В момента всички земеделци се лутат самостоятелно в търсене на топлата вода за тяхното стопанство, вместо да ги води науката
Агроном Витковски, какво е мнението ви за технологията но-тил?
Там, откъдето идва но-тил като технология, годишното разпределение на валежите е различно от това при нашите климатични условия. Там основната група валежи идват по време на вегетацията. В България е леко различно. Тук основните валежи са през късната есен, през зимата и рано напролет.
Според мен, положителното нещо при тази технология е, че подобрява дълбочината на проникването на влага в почвата. Когато ореш на дълбочина от 30 см, създаваш резервоар от почвена влага на дълбочина от 30 см. Всички знаят, че подорната пета така уплътнява почвата, че намалява водопропускливостта й. Когато продълбочаваш на 40 или 50 см, този резервоар се удвоява, защото този уплътнен слой се разрохква и водата може да се просмуква по-надълбоко. При технологията но-тил разрохкване на такава дълбочина се постига след няколко години практикуване. Структурирането на почвата се променя коренно. И тогава получаваш един доста по-голям резервоар за влага отколкото при конвенционалните технологии.
Четох и доста коментари по отношение на развитието на плевелния състав, бактериите, микроорганизмите, микоризата, гъби и всички други неща, които образуват почвеното плодородие с течение на времето. Това е естественото почвено плодородие, което съществува в горските масиви, където никога не е имало почвени обработки. Но тук има един друг проблем, който трябва да се сложи много ясно на масата и да стане обект на дискусии.
Какво искаме? Дали искаме интензивно земеделие или искаме устойчиво земеделие.
При интензивното земеделие пръскаме, торим и сеем интензивно и получаваме високи резултати на висока цена. Устойчивото земеделие от друга страна предполага с умерени разходи да получаваме умерени добиви, които обаче дават дългосрочна сигурност.
Наблюдавам в момента какво се случва при интензивното земеделие. Дай, дай, дай … високи добиви, високи разходи, едни и същи препарати. Започват различни проблеми. Плевелите умират по-трудно, стават резистентни, добивите почват да падат. Имаме ограничен сеитбооборот от две култури и половина. Пшеница, слънчоглед и половинката ни е царевица. И това се повтаря ежегодно. Сеем 50 процента пшеница и останалите 50 процента се разпределят между царевица и слънчоглед. Това няма начин да не се отрази негативно върху почвата. Всеизвестно е, че всяко едно растение черпи по негов си специфичен начин хранителни вещества от почвата. За една година почвата няма как да се възстанови. А следващата година пак идва същата култура. Това неминуемо ще се отрази върху почвеното плодородие, което касае тези три култури. Не случайно в старите учебници пише, че определена култура може да се засява на същото място след 3 години, друга – след 4 и т.н. Говорим за 4-5-6-7 полно земеделие.
Но когато говорим за интензивно земеделие, земедлеците не могат да си позволят да имат полета с нулев доход. Донякъде с това се опитва да се справи идеята за ЕНП-та, зелени площи и угари, за които се дават някакви субсидии. Но генерално на фона на цялата обработваема земя тези площи са твърде малък процент. След това изведнъж се оказа, че на света не му достига храна и има опасност от продоволствена криза. ЕС разреши част от тези площи също да бъдат засети. Така почвата продължава да се изтощава.
Тези три култури се третират със сходни продукти от гледна точка на група активни вещества. Почти всички хербициди са на базата на сулфанилурея. Имат горе-долу един и същи механизъм на действие. Това неминуемо ще окаже влияние и върху самия плевелен състав. Земеделците забелязват през последните години, че някои плевели умират все по-трудно.
И тогава какво?
Това е въпросът. Какво следва? Как да минем към устойчиво земеделие? Земеделците, които минаха към технологията но-тил бяха принудени да го направят от гледна точка на площите, с които разполагат. Те осъзнаха, че това е техният път, защото полетата им обикновено са по-различна категория земя с по-ниска стопанска стойност и при тях интензивно земеделие не става. Но и те са подвластни на тези три култури.
Преди години успоредно със зърнопроизводството се развиваше и животновъдство, което поемаше част от фуражните култури, които могат да влязат в сеитбооборота. Но животновъдството е трудно. Много хора опитаха да го правят през годините, дори с големи стопанства със зърнопроизводство, но малко успяха.
Отглеждането на овощни и зеленчукови култури може да замени зърнено-житните култури на някои площи. То има и принадена стойност. И тук стигаме до другия голям проблем
Можем да произведем всичко, но няма къде да го продадем.
Нямаме пазар за тези култури. Аз съм сигурен, че ако намерим къде да реализираме продукцията, в България ще има подем на овощарството и зеенчукопроизводството. Тук идва проблемът с работната ръка, разбира се. Но мисля, че ако се намерят пазари, ще се намерят и хора, които да работят.
За мен най-голямото предизвикателство в момента е как да минем от интензивно към устойчиво земеделие.
Разбирам, че за вас но-тил не е панацея?
Това не е най-подходящата технология за нашите климатични условия. Освен това технологията е скъпа. Да, разходите намаляват, но след време. Машините, с които се работи при технологията но-тил са доста скъпи. Първите няколко години трябва да направиш високи разходи, за да закупиш директни сеялки. Трябва да имаш големи трактори. Първите години се влагат доста повече хербициди. И добивите неминуемо през първите години са по-ниски. Докато се получи желаното структуриране на почвата, минават 3-4 години.
Няма как преструктурирането на почвата, когато си я малтретирал с плугове 30-40-50 години, да стане за 3 месеца. Няма да стане и за 1 година. Трябва време. Но след 5-6 години нещата се променят. Въпросът е кой може да си го позволи? Обикновено към но-тил преминават по-големите стопанства, които са започнали на част от площите и ежегодно ги увеличават.
Какъв е начинът тогава земеделците, ако не могат да преминат на но-тил, поне да правят по-щадящо земеделие?
Има стопанства, които преминават основно към продълбочаване на почвата. Те също забравиха плуговете. Това е някакъв междинен вариант. При него също се получават добре нещата.
Но остава големият проблем, че трябва да се вкарат повече култури в сеитбооборота. Преди време в него влезе грах. После земеделците опитаха със соя. Не се получи. Опитаха с нахут. Не се получи. И няма да се получи, докато това се прави стихийно. Като в приказката – „Чула жабата, че подковават коня, и вдигнала крак“.
Царевицата, слънчогледът и пшеницата са борсови култури и имат пазар в целия свят. Но нахут се търгува само в Близкия Изток. Там пазарът не е неограничен. За да сееш фуражен грах, трябва да има животновъдство, в което да го реализираш. Соята е перспективна култура, но климатът в България не е подходящ за нейното отглеждане. Точно по причина, че у нас разпределението на валежите не е такова, каквото е в Южна Америка. Ако в България средната сума на годишните валежи е 500-600 мм, то там те стигат до 1500-2000 мм годишно и то основно по време на вегетацията. Соята изисква въздушна влага по време на цъфтеж. Това е края на май-началото на юни, когато в България е сухо и горещо. Растението вирее, но не може да се опраши и да формира добиви.
Рапицата е култура, при която имаше някаква светлина в тунела. Преди време беше стигнала до почти 2 милиона декара, засети с културата. Но после площите разко намаляха, поради климатичните промени. Есените станаха много сухи и топли и културата не може нормално да поникне и да гарнира посева. Така че и рапицата постепенно отпада като култура в сеитбооборота.
Какво е вашето мнение са междинните култури. Сред земеделците то е полярно – между „Осанна“ и „Разпни го“?
За мен 90 на сто от междинните култури, които се правят, са развъдници на болести и неприятели. За да гледаш междинна култура, трябва да я третираш. Трябва да направиш допълнителен разход, който трудно се изплаща в края на годината. В Добруджа има проблеми с житните мухи и това е една от причините за забавяне на сроковете за сеитба. Защото в оптималните преди срокове, пшеницата се развиваше достатъчно рано, през есента се нападаше от житните мухи, а житните мухи идваха точно от тези междинни култури, които основно бяха смесени пшеница и рапица или нещо от този род, които не се третираха и станаха развъдник на мухите, които обхванаха цяла България. Това е за междинните култури при конвенционалното земеделие.
При но-тил те се наричат покривни култури. Идеята на тези покривни култури е да извличат хранителни вещества от почвата и след унищожаването им, да бъдат изполвани за зелено торене. За мен е един въпрос как се прилагат основните торове при но-тил?
Основните торове са три – азот, фосфор и калий. Азотът е силно подвижен в почвата в различните си форми, уреята не е толкова подвижна, колкото нитратната и нитритната форми. Но фосфорът и калия са фактически неподвижни. Ако се остави на повърхността на почвата една молекула с фосфор за една календарна година тя прониква до 4 см в дълбочина. При но-тил, ако поставите троен суперфосфат, амофос и основните други фосфорни торове на повърхността, след като почвата не се разрохква, кога те ще стигнат до кореновата система на растенията?
Кореновата система на пшеницата е на около 15 см дълбочина. В този слой е масата от корените, които черпят хранителни вещества. При царевицата и слънчогледа корените са на 25-30 см. Говорим за основната маса корени, която черпи хранителните вещества. Дълбоките корени, които при пшеницата отиват до 60 см, при слънчогледа и царевицата – до 1,20 м, основно черпят вода.
Но как, след като почвата не се разрохква, да внесем тези продукти? Да, покривните култури, ще ги изнесат на повърхността. Но ако разчитаме само на разложените корени на тези покривни култури, не знам дали можем да осигурим достатъчна запасеност на почвата с хранителни вещества.
Хипотетично почвата е един резервоар. В нея има различни количества от различни вещества. Слагаме покривна култура. Тя има дълбока коренова система и изтегля хранителните вещества. Следващата култура ги изразходва. Следващата година пак. Ако не сложим допълнително под някаква форма торове – дали химични , или органични, но те трябва да дойдат някъде отвън, за да се поддържа необходимото ниво на хранителни вещества. Покривната култура изкарва хранителните вещества от почвата, ние ги изнасяме с продукцията и след това слагаме следващата покривна култура, която ще извлече от почвата следващата порция. И това докога може да се случва?
При стрип-тил на отделни участъци има малко по-дълбоки обработки. За тази технология трябва да имаш пък други машини. Но там има някаква възможност да вкарваш хранителни вещества на определена дълбочина.
В момента земеделците се опитват да видят коя от трите води – но-тил, стрип-тил или конвенционалното земеделие, е по-топла. Без да имат помощ от никой. Лутат се без да ги води науката.
Друго щеше да е, ако имаше научна организация, със заложени дългогодишни опити. Да може да се проследи и да каже – при но-тил след 10-15-20 години няма да остане нищо в почвата или растителните остатъци ще бъдат разложени и те след 3-4 години ще започнат да слизат в дълбочина и тази технология ще бъде устойчива за еди-колко си време, например. И тогава, когато фермерите имат информация за тези неща от науката и на база на собствените си възможности – финансови, почвено-климатични и регионални, да могат да изберат правилната технология за своето стопанство. А сега всеки се чуди коя от топлите води е по-топла и коя да избере самостоятелно на принципа на проба-грешка.
Ася Василева
