2023 година ще е година, в която много от българските земеделски стопанства ще навършат повече от 30 години на пазара. В бизнеса вече навлизат второто и третото поколение на легендарните български земеделци, поставили основите и създали модерното българско земеделие. 30 години ще навърши и медията „Гласът на земеделеца“. Пораснахме заедно, извървяхме дълъг и труден път. Учихме се, бъркахме, падахме, ставахме, но вървяхме заедно. Въпреки трудностите, българското земеделие има с какво да се гордее. В последния ден от 2022 г., ви предлагаме части от разговорите ни с някои от знаковите български лица в сектора. И ви пожелаваме успешна нова 2023 година!
Недко Митев, Овчарово: В земеделието няма емоции, има работа и знания
Големият добруджански агробизнесмен Недко Митев, както и много други от водещите български фермери, е приятел на „Гласът на земеделеца“ още от самото му създаване. И няма как да е иначе – заедно сме правили първите си стъпки, заедно пораснахме … Оттогава и досега тези топли чувства продължават, а ние, в редакцията, имаме удоволствието редовно да консумираме висококачествените и много вкусни млечни и месни продукти с марката „Добротица“. Те са направени само от естествени суровини, произведени в стопанството на Недко Митев. Добруджанецът, собственик на една от най-големите ферми в страната, отдавна е надхърлил мащабите на повечето европейски и световни стопанства. Вече два пъти е избиран за Агробизнесмен на България, а храните, които произвежда, нееднократно печелят медали на международни изложения. Признанието идва заради неговия модел на работа – да инвестира в модерни и добре подбрани технологии, да използва генетика на световно ниво, но всичко това в името на чистата и качествена храна.
Към животновъдството Недко Митев, натрупал близо 20 години стаж като агроном в ТКЗС-то в с. Овчарово, се насочва от 2008 г. Тогава купува животни от Добруджанския земеделски институт в Генерал Тошево. „Стегнах две помещения и започнахме да ги гледаме, но стана ясно, че животните не са достатъчно здрави. Минаха 5-6 години и разбрахме, че са нископродуктивни и даватне повече от 18-20 литра мляко на ден. При това вече нямаше никакво ветеринарно обслужване, няма къде да пуснеш една проба. Ветеринарите отидоха в частния сектор. Започнал бе истинският упадък на животновъдството в България“ спомня си Недко Митев. Точно тогава решава – или ще ликвидира животните си, или ще се опита да направи модерно животновъдство и да внесе от Европа класни животни.
„През 2010 г почнахме да внасяме животни и да строим нови помещения. Тук няма една тухла от стария обор на ТКЗС-то. Внесохме 900 животни от Холандия и следващата година още 600 животни от Дания. Купихме технологии, почнахме да строим и вече резултатите са много по-различни“, казва добруджанският фермер, който с размах възражда земеделието в родния си край. Отглежда и около 2 хил. бройки овце от породата Ил дьо франс, кокошки, патици и дори чистокръвни коне. „Хората забравиха истинския вкус на храната и затова искам да правя най-доброто, което се ражда тук“, казва Недко Митев. 350 човека се хранят в стопанството и нищо не се купува от пазара. Всичко се произвежда тук от месо, през пресни зеленчуци и плодове, млечни продукти до прясно изпечен ръчен хляб и дори мед.
Гордее се, че заедно с дъщерите и зетьовете гради бизнеса си. Но край него са и работниците на фермата, за които е построил специални жилища, както и служителите в месната, и млечната компании под названието „Добротица“.
А често вечер остава насаме с родословното дърво и се опитва да запомни всички имена на прародители, защото „добруджанецът е тънка работа – живял е в нямане и с много труд. Сговорчиви хора бяха нашите, обичаха се помежду си, тачеха се. Затова сме добри хора, защото помним рода си, обичаме семейството си, обичаме живота, защото сме добруджанци“, казва Недко Митев. Затова с еднаква обич и грижа се държи както към земята и животните във фермите си, така и към хората, с които работи или си партнира. „Ние сме от стария тип ръководители и знаем как се формира заплата, норми и разценки“, казва той и обяснява,че има служители които получават по 5 – 6 хил. лв. заплата при него. А механизаторите вземат средно 2500 лв. всеки месец в годината, независимо дали са в кампания или е дълбока зима. Общо 500 хил. лв. на месец отиват за заплати и осигуровки и хората във фермите отдавна са забравили старите, нископроизводителни машини, студът или жегата, неизменно съпътствали труда в селското стопанство.
Вижда проблемът в това, че няма наука, както е било преди. „Имаше 20 научно-изследователски института и 200 опитни станции, където се изпитваха сортовете. Сега нищо няма. Как да се ориентират хората? Купуват се сортове, които не са изпитани в българските условия. Те не са за България, не са районирани. Те са за ония страни, където валят по 1000 литра дъжд. Тези сортове са с много големи изисквания, те са с различна структура, различна коренова система, различна вегетация. Като ги докараш тука, и като паднат 300 литра дъжд и дават по 40 кг. Това е честа практика в България.
Нашите сортове бяха адаптирани за нашите райони. И като студоустойчивост, и като изисквания за влага, към климат, към топлина, към слънчева светлина. Всичко беше съобразено с конкретния район. Вярно е, че в Германия и във Великобритания има определени марки коли. И в Добрич има от тези коли, ама карат по нашите шосета.
Лошото е, че много бързо се завъртя рулетката и никой не разбра какво стана. А съм сигурен, че не е нормално това нещо. Когато дойдох в Овчарово, преди 50 години, тук имаше 700 деца ученици, сега няма 7. Четириетажно училище стои затворено. Имаше завод, в който работеха 700 души. Не произвеждаха части за совалки, а филтри за Лада. Но хората работеха. Разбутаха го за една нощ и така и си остана. За каква държава говорим?
Няма производството, икономиката се сгромоляса. Като няма работа, няма и морал. Бедният човек е слаб човек. Няма перспектива в България. България е една една угасваща държава и някой се готви да я прилапа с всичко в нея. С реките, с планините и т.н. Това е положението. Кой са големите работодатели в България? Няколко вериги, които не са български. Последни сме в Европа по БВП на глава от населението. Защото няма производство. Трябва да е ясно, че интересите на България не са интересите на Европа, и интересите на Европа не са интересите на България. 30 години минаха. 30 години на едно бродене из дебрите. Имаше и умни хора, имаше и грамотни хора, приказваха, даваха някакви препоръки. Никой не се съобрази с тях. И тези хора си заминаха.
Добре, че сме жилав народ. Ние сме като троскота. Може би това дава някаква надежда. Но се съмнявам, че някога България ще стане просперираща държава. Не е просперитет да гледаш лъскави витрини, просперитет е когато имаш стабилна икономика, земеделие и производство“.
Димитър Катранджиев: И още един живот да имам, пак ще бъда земеделец
Две неща са характерни за българското земеделие – възходът и падението. Най-голямата трагедия на българите е, че се отчуждиха от земята и я продадоха на безценица. Така резюмира нещата пред екипът ни легендата на Добруджа, един от първите арендатори в България – Димитър Катранджиев. Самият той не обича да го наричат арендатор, предпочита думата земеделец. Защото за него земеделието е любов, а не просто бизнес. Обработва земя в землището на добричкото село Спасово.
През 1998 г. е избран за „Фермер на годината” в България. Димитър Катранджиев е живата история на българското земеделие. Той е извървял всяка една стъпка по своя път, преминавайки през добри и лоши периоди. Днес, в началото на своите 80 години, той има какво да разкаже, и със сигурност е човекът, който най-добре може да направи равносметка за изминатия път. С Димитър Катранджиев разговаряме в неговата гордост – хотелски комплекс „Яница“ в с. Крапец. Благодарение на огромното гостоприемство на успелият български земеделец, след двата дни, прекарани в комплекса, с чисто сърце мога да твърдя, че това е един уютен оазис на брега на Северното Черноморие, в който ти се иска да се върнеш отново.
– Господин Катранджиев, Вашият живот е посветен на земеделието! Вие сте легенда на Добруджа, това е което казват всички за Вас...
Не казвам легенда, но един от първите и най-дългогодишните – да. Вече съм почти на 80 години и моят живот наистина е земеделието. От 1965 г. съм започнал да работя в селското стопанство. След промените през 90-е години на миналия век, вече започнахме и като земеделци. Аз винаги съм казвал, че съм мечтал да бъда земеделец, а не арендатор. За мен хората, които се занимамат със земята са земеделци. Има повече сърце и душа в тази дума. Земята трябва да се работи с любов, тя не е само бизнес. Трябва да се грижиш за нея, а не само да я експлоатираш.
Когато започнах да работя вече в частната форма след промените, тогава разбрах какво значение е имало земеделието за българина преди 9 септември 1944 г., след това и в днешно време. И едно мога да кажа. Две неща са характерни за българското земеделие – възход и падение. Имало е възходи, когато българите са демонстрирали своите превъзходни умения в земеделието, времената, когато с помощта на земеделието България е преодолявала всякакви политически и икономически сътресения. Възход имаше и по времето на социализма. Но този възход продължи до към 70-е години.
Проблемът, които донесоха годините на социализма, е че се прекъсна връзката между българина и земята. И това е падението.
После земята я върнаха, но хората вече нямаха връзка с нея и не си я взеха. Те вече се бяха отчуждили от земята. Не знаеха какво да правят с тази земя. А земята е най-голямото богатство на един човек. Но първите години, след като върнаха земята, хората я продаваха за жълти стотинки. Земя се намираше по 30 – 40 лв/дка. За съжаление, българинът е много силно отчужден от земята. И това се отрази много негативно върху икономическото ни развитие.
Как тогава Вие решихте да рискувате и да започнете да се занимавате със земеделие в онези години?
Аз бях третият човек в България, който започна да се занимава със земеделие по този начин, с арендуване на земеделска земя. Винаги съм обичал земята. И винаги съм мечтал да бъда земеделец. Бях ходил в чужбина и бях виждал какво значи частното фермерство. За мен това беше повод на гордост, да бъда земеделец. Земеделците са отговорни хора. Те хранят нацията. Въпреки несгодите и въпреки трудностите, които имаме днес, най-вече с климатичните предизвикателства, земеделците някак успяват да оцелеят. Те не се отказват. Това са смели хора. И отговорни в това, което правят. Земеделците продължават въпреки всичко.
Правилен ли беше пътят, който извървя българското земеделие през тези 30 години или някъде сбъркахме?
Мога да кажа само моето мнение. Ние, като арендатори, бяхме необходимост в държавата. Някой трябваше да поеме тази земя. Нямаше кой да я обработва и да произвежда хляба. Аз винаги съм бил на мнението, че българските арендатори трябва да обработват 5000-10 000 дка земя. Но с времето това се промени. Днес гледам само около 10 000 дка земя в района на Спасово. В Спасово вече имаме около 15 души земеделци, на които аз помогнах да започнат в земеделието. Повечето от тях в началото работеха при мен. И аз им показах пътя, по който трябва да вървят.
Затова на въпроса дали пътят е правилен, ще отговоря така – през първите години – да. Но впоследствие държавата абдикира от регулативните си функции. Вече се интересуваме само какви пари ще получим от ЕС за земеделието, а какви форми на стопанисване на земята и в какви размери, никой не регулира. Създадоха се т.нар. латифундии. Стопанства от порядъка на 1 млн. дка за мен са крайно неприемливи. Там отива и основната част от субсидиите в земеделието. В Добруджа такива стопанства няма.
Защо Северозападна България винаги ще бъде най-бедната част на България? Парадокс. Това е една богата земя. Но там хората си дадоха земята без пари на 1-2 големи арендатора. И да иска някое от техните деца днес да се върне по селата там, няма къде. Вече нямат земя. И да имат по някоя къща в селото, земя, която да ги храни, вече нямат.
Има и още един проблем – българинът не иска да се сдружава. Това е най-лошата ни национална черта – всеки да гледа само за себе си. И тук именно държавата трябваше да подскаже да се направят сдружения. Защото ние, първите земеделци, не знаехме какво да правим. Тръгнахме на сляпо. Всеки гледаше само за себе си. Земеделието всеки го развиваше, както можеше. Но това не беше в полза на държавата. И се стигна до това пълно обезлюдяване на селата, което имаме сега. Хората вече не искат да се връщат в земеделието. Според мен, това е най-голямата беда в България и това се отрази най-негативно върху икономиката ни.
Защото земеделието е основен отрасъл във всяка една държава. Но вече българските селскостопански продукти ги няма. Въпреки намесата, която се опитват да правят напоследък управляващите. Казват – ще сложим щандове за български продукти във веригите. Това няма да стане никога. Трябва да се измисли напълно нова форма на производство. И тя трябва да бъде измислена именно от държавата.
Всички знаят, че вие самият сте помогнали на много хора да станат земеделци. Даже сте им давали и земя. Защо го правите?
Пак по същата причина. Защото вярвам, че стопанствата в България трябва да са с размер до 10 000 дка. В района на моето родно село Спасово има около 200 000 дка земя. Можех да взема цялата тази земя и да се превърна в една голяма латифундия. Даже и на околните села земята можех да взема съвсем спокойно. Но аз не исках да бъда сам. Исках да бъда заобиколен от успешни хора. Затова събирах младите момчета и им казвах – момчета, недейте да стоите, вземете, сдружете се, аз ще ви помагам с каквото мога. И днес вече в моя район има 15-20 души, които се занимават пряко със земеделие. Те се чувстват свободни и силни, авторитетни. Техните семейства вече разсъждават по друг начин. Децата им също поеха по пътя на земеделието. Аз се радвам на тези хора.
Защо се насочихте към туризма?
Знам едно. Така съм възпитан. В България има два отрасъла, които са силни. Земеделие и туризъм. Затова след като успях да се оправя със земеделието, на петата година реших да направя хотел на морето. Имам две деца. Синът пое земеделието, дъщерята – хотела. Това е, което исках да направя в живота си. Надявам се, след време и внуците да продължат делото ми.
Можете ли все пак да кажете кое ви носи по-голямо удовлетворение земеделието или туризма?
Земеделието. То е голямата ми любов. Ако имах още един живот, пак бих го посветил на земеделието.
Божидар Митов, Агроелит: Зърнопроизводство без големи площи и сериозни инвестиции няма как да е рентабилно, но твърде много стана бюрокрацията
Агроелит е компания с 30-годишен опит в областта на земеделието. Компанията развива дейността си в следните направления: зърнопроизводство, семепроизводство, производство на комбинирани фуражни смески, свиневъдство, кланица и собствена марка месарски магазини. Още от началото, през 1990 година и до днес, колеги, приятели и партньори на Божидар Митов, собственик на компанията говорят за него и неговото семейство с уважение и възхищение. И още от началото семейство Митови вярват, че с много работа, с любов към земята, със съвременни и високопроизводителни машини, с вяра, амбиция, доверие, отговорност и екипност ще постигнат мечтите си. В годините дейността се разширява, регистрират се и нови дружества, с управлението на които заемат синът Борислав, дъщерите Милена и Ивияна.
Благодарение на професионализма и новаторския си дух компанията се превърна в един от големите земеделски производители в страната и предпочитан бизнес партньор за редица български и международни компании.Известно е, че дори големите арендатори се съобразяват с Божидар Митов. С неговият начин на работа, с това каква техника купува. Той е като законодател в това отношение. На какво се дължи това мнение? За това и за още много актуални теми разговаряме с Божидар Митов на полето край Търговище.
„Субсидиите са хубаво нещо, но има едно изкривено мислене, че те едва ли не решават всичко. А това съвсем не е така. Особено със зелените изисквания, които трябва да спазваме, за да получим изобщо някакви субсидии. Голяма част от получените средства отиват, за да спазим тези изисквания. Това са допълнителни разходи“, смята Божидар Митов. Притеснява го, че бюрокрацията става твърде голяма, а време и средства за работа на полето не остават.
“ Зърнопроизводството е едно от нещата, които в България сме доказали, че можем да правим и една от малкото борсови стоки, с които участваме на световния пазар. Изнасяме зърно, пък ще внесем нещо друго, дори и това да са зеленчуци и месо, казва Божидар Митов. Не са само държавите от Черноморския регион, които са ни конкуренти, но те са непосредствените, понеже с тях транспортът ни е един и същ. А транспортът е друго сериозно перо на разходи. Но и в Съединените щати, и в Южна Америка и в Австралия нямат подобни екологични изисквания. Така че трябва по някакъв начин да се компенсират тези разходи на зърнопроизводителите. Иначе зелените мерки са хубави, аз не съм против тях. Но за да се приложат, производителите трябва да бъдат подпомогнати по някакъв начин, за да останат конкурентноспособни на международния пазар“.
Вие сте един от първите, които започнаха да се занимават със земеделие в България още в годините, когато никой не виждаше земеделието като успешен бизнес. Какъв е пътят, които измина българското земеделие и в правилна посока ли беше той?
Земеделието е съществувало винаги. Преди беше под друга форма. Тогава беше още по-непривлекателно. Нямаше машини. Нямаше интерес към земята. Основният проблем беше липсата на пари, с които да се купят машини. Сега вече нещата са съвсем различни. Минахме през много перипетии. От страни може да изглежда лесно. Обикновено, когато се говори за развитието на зърнопроизводството се казват или лоши работи, или че много лесно става. Определено не беше лесно. Но имаме доста добри постижения. Особено в зърнопроизводството в Северна България. А в България обикновено като върви нещо и няма проблеми се нарочва за виновно за проблемите на другите.
Аз съм ходил на много места по света и твърдя, че нивото, което е постигнало българското зърнопроизводство е много високо. Не мога да кажа, че надскачаме световните производители, но и не им отстъпваме. Особено по рентабилност. Най-рентабилните зърнопроизводителни стопанства, според статистиката, са в Черноморския регион. И, разбира се, Русия, където за около 20 години се направиха много неща и от нетен вносител на зърно страната вече е един от големите износители. Украйна също не отстъпва. Там има много хубави и големи площи. И съответно – много голяма възможност да постигнат още повече. Разбира се, войната направи нещата изключително непредсказуеми за пазара.
Какъв е пътят за рентабилно земеделие? Намаляване на разходите ли?
Експериментираме. Опитваме по-намалените обработки. Пробваме с тях да постигнем почти същите резултати. Не е реалистично да се вярва, че с тях може да се постигнат по-високи добиви. Тези технологии не са предназначени за големи добиви. Целта е да намалим разходите. Работим основно в тази посока.
Другата посока, в която работим сериозно е да облекчим труда на механизаторите. Това изисква много пари за техника. За един комбайн вече половин милион лева не стигат. А да намерим хора, които да могат да управляват тези скъпи машини с толкова високо ниво на оборудване е трудно. Работата с тази техника изисква познания. Затова трябват млади хора, но това е още по-трудно. И съответно – добро заплащане. При нас заплатите на механизаторите никак не са ниски на фона на останалите производства. Това е един от начините, по които можем да задържим хората. Основната ни конкуренция е транспорта и особено международния транспорт.
Знам, че вие непрекъснато експериментиране и сте пробвали най-различни технологии за почвообработка, намерихте ли нещо, което да е по-добро от другите или всяко нещо си има конкретно място и време?
Не става дума за по-добро. При нас и класическата почвообработка е без оран, а с някакъв вид разрохкване или продълбочаване. В нашето стопанство оранта е сведена до изкючително малки площи. Да намалим още и тази обработка ще бъде успех. Правим опити и то на няколко хиляди декара и постепенно навлизаме в детайлите. Особено при слънчогледа вече имаме някаква концепция, която е относително сполучлива. Но всичко зависи дали през пролетта има достатъчно влага да тръгнат растенията, да поникнат, да се развият. Това е решаващо.
Винаги сте казвали, че земеделие без добра техника не става. Продължавате ли да го твърдите?
Няма как да стане. Това е едно от нещата, без които не може. Много е хубава идеята за фамилното фермерство. Въпреки, че и нашето стопанство е фамилно, но на по-големи площи и с наемен труд. Няма как да се купува техника, която е скъпа, в малки стопанства. А без техника не става. Който каквото иска да говори земеделие без добри машини не става. Не е възможно вече да се върнем към малките тракторчета или конете.
Вече говорим за цифровизация, нови технологии. А всичко това иска пари. Аз прогнозирам съвсем скорошно развитие и навлизане на полята на автоматизираните машини без водач в кабината. Дори и преди това да се случи в автомобилния транспорт. Това ще помогне да се реши проблемът с кадрите, но отново дебело подчертавам, че това иска пари. И няма как да стане с малко декари в зърнопроизводството. Техниката за максимум 10 години и морално, и физически остарява и трябва да се купуват нови машини. Колкото са по-малки площите, толкова производството е по-нерентабилно спрямо машините. А без тези машини няма как да стане.
Зърнопроизводството изисква много инвестиции и то не може да стане с 1000 или 2000 декара. В такива стопанства трябва да карат само на машини втора уотреба, а едно семейство да работи само повече от 3000-4000 дка е много трудна работа. Около 200 лв е прихода на декар, от което 20-30 лв да останат като печалба в стопанството. А колко пари трябва да се отделят, за да се купи техника, която за едно стопанство от 3000-5000 дка не е под няколко милиона?
Ангел Вукодинов, зърнопроизводител: Най-важното нещо, което трябва да имаш, за да си земеделец, е любовта към земята
Ангел Вукодинов е зърнопроизводител от Съединение, Пловдивско. Семейната фирма „Вуки“ ООД е започнала историята си преди 30 години с търговия на малки трактори, по-късно със земеделие върху 300 декара, увеличени до днес 57 пъти. Ангел Вукодинов е бивш председател на УС на НАЗ. Днес по стъпките му върви и второто поколение – синът Димитър. С него разговаряхме точно преди 60-годишният му юбилей, по време на семинар, организиран от Асоциацията на зърнопроизводителите в Пловдив с председател на УС Людмил Работов.
– Господин Вукодинов, какво е за Вас земеделието?
– Един живот. Когато започнах, бях на 29 години, а скоро навършвам 60. По-голямата част от живота ми е минала в земеделието.
– 31 години едва ли е било лесно, но имало ли по-голяма криза от сегашната?
– Лесно и трудно са относителни неща. Когато посетих Израел, и като видях там хората какво земеделие при какви условия правят, разбрах, че в България е хубаво. Почвата ни е хубава, дори тази, от която се оплакваме в необлагодетелстваните райони – 7-а, 8-а и 9-а категория.
Условията не са били лесни, но на фона на това, което става днес, особено на войната, може би са били поносими. Имало е възходи, имало е спадове.
– Това означава ли, че смятате, че сегашната криза ще надмине всичко, което е било досега?
– На този етап – да. В момента има съчетание от няколко кризи в света. А в България, мисля, че трябва да добавим още 1-2.
– Зърнопроизводство в условията на най-голямата криза от 30 години насам?
– Не знам дали ще е най-голямата криза, но предизвикателствата са големи. Знаем, че кризите са и възможности. В момента имаме големи предизвикателства в международен и финансов план, цените на консумативите, за войната да не говорим. Борсите са доста волатилни, както казват модерните икономисти. От друга страна, имаме отворени пазари. Ние работим с борсови стоки, които също реагират на тези предизвикателства.
Да, предизвикателствата са големи, но може би сме работили и в още по-трудни и непредсказуеми условия, но просто не сме го знаели. И е било някак не толкова нервно. Докато в момента цялата информация, която има всеки човек и всеки земеделски производител, икономическата култура, която имаме, практиката, която е натрупал земеделецът за тези 30 години, му дават един доста по-голям кръгозор. И този кръгозор понякога плаши повече. Защото очаква, че от всякъде могат да дойдат още по-големи предизвикателства.
Наистина, кръгозорът на един земеделец трябва да е огромен. Дадох си сметка, докато слушах представянето на Стратегическия план по време на семинара на Съюза на зърнопроизводителите в Пловдив, че земеделците трябва да са много образовани. Колко неща трябва да знае и колко професии трябва да владее един земеделец всъщност?
Опитът за тези 60 житейски години, от които 31 в земеделието, много пъти ме е карал да се питам какво трябва да знае и умее един човек, за да е добър земеделец. И аз не мога да изброя списъка със знания и умения, които трябва да притежаваш, за да бъдеш един наистина добър земеделец.
Трябва да бъдеш механик, техническо лице, агроном, финансист, счетоводител, да разбираш от макро- и микроикономика, за да можеш да предвидиш и условията, в които работиш, как ще се развива макроикономиката, как ще се развива световната конкуренция, за да знаеш какви култури да сееш, какви приходи да очакваш.
Трябва да разбираш от управление и мениджмънт, трябва да разбираш от психология, защото работиш с хора – и работници, и партньори, и арендодатели. И това не е всичко.
Но най-важното нещо, което трябва да имаш, за да си земеделец, е любовта към това, което правиш, и земята.
За тези 30 години в земеделието минаха какви ли не неща, но в голямата си част хората, които останаха да се занимават със земеделие, са именно хората, които притежават това – любов към земята и земеделието.
– Вашият син пое по Вашия път и ще продължи семейното земеделие. Това радва ли Ви?
– Ние сме семейна фирма. Независимо че медиите ни насаждат образ на някакви латифундисти, земеделието е семеен бизнес. В нашата фирма работят 20 човека, но от тези 20, осем сме от семейството. Синът ми Димитър работи в семейната фирма още от гимназията. Вече почти 20 години. Беше ученик, после студент, но през цялото време работеше и в земеделието. Занимаваше се и с търговската дейност, не е тайна, че ние сме започнали като търговци. Със земеделие започнахме да се занимаваме като хоби, но днес това хоби се е превърнало в основната ни дейност. Синът ми също избра да се насочи основно към земеделието. Вярвам, че ще овладее знанията и опита, да може да наследи това, което сме създали, и да го надгради.
Иван Иванов, „Агротайм“: Българските земеделци не са равноправни участници в европейския пазар
Съвременно земеделие без наука и иновации, не става. Нашата страна все още остава износител на суровини, а трябва да инвестираме в преработката – убеден е младият, трето поколение земеделец- Да прекараш един ден в „Агротайм“ – Исперих, не е достатъчно, за да видиш всичко, което се прави тук. Не е достатъчно да видиш сигурно и една трета от дейностите. Но е достатъчно да усетиш духа на съвременното модерно земеделие, изградено върху основите на здравата българска традиция.
Какво отличава „Агротайм“? Това е въпрос, на който нейният собственик и управител Иван Иванов отговаря така: „ Най-вече подходът и това, че и дядо ми, и баща ми са вградили едни неотклонни ценности и морал за работа в компанията и дъщерните й дружества. Ние никога не сме продавали дори един килограм продукция без ДДС. Никога не сме си позволявали да осигуряваме служителите си на заплата, различна от реалната. Никога не сме правили схеми с европрограми“.
„Агротайм“ е една от най-големите фирми производителки и износителки на семена и заедно с дъщерната „Аннона грейн“ обработва около 80000 декара в районите на Разград и Исперих. Компанията разполага с модерни съоръжения за почистване, сушене и съхранение на семената и зърното. Изнася зърно в Германия, Швеция, Испания, Италия, Гърция, Йордания, Ливан, Египет, Тунис, Мароко и Мадагаскар.
„Агротайм“ произвежда и плодове под фирмената марка „Бориса“. Общата площ на черешовите градини е около 700 декара. През 2017 година в сътрудничество с израелската компания „Бен Дор“ исперихското дружество създаде експериментална овощна градина за нови сортове кайсии, сини сливи, праскови, ябълки и круши.
Наскоро „Агротайм“ започна производство на плодови ликьори, съвместно с партньори от Великобритания. Първите им продукти са ликьор трънков джин – приготвен от диви трънки от околностите на Исперих, и ликьор дренков джин – приготвен от дренки, култивирани в овощните градини на фирмата.
„Агротайм“ притежава един от най-големите свинекомплекси в България, с най-модерните системи в сектора. Капацитетът на фермата е 80 000 свине годишно, който през 2020 година ще бъде увеличен на 85 000. Екипът на свинекомплекса е изключително висококвалифициран и се ръководи от управител от Дания. От 2014 година „Агротайм“ е инвестирала около 12 000 000 лева за нововъведения в свинекомплекса, който е превърнат в първокласна европейска компания.
През 2017 година фирмата се разширява с още едно звено – „Агротайм техник“, която предлага земеделска техника, поддържащо сервизно обслужване и консултации на земеделците. „Агротайм“ е и единствен официален представител за България на листните торове Фолик.
“Агротайм“ е сред най-големите работодатели в региона и осигурява постоянна заетост на 370 души, като всяка година наема и около 120 сезонни работници.
Иван Иванов, управител на „Агротайм“ е трето поколение земеделец. Семейната фирма „Агротайм“ е създадена през 1992 година от дядо му Иван Крачунов, който през 1996 година бе избран за Агробизнесмен на България. Девет години по-късно бащата на Иван Иванов – Теодор Крачунов, също бе удостоен с престижната награда.
Иван Иванов е бакалавър по „Международни финанси и търговия“ от University of Portsmouth – Англия, и магистър по „Хранително-вкусова промишленост“ от Heriot-Watt University – Единбург, Шотландия, и по „Мениджмънт“ от London School of Economics and Political Science. Връща се в България, за да поеме семейния бизнес и да го изведе на ново ниво. А именно – на равнището на съвременното земеделие на младите и иновативните.
Със земеделеца трето поколение разговаряме в черешова градина „Регина“ в град Исперих. Това е изцяло ново насаждение от 12 сорта, които са северноамерикански разработки, главно канадски и американски. Прави впечатление колко поддържана е градината, колко добре са оформени дърветата, вече натежали от плод. Изградено е капково напояване, поставени са кошери за опрашване. Красиво е, но разбира се, това са огромни инвестиции в един рисков бранш – овощарството. Оттук тръгва и моят разговор с Иван Иванов.
– Защо заложихте на черешите?
На първо място защото черешите са много вкусен плод. На второ – защото вече имахме няколко започнати такива проекта. Инвестирахме в 2 овощни градини и в предприятие за заготовка, калибриране, сортиране, опаковане на плодове и череши. Ние се утвърдихме като предпочитан доставчик на череши не само в България, но и в още две европейски страни. Това беше естествено продължение на вече установения бизнес.
Общо имаме 700 дка черешови градини и 100 дка експериментални овощни градини от най-различни видове. Но основният бизнес са черешите. Използваме най-модерните сортове в света, които човек може да засади в България. Дърветата в градина „Регина“ са в своята четвърта година в момента. Благодарение на плодородните почви в нашия район на Лудогорието, имаме един много силен растеж и за първи път тази година ще имаме и значимо количество плод от тази градина, който да реализираме на пазара.
Пазар за български череши има. Ние успяхме да се утвърдим като надежден доставчик на качествени череши във Великобритания в две големи търговски вериги. В резултат на 18-месечни преговори станахме първият производител, който успя да регистрира България като страна на произход в две от основните вериги супермаркети във Великобритания – Marks & Spencer и Waitrose. Дотогава България не стоеше на картата на одобрените страни на произход, така че ние отворихме пътя на много други производители от страната. Оттам заявиха след приключването на сезона през миналата година, че българските череши са били номер едно на техния пазар. Така че вече имаме запитвания и от няколко седмици текат преговори да реализираме през настоящия сезон плодовете отново там.
Към производството на плодове добавихме и търговията с плодове. Търгуваме и с продукция на други производители на плодове, но това се оказва много самарянска и трудна работа поради факта, че нашите производители са изключително изостанали със стандартизирането на продукцията, с управлението на качеството, с готовността им да работят на едни развити пазари. Изградихме един плодов център в Исперих, който е най-големият в Североизточна България, и имаме възможност да приемаме, сортираме и пакетираме различни видове плодове.
Защо овощни градини? Не е ли много трудно в България?
Това е особено интересен въпрос за България. Имаме огромни площи със зърнопроизводство. Включително и ние, в нашите дружества, гледаме огромни площи със зърнени култури. При овощарството и зеленчукарството доходът от единица площ е много по-голям. Тоест площите, заети със зърнени култури, не са най-добре оползотворени откъм приходи не само за стопаните, но и за държавата.
Вярно е, че в овощарството трябва много повече работна ръка и инвестиции, но с развитието на модерните технологии като роботизация дори в брането на ягоди и малини, това се променя. Вярвам, че такива разработки ще се появят и за дърветата – череши, сливи, праскови, кайсии. Така че овощарството ще става все по-актуално, особено с по-високия приход от декар. Тези войни, които ги има в зърнопроизводството за по-високи ренти, изстискват и последните сили на зърнопроизводителите и те няма да имат избор, освен да се развиват в по-интензивни производства.
Знам, че имаш възражения срещу неравенството на европейските субсидии. Какво мислиш в тази посока днес?
Мисля, че Европейският съюз трябва на нова основа да докаже, че е справедлив и еднакво щедър с всички страни членки и техните земеделски производители. Това ще бъде и много сериозен политически сигнал за ценностите и морала и свободния пазар, като основополагащ в ЕС. Няма как да градим устойчиво бизнеса си, ако на теория сме в положение на отворен общ пазар, а всъщност той не е съвсем справедлив и еднакъв за всички. Не може ние, българските земеделци, да бъдем дискриминирани и да получаваме по-ниски ставки на единица площ от западните страни членки. Ще дам пример – Германия е най-сериозният нарушител на свободния пазар в Европа. 67 пъти от основаването на общия пазар в ЕС страната е санкционирана за нарушаване на практиките на свободния пазар и то за нерегламентирана държавна помощ за различни отрасли. ЕС трябва да изгради наново пазара като една отворена система, в която младите хора да видят справедливост, и да се развиват всички заедно на еднаква основа.
Струва ли си да се прави земеделие в България, или това е любов?
При тази природа определено си струва да се прави земеделие. Винаги при такъв въпрос давам за пример Израел. Може и да звучи изтъркано вече, но израелците направиха чудеса от техните песъкливи почви и пустиня. А ние, с нашите дадености, много вяло стоим зад това, което би могло да се направи. Трябва да се даде много по-мощен сигнал, че в България може да се гради устойчиво и модерно земеделие.
Какви са конкретните ти предложения?
Те са в няколко посоки. На първо място трябва да се отдаде много сериозно значение на науката – разработването на сортове, на породи и всякакви разработки за нашите условия, нашия климат, нашите почви, нашите култури. За съжаление, както знаем, институтите почти не работят. Дори и да работят, нещата не са това, което трябва да бъде. Работещата наука ще постави основа за взаимодействие с бизнеса, който да добавя по-голяма стойност към своята продукция, така че тя да се продава на по-добри цени, на по-конкурентни пазари, на пазари с по-висока платежоспособност.
За другото, което трябва да се направи, вече споменах – еднакви условия за всички участници в общия европейски пазар, за да можем ние да инвестираме парите си във все по-скъпите техника и технологии, в иновациите, които ще ни направят наистина модерни земеделци.
Досега всички европрограми бяха ориентирани към това ние да догоним западните страни. И ние все ги гоним, обаче кога ще стане така, че да сме на едни нива с тях и да започнем да ги конкурираме? Докато си накупим техника, въведем нови технологии, докато направим силозни стопанства, капково напояване, все не можем да напреднем.
И като споменах напояване – това е една друга отворена и много значима за земеделието тема, на която не се отделя необходимото значение. А поливното земеделие е бъдещето. Климатичните промени, сушата вече сериозно застрашават земеделието у нас. България е много слънчева и сравнително суха страна и според мен в новия програмен период има нужда от специална програма за поливно земеделие.
Другото, на което трябва да се даде много сериозен тласък, е последващата преработка. България все още остава износител на суровини. Това се отнася за всяко едно наше производство, което е в необходимите количества, за да има износ. Ние сме износител на зърно. По оперативните програми трябва да се предостави по-широк достъп до по-големи средства за инвестиране в преработка. Преработката само ще добави стойност към производството и ще се намали частта на износ на суровини.
А какво правим досега? Експлоатираме почвите, отглеждаме едно зърно, голяма част от него отива за износ с най-ниската възможно добавена стойност и в страната ни остават жълти стотинки. А тези плодородни почви могат да се ползват за много по-смислени неща. Но за да стане това, трябва да работи науката, да се създават нови продукти и да се намират иновативни решения, трябва да се добави съпътстваща инфраструктура, преработвателни и заготвящи предприятия.
Ще дам пример със свиневъдството. В България няма нито една значима, модерна, голяма кланица от западен модел, която да даде възможност за износ на продуктите ни на азиатските пазари. Такива кланици има в Дания, в Германия, в Испания, но в България няма. Тоест българският сектор „Свиневъдство“ е ограничен от неефективността на местните кланици да повишава себестойността на нашата първична продукция. Една модерна кланица е абсолютно роботизирана, в нея почти не работят хора, всичко е много стерилно и много хуманно. Но такава кланица струва 40-50 млн. евро. А досега оперативните програми за преработка бяха до 4 млн. лв. Кой и какво може да направи за 4 млн. лв?
Драскаме по повърхността, без реално да правим значими ходове. А в животновъдството категорично имаме шанс. Да се върнем на това, което вече казах, че сме огромен нетен износител на зърно. А това зърно може да се преработи в последващи продукти по веригата, например за производство на месо, вместо да се изнася като суровина. Храната е тука, тя е до нас. Винаги животновъдните комплекси се правят там, където е храната.
АЧС-то не е проблем. Има начини да се контролира заболяването. Ние сме се опазили, предприели сме необходимите мерки. Дори мерките, които прилагаме, са много над официалните задължителни изисквания. Има как да се оцелее.
– Това ли е моделът на едно устойчиво стопанство? Затварянето на цикъла?
За да стигне нашето стопанство дотук, то е създавано от три поколения земеделци. И това, което споделям, са вижданията на три поколения, събрани в едно.
Ще останеш ли в България?
Засега оставам. Борим се, градим това, което зависи от нас. С трудности, естествено, но и с модерни решения. Ако докажем, че сме успешни, това ще е една победа за българското земеделие и за младото поколение.
Петър Байчев, Агробизнесмен: Всичко се гради бавно и с къртовски труд
Земеделец, собственик на една от най-модерните свинеферми в България, на верига от 12 магазина за хранителни стоки в Сливен, на ресторант, производител на колбаси и дарител в родното си село Мечкарево и Сливен. Това е собственикът на фирма „Еко асорти“ Петър Байчев. Легендарен български агробизнесмен, който вярва, че българското земеделие винаги ще го има. Човекът, който работи без почивка от 1989 г, още от началото е вярвал, че само затварянето на производствения цикъл е пътят за успех в земеделието. Човек, който винаги е гледал с оптимизъм в бъдещето. Тръгнал от нулата и стигнал да днешното положение – 17 000 дка земя, поддържа 2000 прасета и 150 телета целогодишно. Годишно произвежда общо 500 тона свинско и телешко месо. То се преработват в собствена кланица и колбасарски цех. Ето и неговият разказ.
„Нас ни обвиняват за всичко, все едно кой знае колко сме забогатяли. Поддържаме едно ниво на производството. Аз обработвам 17 000 дка. Ако нямам положителен финансов резултат и не мога да подменям машините, те остаряват, издръжката им става скъпа, фалираш и толкова.
Аз за 30 години трети път сменям изцяло машинния парк. Добре, че миналата година беше благоприятна. Но тази година няма да бъде. Приходите може и да са повече, но и разходите са много повече. За първите 8 месеца на тази година имам разходи, колкото миналата за цяла година. 4 месеца са една трета от разходите. В моя случай това са 1 млн. лв разходи повече от 2021 г.
Това, което го говорят сега „От нивата до трапезата“, съм го направил точно преди 27 години. Колбасарският ни цех е построен през 1995 г. През цялото време оттогава разширявам производството – животновъдство, фуражопроизводство. Храним животните само със собствен фураж.
Винаги съм бил наясно, че затвореният цикъл няма алтернатива. Само субсидиите не са достатъчни. Има години, в който субсидиите стават неадекватни. Както е сега в момента. И ако нямаш други източници на средства, е много трудно. Тази година много трудно ще се справим, годината е ужасяваща. А е имало и други тежки години. Такава беше 1998 г., 2007 г. също беше много тежка. Веднъж причината беше икономическа, друг път суша, трети път – киша. Тази година са цените, които не отговарят на пазарните реалности. Не може торът да се вдигне 5 пъти и да си на печалба.
Всичко при нас работи с ток. Фуражният цех работи с ток. Тази година сметката ни за ток е тройна на миналогодишната. Преди плащах 12 000 лв на месец, сега плащаме 54 000 лв. Отделно горивото също е увеличено с около 30% и повече. Още не мога да кажа как ще се справим тази година, ще се чуем към средата на годината, тогава ще е по-ясно.
При мен цялостно разходите само в зърнопроизводството ще бъдат увеличени с 1 млн. лв. От гориво, от тор, от препарати, и от електроенергия за сушене. Няма как да не вдигнем и заплатите на работниците. Рентите тази година също са по-високи.
Хубавото при нас е, че сами си произвеждаме и продаваме месото, и не сме зависими от търговците. Но и там не говорим за надценка от повече от 10% върху себестойност. Но тъй като имаме много голяма диверсификация, успяваме да тушираме драстичните спадове в цената, докато се стабилизират нещата. Чакаме нещата да се уталожат и да се балансира системата, за да заработим както трябва, защото в момента има пълен дисбаланс. Причината са цените на енергоносителите и ниските им компенсации. Компенсира се около 30% от повишението, но другата 1/3 повишение си остава за нас. За нас това е увеличение с около 150 000 лв на годишна база в сравнение с миналата година, ако продължават да връщат част от цената. Но ако спрат, става неимоверно.
Аз започнах изграждане на соларен парк. На моите земи слагам панели, за да произвеждам ток, нямам друг изход. Около 400 000 лв ще излезе за около 380 kWt. Само за наша консумация. Около 50-55 мегавата на месец, колкото си ползваме. През нощта пак ще се налага да ползваме електричество от мрежата, обаче. Но поне през деня няма да купуваме. Няма как да не инвестираш“.
Ако се върнем в началото, защо решихте да се занимавате със земеделие?
През 1990 г. бях главен инженер и заместник председател на Обединено трудово-кооперативно земеделско стопанство в с. Самуилово. Обединяваше 5 села и обработваше 44 000 дка. Познавах земеделието из основи. Това можех да правя.
Тогава вярвахте, че земеделието има перспектива?
Абсолютно. След като още на 23 май 1990 г. закупих земеделски машини за 50 000 лв и ги докарах в двора, значи съм имал много голям кураж. Тогава тръгнах да обработвам 2000 дка земя и дори не съм сънувал, че ще обработвам сегашните мащаби.
А от днешна гледна точка как смятате, правилен избор ли е било? Има ли преспектива в земеделието? Все по-трудно става.
Има перспектива. Хората винаги ще трябва да ядат. Аз правя зърното на фураж, фуражът го правя на месо, месото го правя на колбаси, отива в магазините и стига до клиента. 50 % от приходите ни идват от пребработката. И това ни дава сигурност.
Но сега казват, че такова производство не е добро? Трябва да се дава път на малките?
Дори и държавата денонощно да ти налива пари с 5-10 дка не може да съществуваш. При нас работниците се осигуряват на 1500 лв заплата. Парите в държавата идват от нас. Нека да подкрепят малките. Ето ще вземат пари от нас и ще ги дават на малките. Какво ще направи някой с 60 000-70 000 лв? Нищо.
Не трябва да има такова противопоставяне. Който иска да стане голям и да се развива, може да го прави. Аз, когато тръгнах, си заложих къщата, за да купя техника.
Всеки може да почне от малкото и с бавни стъпки да върви напред. Аз имам 300 дка градина с праскови. Но питам – защо нашата стока излиза по-скъпа от вносната? Там трудът е по-скъп? А тяхната стока е по-евтина. Колко по-високи да са им субсидиите?
Как виждате бъдещето на земеделието в България?
Същото. Който може да работи, работи. Малките трябва да се събират заедно, да купуват заедно консумативи, да търгуват заедно. Цикълът трябва да се затваря, за да си независим от пазара и стабилен.
Защо в България не успя да се развие животновъдството?
Не мисля, че не се е развило. Не е по-лошо отколкото е било. Свиневъдството се запази, птицефермите се разраснаха, има много хубави птицеферми. Имаме големи фирми за производство на мляко. Да вземем Недко Митев. 6000 крави гледа. В нашия район има стопанства с по 1000-1500 крави. В Мечкарево има птицеферма за 400 000 кошоки-носачки. Защо някой може, а някой не може?
Едно нещо, когато го правиш, трябва да го разбираш. Да не се хвърляш на сляпо и да искаш много. Започваш с малки стъпки. Аз съм започнал с малки кредити. Навремето купих 1 магазин за 1 млн. и 500 лв от девалвираните пари през 1993 г. заложих къщата и земеделските машини. Първият ден след като го пуснах да работи, изкарах 17 лв. оборот. Вече е на печалба. След 30 години обаче. Почва се от нулата и става бавно. Не се става богат за седмица, нито за година. Не и с работа.
Аз съм в земеделието 31 години. Започнах през 1991 г., тогава засях за първи път 2200 дка. Разширявахме се бавно, после почнахме да купуваме и земя. След 30 години постигнахме стабилност.
Андрей Мачуганов, АЖД Агро: Трябва да разберем важността на диверсификацията
АЖД Агро е пример за българско земеделско стопанство на най-високо световно ниво. От типично зърнопроизводство, Димитър Мачуганов и синът Андрей – второ поколение български земеделец, развиват дейността на стопанството до едно следващо ниво – производство и преработка на висококачествена дехидратирана люцерна и пелети. Те вече продават в над 20 държави, а брандът им е разпознаваем като гаранция за високо качество.Андрей Мачуганов, син на основателя на АЖД Агро ЕООД, е движеща сила в семейния бизнес години наред. През това време той се адаптира към работната среда и политики на компанията и допринася за нейния успех и развитие чрез внедряване на нови технологии и успешно представяне на продуктите на АЖД Агро ЕООД в различни страни и пазари по целия свят. Участва във всички сегменти на бизнеса – земеделие, преработка, маркетинг и продажби. В момента Андрей е мениджър продажби и маркетинг на компанията. Стреми се да научи трите си деца да следват неговите стъпки и да се присъединят към семейния бизнес. С него разговаряхме за предизвикателствата в земеделието.
„В България има поле за диверсификация на стопанствата. Климатично-почвените ни условия го позволяват. Подходящи са за отглеждане и на зърнени, и на маслодайни и на фуражни култури.
Идеята на диверсификацията е намаляването на риска. Тази година в зърнопроизводството има добри цени, но това няма да продължи дълго. България е зърнопроизводителна държава с огромна конкуренция в Черноморския регион в лицето на Румъния, Украйна, които като площ са много по-големи от България, за Русия въобще няма какво да коментираме. Ние сме малка прашинка в този океан. Затова е хубаво всеки български земеделец да търси диверсификация с цел редуциране на риска.
Не е въпросът да се спре отглеждането на зърнено-житни култури, но земеделците трябва да имат алтернатива. Ако една култура няма цени или добиви през стопанската година, то трябва да се компенсира с друго. Земеделието е бизнес под небето. Зависим изключително много от климата и затова трябва да има редуциране на риска.
Работната ръка е най-големият проблем в земеделието. Трудно се справяме, както и всички останали. Постоянно търсим хора. Изключително трудно е намирането на работници. Това е може би проблем номер едно в земеделието. За младите хора, които ние търсим, работата в земеделието не е атрактивна, те не искат да работят на село. Масово младите хора търсят реализация в големите градове, искат работа в IT сферата. Как да е привлекателно, като например лятото, когато младите ходят на море, ние работим активно на полето от сутрин рано до късно вечер.
В момента работим по въпроса за наемането на сезонни работници от други страни. Гръбнакът на нашата фирма са 5-6 механизатора, които работят при нас от началото. Те са опитни и познават работата, но вече са на възраст. Предизвикателството с младите кадри все повече ни тежи и на нас в частност, и на сектора като цяло“.
Венелин Делгянски: Земеделието е любов и отговорност, не искам да работя друго
Земеделието е не само работа, земеделието е и задължение. Земеделието е и отговорност и ние я носим всеки ден
На 9-ти ноември 2021 г. Венелин Делгянски получи званието „Агробизнесмен на България“. Той е зърнопроизводител от град Раковски, син на Йосиф Делгянски – един от най-справедливите и мъдри земеделци в страната, изградил обширното си стопанство с много усилия и с поглед напред. Венелин е на 41 години, съсобственик на “Ви Ем Агротрейд” ООД в Раковски, който със семейната “Гранд Агро” ООД обработва 65 000 дка земя. Венелин определя себе си като безнадежден оптимист.
Господин Делгянски, Вие неслучайно бяхте удостоен с наградата „Агробизнесмен на България за 2021 г.“. Как се прави успешно земеделие и зърнопроизводство в настоящата икономическа, политическа и климатична ситуация?
Независимо от годината, всички успехи се постигат с много труд и много четене. Но най-важното нещо в земеделието е да се учим от грешките, които сме допускали и да си направим правилните изводи от тях. Мисля, че с това ще е съгласен всеки един колега земеделец.
Колкото до икономическата ситуация в момента в страната, а и в целия свят, то тя е тежка. България е част от голямата общност на Европейския Съюз, и за добро и за лошо, ние се възползваме от всички привилегии и задължения, които са включени в нашето членство в Общността.
Разбира се, тази година нещата няма да са лесни. Всички знаем цените на торовете, на препаратите за растителна защита, на енергоносителите. Но тук трябва да се върнем отново на опита. Опитът, които имаме, особено този, които има баща ми Йосиф Делгянски, като управител на нашата фирма, ни подсказа решението да закупим торове по-рано и навреме, и използвахме горе-долу нормални цени. Това ще ни позволи да произведем, при нормална в климатично отношение година, култури с по-нормална себестойност от това, което се предлага на пазара. Разбира се, това ни задължава да получим добри и високи добиви.
Защото ако тази година сме имали късмета и умението да си закупим торовете на по-поносими цени, догодина това няма как да стане. И за нас е задължително да получим добри добиви, с които да реализираме добри приходи, за да имаме възможност отново да закупим торове и да продължим стопанския цикъл.
В условия на криза държавата веднага се сети за зърнопроизводителите и ги призова към солидарност да изхранят населението. Слава Богу, в България зърно има. Но чувствате ли се вие достатъчно подкрепени от държавата?
Нормално е, държавата да се интересува. Населението трябва да яде. Трябва да има продоволствена сигурност, особено в криза. Знаем колко болезнена тема е хлябът. Това е основна храна за българина. Но в България зърно има.
Колкото до зърнопроизводството, то тук трябва да разделим нещата между ЕС и България. Никой в ЕС не е казал на България задължително да налага тавани на субсидиите или някакви рестрикции за зърнопроизводство. Това са решения на местно ниво. Това е една целенасочена политика през последните 6-7 години.
Виждаме каква кампания се води в общественото мнение срещу зърнопроизводителите. Опитват с помощта на медиите да ни изкарат лоши и виновни за обезлюдяването на селата. Това, разбира се, не е вярно. Но градският жител, който не е запознат с реалността, няма как да знае каква е истината. Той отдавна е взел решението си да напусне селата и се е преместил в големия град за по-добър живот. Няма как да го върнеш обратно на село.
Ние, зърнопроизводителите, ще си понесем цялата тежест на ситуацията. Но аз винаги съм бил оптимист. Досега сме се справяли с всички трудности, знам че и сега ще се справим. Нашата работа не е лесна. Но тя е не само работа, земеделието е и задължение. Земеделието е и отговорност, и трябва да я носим.
В новия програмен период ще трябва да се изпълняват новите зелени изисквания, в които вие с вашия баща сте сред пионерите в българското земеделие, вече от дълги години. Какво точно иска ЕС от земеделците, притеснява ли ви то и ще успеят ли земеделците да го изпълнят?
Българският земеделец е гъвкав и той винаги ще се справи. Няма начин да не се справи, защото това е бизнес. За да си задържиш бизнеса и да можеш да си храниш семейството, ти си длъжен да се справиш с всякакви условия. Тези изисквания по някакъв начин ще отсеят истинските земеделци.
Що се отнася до зелените практики, ние ги налагаме в нашето стопанство вече от 6-7 години. Пътят е ясен и ще продължим по него. Има много минуси в някои от нещата, но всичко е въпрос на гледна точка. Оскъпяването идва от инвестициите, които правиш в опити. Защото, както казах, всеки земеделец и всеки човек трябва да си прави изводи от грешките. Информацията, която е налична по общодосъпните канали, не винаги отговаря за района, в който се работи. България не трябва да се дели само на Северна и на Южна България. Има микрорайони, и тъй като всички имаме метеостанции в стопанствата, виждаме, че има голяма разлика в климата и дъждовете и на 40-50 км по въздух от нас. Почвите също са различни. Всеки трябва да подхожда индивидуално към своето стопанство, да открие оптималното за себе си. А това става с проби и грешки.
Само с проба-грешка ли става? Има ли къде все пак българските земеделци да намират адекватна информация?
Разменяме информация между колегите. Но специално в България, повече са търговците на No-till машини, и винаги когато някой ти казва нещо като съвет е с мисълта, че нещо трябва да ти продаде. А не трябва да е така. Но тук идва вече ролята на университетите, на науката да изгради нещо, което върши работа на българските земеделци и то да работи. Трябва да има микрорайониране.
Но това е от рода на това, което винаги си говорим, че трябва. През последните години основните думи са „трябва“, „ще“ и т. н. Но реални действия няма на нито един фронт. Ще се справим, на някаква по-висока цена, но ще стане. Оптимизъм.
Само оптимизмът ли е причина да изберете да останете в земеделието? Защо хората избират професията земеделец?
Земеделието е любов. Не мога да си представя да работя друго. Не мога да си представя да седна на бюро. Сигурно съм можел да имам и такава възможност, но аз съм от малък на полето. Любов към земята, това е. Не трябва държавата да пречи на тези хора да се развиват. Да, работим много декари. Но не сме „зърнари“, ние сме хора, които обичаме земята. Хора, които произвеждаме. Това е нашето бъдеще. Така възпитаваме и децата си. Аз имам две дъщери, обожават трактори и комбайни. Това е любов, отношение към земята и труда, което ние трябва да създадем. Бизнес за поколения.
Людмил Работов, председател на СЗП: Зърнопроизводителите сме достойни хора
Людмил Работов, зърнопроизводител от община Раковски, ще продължи да е председател на Управителния съвет на Съюза на зърнопроизводителите от Пловдив(СЗП) за трети пореден мандат.
Людмил Работов се занимава със земеделие вече 20 години, обработва 8000 дка земеделска земя. Не съжалява за избрания жизнен път, защото вярва, че не може да работиш нещо, което не ти е на сърце. Преживял е много тежки години, но вярва, че земеделците са корави и широкоскроени хора, които се справят с предизвикателствата. За Людмил Работов тежките години каляват характера и изграждат личностите. Земеделците през целият си живот се борят с природата и затова не се пречупват лесно и в живота, убеден е земеделецът. И казва, че човек трябва да е с голямо сърце и да гледа само напред. Да има повече доброта и разбиране между хората, е желанието на зърнопроизводителя. Не става ли много трудно да правиш земеделие, попитахме зърнопроизводителя?
“ Трудно е, но земеделецът винаги е бил оптимист. Всяка година си казва – другата ще е по-добре. Така се държим и по малко успяваме да се напасваме към реалните условия. Най-тежка е не работата, а администрирането. Бюрокрацията е огромна. Заплаха са и климатичните условия – суша, киша, студ. Винаги има обективни фактори, които рефлектират пряко върху производството и добивите.
Всичко е увеличено в пъти. Торовете поскъпнаха 4-5 пъти спрямо миналата година. Препаратите за растителна защита – също. Рентите също неминуемо се увеличат. Режийните разходи не са никак малко – горива, амортизация, части, машини, в които трябва да инвестираш и не на последно мясо и работните заплати, защото всеки един от работниците трябва да е достатъчно обезпечен и мотивиран, за да може да работи качествено и в полза на общесвото, защото ние произвеждаме храна.
Тепърва се опитваме да правим някакво поливно земеделие със собствени средства и през банки. Трудно ще е, но това е пътят за прогресиране и за правилно структуриране и усойчивост на стопанствата“.
Как се справяте с намирането на работна ръка?
Трудно е като навсякъде. Но на базата на добрите отношения с хората, тяхната подготовка и условията, които създаваш и предлагаш, и се опитваш по всякакъв начин да подобриш сме изградили добър екип. Това е начинът да запазиш хората и да им създадеш стимул да работят.
Сега стремежът на правителството е да върне младите на село. Има ли такава тенденция?
Не се забелязва. Напротив, младите искат да са спокойни, да свършат работа в 5 часа, да имат условията, които предлага градът с училища, детски градини, магазини, МОЛове. Трудно ще се върне младият човек на село. По-скоро трябва да запазим тези, които така или иначе са израснали със земеделието, като второто и третото поколение деца на земеделци, съответно и работници. Да запазим поне те да имат инерес да продължат тази дейност, която за тях е призвание.
В каква посока ще работите като председател на Съюза на зърнопроизводителите от Пловдив?
Продължаваме да решаваме текущи и належащи проблеми на сектора и да се борим за по-добро настояще и бъдеще. Да бъдем най-вече обединени.
Зърнопроизводителите сме достойни хора. Произвеждаме храна. Всеки един от нас помага и на общините и селата в социалните дейности. Плащаме ренти, които влизат в икономиката.
Светослав Русалов: Политиците трябва да внимават да не би вместо да привлекат хипотетични млади на село, да изгонят второто поколение български земеделци от него
Светослав Русалов е зърнопроизводител от с. Труд, Пловдивско. Бивш председател на УС на Националната асоциация на зърнопроизводителите (НАЗ). По образование Светослав Русалов е икономист, специалност банково и застрахователно дело. Ето и няколко важни акцента от разговора ни с икономиста, станал земеделец.
„Развитието на земеделието такова, каквото е в момента, в България е изключително и изцяло обусловено от Общата земеделска политика на ЕС, такава каквато е подписана при присъединяването на страната ни към съюза. Политиката на ЕС със субсидирането на площ стимулираше създаването на такива стопанства. Новата политика реши, че са проблемни.
Но едно голямо, изградено, стопанство може да прави инвестиции и може да се модернизира, да прилага нови технологии, може да си позволи да работи с модерни машини, да използва ресурсоспестяващи и природоопазващи технологии, може да преодолее кризи – и климатични, и икономически. В момента имаме енергийна криза и инфлация на всичко. Неминуемо тази криза ще доведе до трайно повишаване не само на производствените разходи, но и на себестойността на продукцията, съответно и на крайния продукт. Ако не може да се прави икономия от мащаба, производството ще стане икономически необосновано и не по джоба на потребителите.
При присъединяването ни към ЕС през 2005 г. бяха заложени нива на субсидиране в България, много по-ниски от тези на останалите държави-членки. Това автоматично предопредели България да бъде задния двор на Европа и единствено и само да сме потребители на европейското производство, макар и на общ пазар.
Днес директното плащане в Гърция е 118 лв/дка, в Словения – 89 лв/дка, в Италия е 80 лв/дка, в Германия и Франция е 62 лв/дка, а в България е 32 лв/дка. Ако сравним Гърция и България, разликата в субсидирането на декар е 3 пъти и половина. Никога ние няма да бъдем конкурентноспособни на единния европейски пазар с произвежданата гръцка стока. България и Румъния са с възможно най-ниските нива на субсидиране.
Но целта на Европа винаги е била България да е пазар и потребител, а не производител. Нашата продукция не може по никакъв начин да се конкурира с двойно и тройно по-субсидираната европейска продукция. Единственият път е зърнопроизводството, където съществува икономия от мащаба и механизация. Иначе фалираш.
Това, което трябва да правят българските политици, е да се борят субсидиите да се изравнят с европейските. Имаме право да го направим. За да можем да бъдем на еднакво ниво с нашите колеги и да имаме шанс за конкурентноспособност.
Всяко стопанство решава каква ще бъде неговата стратегия в тази ситуация. Но какви биха били подходите? При положение, че цената на торовете е 3,5-4 пъти по-висока от миналогодишната, то неминуемо ще трябва да се търсят начини за оптимизиране на торенето, така че да се получи едно нормално и рентабилно производство от културата. Правилен подход би бил и отглеждането на култури, които се нуждаят от по-малко торене. Такива са бобовите култури, например нахута, който е протеинова и азотофиксираща култура. Но тук е много важно да се гледа дали за такива култури има пазар. Не може да се залага на култури, които нямат пазар или той е много труден. Винаги търсенето и предлагането определят равновесните цени, а съответно и това, какви култури да се отглеждат. Това е и основната причина за отглеждането на зърнено-житни и маслодайни култури в България. Те са борсови стоки и при тях има пазар.
Преминаването към изискванията на Зелената сделка не може да стане от днес за утре и затова периодът до 2030 г. може би ще бъде достатъчен за нагаждането на земеделските стопанства към изискванията. Казах, че не може от днес за утре, защото това е скъп процес. И ако едно стопанство реши да премине веднага и изведнъж към практики, щадящи околната среда, т.нар.консервационно земеделие, ще е изключително финансово непосилно.
Тези практики са свързани със скъпо оборудване, промяна на технологията и начин на мислене, както и на цялата организация на работа на едно стопанство. Този процес трябва да бъде поетапен, постепенен и да се подхожда с разбиране и познание към всяко едно поле в отделното стопанство. Почвите са различни като структура, като състав и като биотика във всяко едно землище, а понякога и в едно землище има различни видове почвени типове. Така че към всяко поле трябва да се похожда индивидуално и да се нагажда технологията, за да може да е успешна.
Вие вече вървите по този път и прилагате такива практики във вашето стопанство. От първо лице – заслужава ли си да се правят всички тези неща?
Същността и идеята на консервационното земеделие е опазването и обогатяването на живота в почвата за бъдещите поколения. Заслужава си идеята. Заслужава си да се прави. Аз лично прилагам технологията от 3 години, това е четвърта. Но срещам някои проблеми и трудности, и затова, както казах, подхождам към всяко едно поле индивидуално. Всяко едно действие в тази посока трябва да се основава на голям комплекс от знания. И именно комплекс, защото не е еднопосочна работата в тази посока. Много голяма част от технологията са знанията в областта на микробиологията.
Задължително този преходен процес трябва да бъде стимулиран и подпомогнат с европейски средства. За да може да бъде прилаган от земеделците. Ако този преход не е стимулиран или е стимулиран недостатъчно, както и ако не е обяснен правилно, няма да има необходимия резултат. Необходими са средства и обогатяване на познанията на фермерите, за да може те да бъдат привлечени да вървят в посока към консервационно земеделие.
Трябва много информация.
Най-голямата ни болка е, че отпадна сумата за напояване от 842 млн. лв., която дори беше недостатъчна. Огромна е болката, тъй като Напоителни системи имаха нужда от тези пари. България трябва да развива поливното земеделие. Ние попадаме в зона с много променящ се климат и той всяка следваща година оказва все по-негативно влияние върху земеделските култури.
Без напояване земеделието няма да има бъдеще. Това трябва да бъде ясно проумяно от управляващите и да се насочат огромни средства към възстановяване на напоителните системи и изграждане на нови. Като напояването и отводняването винаги вървят ръка за ръка трябва да се изграждат и отводнителните системи.
Зърнопроизводството е сектор, които освен, че работи стабилно, допринася и за социалната стабилност на България …
От около 1 млрд. лв субсидии, които влизат в земеделието на България годишно, зърнопроизводителите плащат милиард и половина ренти всяка година. Няма друг такъв инвеститор като земеделците. Дори правителството няма такава социална програма. Тези доходи са важни за българското село и за много хора. А в един момент се оказваме виновни. Не е справедливо и ни тежи. Не сме виновни, че сме работили денонощно, за да станем икономически стабилни. Нали това искат – пазарно устойчиви стопанства?
Политиците казват, че искат да върнат градските млади хора на село. Аз познавам много млади градски хора и това ми си струва абсурд…
Най-големият абсурд е, че младите градски хора ще се върнат в земеделието. Земеделието е тежък труд за малко пари. Политиците не се съобразяват с времето, в което живеем. В България има огромен демографски проблем. Младите се търсят в градовете за големи заплати. Младите днес работят с компютри, не с трактори и лопати. Няма как младото поколение, което е закърмено с компютри, да се върне и да работи на полето.
А ние, земеделците, вече имаме второ и трето поколение наследници. Предаваме им нашите знания и нашия бизнес. Това трябва много да се цени и не трябва да го загубим. Това са младите, които ще останат на село. Тези, които носят земеделието в кръвта си. Които са израсли с него. Тези деца трябва да бъдат поощрявани и да им се създават условия за работа. Загубим ли и това поколение земеделци, защото те също виждат, че животът в градовете е много по-лек и доходен, ние сме обречени.
