Да правиш бизнес в съвременния свят не е лесно. Да правиш бизнес по принцип не е лесно. Да правиш бизнес в условията на свръхрегулирания и централизиран ЕС е още по-трудно. Това е всичко друго, но не и свободна пазарна икономика. За да успееш, трябва да познаваш правилата на бизнеса, на икономиката, на политиката, регламентите, регулаторните рамки и да ги обвържеш с невидимата ръка на свободния пазар, която обаче непрекъснато е възпирана от дългата ръка на европейските регулации, централизирано планиране и преразпределяне, водещо до изкривявания на пазара. Да не говорим за неистовите финансово добре подплатени вопли на зелените.
Да правиш бизнес в земеделието по принцип не би трябвало да се отличава от това да правиш всякакъв друг бизнес. Търсене, предлагане, себестойност, ценообразуване, марж на печалба… За съжаление, не е така. Субсидиите изкривяват всичко това. А завишените централизирани изисквания на ЕС към земеделците, определено не правят това, към което се стреми всеки един бизнес – да оптимизира разходите и да максимизира приходите. А да започнеш бизнес с милион и едно условия по принцип не е привлекателно, освен че земеделието е тежка работа и без това, а на всичкото отгоре – и скъпа.
На много от секторите им липсва финансова грамотност. Започнаха твърде много да разчитат само на субсидии и забравиха важността на инвестициите в производството. Много други сектори загубиха пазарите си и оцеляват на наркотични субсидии. А това не може да продължава дълго. Много от секторите са в сиво. На хартия ги няма, на практика – кретат. Но това положение ги прави безгласни политически и икономически субекти, от които нищо не зависи.
Земеделците трябва да се учат не само на бизнес, но и на политика, лобизъм, икономика. Да, това не им е работа. Тяхната работа е да хранят света. Но ако те самите не се научат, други са им скроили шапката. Докато са залисани на полето и в оборите, се приемат тежки антиземеделски закони и регулации. Печата се изкуствено месо, в ЕС се внасят безмитно евтини стоки от държави, необременени със свръхскъпи европейски изисквания за производство на храни. Европейците стават все по-бедни и вече качеството на храната не им е толкова важно, колкото достъпността й. В един момент, залисани в работа, правейки скъпо производство, европейските земеделски производители, в частност, българските, могат да се окажат никому ненужни. И дори правителствата да им предложат да изкупят стопанствата им за някакви суми, то ще лишат децата им от наследство.
Затова е изключително важно земеделците да станат икономически грамотни. Да се научат да правят бизнес. И то печеливш. Не да чакат на държавата и да призовават за справедливост. А да поемат съдбата си в свои ръце. Да следят кой какви закони и регулации приема и да реагират навреме. Да имат собствен глас и лобита. Да поставят и решават проблемите си с политиците първо на държавно, а след това и на европейско ниво. Да ги учат какво е земеделие. Не да чакат на поредната държавна или европейска помощ. Защото всяка помощ в един момент може да секне. А това не е толкова нереално. Бюджетът на ЕС за периода до 2027 г. вече е на червено само 2 години след приемането му. А може и просто така да спрат парите. Ако не слушаш, например.
В някои държави, като Нидерландия вече узряха за идеята на земеделските партии. Там новосъздадената земеделска партия дори вече има 11 депутата в Парламента. Но не е задължително да е партия. Нито Камара. В Гърция например няма земеделска Камара. Има два основни земеделски синдиката и много малки. Но едва ли някой ще оспори, че гласът им се чува. Всеки трябва да си намери формулата.
Но е дошло време, в което земеделците освен милионите неща, които трябва да са – агрономи, ветеринари, биолози, икономисти, мениджъри, маркетолози, счетоводители, борсови анализатори, трактористи и т.н., трябва да станат и политици. Да влияят на нормотворческите процеси в процеса на случването им, а не след това. И да, ще трябва да се научат и да говорят на обществото, и да комуникират мисията си. Тоест да имат собствен ПР, не по-малко гръмогласен от този на зелените. Да наложат гласът им да се чува. Никой не е обещавал да е лесно. Но друг път няма.
Земеделците трябва да станат фактор в съвременния икономически и политически живот. И да убедят обществото, че това, което правят е важно. Колкото и да е нелогично да трябва да убеждаваш някого, че производството на храна е важно и не убива планетата. Но политическите и икономическите решения се вземат в градовете и в Брюксел. Там, където вярват, че храната се ражда в супермаркета. А политиците често дори не знаят колко струва хляба.
В България вече има няколко силни и признати от членовете си браншови асоциации. Това е много добре за начало.
Ася Василева
