Няма човек на земята, който да произвежда нещо, което губи и да продължава да произвежда, за да губи. Това се нарича мазохизъм.
Интервю на Ася Василева
С Тодор Джиков, картофопроизводител и председател на Националната асоциация на картофопроизводителите, разговаряме на полето му с картофи в землището на село Черньово, Ихтиманско. Лятото по традиция е горещо и безводно и само напоителната система спасява положението. И въпреки, че полето е зелено, картофите се развиват добре, а вода – Слава Богу има, оптимизъм в разговора ни като че ли няма.
Господин Джиков, докато идвахме към полето казахте, че зеленчукопроизводството, и в частност картофопроизводството, в България приключват. Защо?
За съжаление, ако трябва да говорим какви са проблемите в картофопроизводството и зеленчукопроизводството, то по-скоро трябва да започнем от това какво ни е наред. Защото ние нямаме нищо в ред. И затова зеленчукопроизводството в България си отива. Не само картофопроизводството, но и домати, пипер, лук, праз и т.н. Намалението на площите е в пъти. Няма друг сектор в земеделието, където намалението на площите да е в пъти. През 2007 г., при влизането на България в ЕС, в страната е имало 300 000 дка с картофи, в момента са 75 000 по ИСАК. Доматите са от 200 000 дка на 20 000 дка.
Очевидно един от основните проблеми е напояването. С тези промени в климата, може ли да се гледат картофи или зеленчуци без напояване?
В зеленчукопроизводството и картофопроизводството без напояване няма как да стане. Това са култури, които изискват интензивно напояване. Имайки предвид повишаването на температурите и увеличаването на продължителността на периодите на засушаване, това означава, че които и да са управляващите в България, те трябва много сериозно да помислят за възстановяването на хидромелиоративната система на страната, възможностите за напояване, изграждане на допълнителни язовири и т.н. Ако искат да се запазят поне тези площи, които в момента са останали.
Вие как сте направили напояването тук?
Напоителната мрежа е собственост на Напоителни системи, които доставят водата, а локалното напояване всяка година го изграждаме ние и след това го прибираме. На практика е невъзможно в момента да правим наши инвестиции, тъй като всеки може да види колко е разпокъсано полето.
Липсата на комасация и Законът за ползването на земеделските земи в момента поставят в невъзможност да се прави каквато и да е частна инвестиция в магистрално напояване. Разчитаме там, където Напоителни системи могат, да ни подадат вода, там засаждаме картофите, за да могат да се поливат.
Каква е инвестицията в една напоителна система?
Напоителната система, с която работим е около 700 лв на декар. Това е първоначалната инвестиция, разбира се, всяка година се дооборудва, има и амортизация. Не е лесно. Изисква работна ръка, изисква умения, знания, как да наредиш системата всяка година преди да се развие картофа, след това трябва да се прибере преди да започне изваждането на продукцията. Разчиташ на Напоителни системи да ти подадат вода, да отстранят аварии при възникването им, да си поддържат системите.
Има много външни фактори, от които земеделците зависим и които не можем да програмираме. Например, не можем да поливаме само през нощта, поради липса на такава опция от Напоителни системи. А това води до пригори и налага пръскането на картофите с много препарати, които оскъпяват продукцията.
Казвате, че имате проблеми с комасацията на земята…
За съжаление, има изключително много пропуски в Закона за ползването на земеделските земи. Възможността, която е дадена на арендатори да оставят земите си в реални граници абсолютно свободно, води до това, което се вижда на полето при нас. Поле на парчета кръпки с различни култури.
Арендатори с по 1000 дка, които сеят зърнено-житни култури решават да оставят земята в реални граници по някакви причини. На тях им е лесно, защото със сеялките и комбайните за житни култури може да въртиш, както искаш, но при отглеждането на зеленчуци трябва да се съобразяваме с редовете за напояване, с машините за изваждане.
Според мен, този закон има изключително много слабости. Мнапример, землището на Черньово, Ихтиманско е 8000 дка. Ако има арендатор, който заявява 400 дка, което е 5% от площта да няма правото да обявява, че ще гледа земята в реални граници. Това е убийство. Трябва да се сложи максимален праг на правото да заявяваш земята в реални граници. Защото по този начин големите арендатори унищожават малките, особено тези, които гледат зеленчуци.
МЗм говореше за промени в този закон?
Коментираше се само, че когато се представят договори от различни хора за едни и същи ниви, спорът да се решава от съда. Което е голяма глупост. Да оставиш да се решава в съда имотен спор за определена нива, означава тя да не се работи от никого, защото съдът ще се произнесе след една година. В закона ясно и категорично е указано правото на собственост. Когато нивата ти е собствена и си си я заявил, то ти си с предимство. Когато нивата ти е собствена, но си я отдал под аренда с тежест и тази нива е вписана, естествено, че с предимство е този, който арендова нивата. Когато е с обикновен и невписан едногодишен договор за наем, и за същата нива има още един едногодишен договор от друг наследник, който също не е вписан, е естествено да важи или този, който е с по-ранна дата или този, който има декларация, че му е дадена цялата нива за ползване. Нека да оставят съдът да се произнася между наследниците кой е взел парите и как да си ги разпределят.
Защо гледате картофи въпреки всичко?
Не е въпреки всичко. Тази година съм намалил площите с 50 на сто. Тази година гледам 1000 дка, миналата година бяха 2000 дка. От следващата година мисля да ги редуцирам, дотолкова доколкото имаме проект и трябва да изтече необходимият ранкинг. И за съжаление отиваме към приключване.
Зеленчуци в България не могат да се гледат. Няма пазар, няма работна ръка, няма адекватна компенсация при неблагоприятни климатични условия. Липсва каквато и да е помощ в посока на пазарни сътресения от дъмпинга на свръхпроизводството на европейски зеленчуци и картофи. Няма логика. Няма човек на земята, който да произвежда нещо, което губи, и да продължава да произвежда, за да губи. Това се нарича мазохизъм.
Ще се пренасочите към зърнопроизводство?
Такава е конюнктурата. Сусбидиите, раздавани по този начин и липсата на какъвто и да е адекватен контрол при обвързаното подпомагане, където има немалък ресурс, но огромна част от него отива при земеделци, които не произвеждат, а работят само за субсидия. Специално картофите заподноевропейците добре се постараха да ги извадят от обвързаното подпомагане, няма да може да издържим.
Няма да се намери решение за обвързаното подпомагане при картофите?
Поне до 2025 г. решение няма да се намери. За съжаление, ще задам още един път въпросът защо на Съвета на министрите българският министър на земеделието разписа Регламента, написан по този начин. Можеше въобще да не се стига до гласуване на този Регламент в Европарламента, ако България беше отказала да разпише придвижването му към Съвета на министрите. Българският министър трябваше да излезе с ясна и категорична позиция, че страната ни няма да подкрепи новият план без обвързано подпомагане за картофите.
Защото 90 процента от картофопроизводството в България е ситуирано в планинските и полупланинските райони и дава препитание на над 2000 български семейства в райони, където друго не може да се произвежда.
Министър Иванов се отчете за безпрецедентно подпомагане на земеделците, така ли е?
Действително, размерът на подпомагането е прецедент. Общо 600 млн. лв на годишна база подпомагане от държавния бюджет и от прехвърлянето към директно подпомагане на 5% от бюджета на ПРСР досега не се е случвало. Парите са много. Но възникват два въпроса. Дали ще има парламент, който да нотифицира начинът на раздаване на тези 5% от ПРСР или те ще останат в небитието и ще ги загубим. Второ, дали ще има пари и следващото правителство, и ако има ново правителство, то дали ще се съгласи действително да даде този ресурс. Но най-важното е дали този ресурс ще стигне само и единствено до реалните, до истинските производители в чувствителните сектори – плодове, зеленчуци, животновъдство или голяма част от него ще отиде при тези, които работят само за субсидия.
Каква е себестойността в картофопроизводството тази година?
До вчерашна дата, защото всеки ден има повишение на цените, а за съжаление, икономистите прогнозират сериозна инфлация и за напред, себестойността на производството на картофи в сравнение с миналата година се беше увеличила с около 40 процента. В момента тя е вече 1500 лв на декар от 1100 лв през миналата година. Растат цените на торовете, на горивата, надниците на работниците.
Абсолютно всичко е на цени, които не съответстват на пазарната цена на картофите в момента. Говоря с колеги от Пазарджишко, които продават ранните картофи, и те казват, че в момента продават на загуба. Само и само да продадат стоката, за да могат да засеят втори култури. За съжаление, ние в планинските и полупланинските райони втори култури не можем да садим. Всичко зависи от това как ще калкулират подпомагането в МЗм. Не бива и не е редно парите да се дават на калпак. Трябва да има секторни анализи и икономически разчети в кой сектор какво е необходимо.
Основният проблем в зеленчукопроизводството и картофопроизводството пазарът ли е?
Те са няколко неща. Първото нещо е пазарът. Ние отдавна нямаме достъп до българския пазар. Поради най-различни фактори – нерегламентиран внос, свободното движение на стока от където се сетиш. Второ – липсата на адекватен контрол в търговията и на едро и на дребно. Трето, анархията, която цари при търговците на дребно с прословутите зелени картончета. Четвърто – липсата на работна ръка. Това са четири основни неща, които ще унищожат зеленчукопроизводството в България.
Аз смело твърдя, че до 4-5 години ще имаме само малко на брой бутикови производители на скъпи зеленчуци, които ще имат изградено маркетингово име. Масово се внасят зеленчуци от Европа.
Къде реализират българските производители стоката си в момента?
Основно се продава по пазарите и при търговците. Лесната възможност да се преетикетира една стока поради липсата на контрол дава възможност на търговците и вносителите да си препакетират в складовите бази вносната стока и да я продават като българска. Така нито ние, нито държавата може да хване края колко се произвежда, колко е наистина българската стока, колко се търгува. Най-потърпевши са българските потребители, които си мислят често, че ядат българска стока, а тя не е българска и ние, българските производители, които ни мачкат с тази нерегламентирана търговия.
