ЕК уж има пакет от мерки за гъвкаво прилагане на регламентите, който определя как се произвеждат традиционните храни, но кой знае защо останалите европейски фермери от други държави, успяват да се възползват, а нашите – не.
Ами, това е, защото там се прилага и национална политика, а у нас – не! Или не е достатъчно адекватна.
Така изчезват традиционни производства на традиционни продукти в Родопите, Стара планина, Странджа и на други места.
Как може една държава да е толкова късогледа
И да не вижда потенциала на тези хора и произвежданото от тях, за да създаде подходящи икономически условия и политики да съществуват и работят.
Питаме се и напомняме…
Ако това беше направено, и селски туризъм, много по-успешен, щяхме днес да имаме. Защото традиционните специални продукти и селският туризъм са неразривно свързани и уникално се допълват.
Но това би станало, ако има местна селска икономика. Тогава и в ресторантите, и в магазините й, ще се предлагат на гостите тези продукти и така ще печелят и малкия фермерски бизнес, и други бизнеси покрай него.
Но да си дойдем на думата, че държавата първо трябва да припознае малките производители като спасителен ресурс за селските райони и живот в провинцията. Не като конкуренция на професионалното земеделие, а като отделна ниша, която има нужда от други грижи и няма да вирее без икономическо съживяване на селските райони. Ами това е…
Виктория Димитрова
