И след нас ще има земеделци, и след нас ще има хора, които ще работят. Всичко някак ще се подреди. Колкото сме по-инертни и не търсещи решения, толкова по-бавно ще стане. Но аз вярвам, че новите поколения ще са по-мъдри от нас, те нямат нашите травми.
Господин Вукодинов, устойчиво зърнопроизводство на фона на климатичните промени – възможно ли е?
Устойчивостта на земеделието днес е в иновациите. Но не само по отношение на машините и технологиите. Наскоро слушах презентация на Националния институт по метеорология и хидрология, който представи математически модел на това, което се очаква да се случи в климата на базата на данните от последното десетилетие. Прогнозите не са добри. Но все пак по-добре да се подготвим за лпромяната, когато дойде, отколкото да ни изненада.
Във вашето стопанство каква стратегия планирате да предприемете?
Ние вървим по един път през последните 15 години. В началото водени от различни подбуди, но насочихме технологиите, по които работим към по-спестяващи разходите. А през последните 6-7 години и към земеделие, водещо до по-добро почвено здраве – минимално безпокоене и обработка на почвата, стрип-тил, но-тил. Тези технологии водят и до съхраняване и натрупване и на ресурси като вода и въглерод в почвата.
Да, преди 15 години започнахме този вид земеделие, водени от чисто икономически причини. През 2007 г. започнахме да работим в моето родно село Драгомир. Там земята е доста слаба и неплодородна, полупланинска, 7-8-9 категория, камениста, с плитък хоризонт. Още първата година разбрахме, че традиционната технология с оран и култивиране, първо не води до резултати, второ при такива наклонени терени със слаби почви рискът от водна и ветрова ерозия е много по-голям. И основно – разходите за тежките механични обработки са в пъти по-големи отколкото на чернозема в Съединение, където работим. И в един момент, когато по онези цени изчислихме, че ни „вървят“ по около 3 лева на декар само за износване на металните части на техниката, с която работим, стигнахме до извода, че трябва да променим нещо.
И търсейки решения стигнахме до вариант на заместване на оранта със стърнищни култиватори. Закупихме един такъв скандинавски култиватор само за най-лошите терени. Но след една година работа по този начин, той ни хареса толкова много, че някъде към 2010 г. изцяло изхвърлихме оранта от нашето стопанство. И преминахме изцяло на стърнищен култиватор, което ни водеше до икономия на гориво, увеличаване на скоростта на работа, намаляване на необходимото за операциите време. Много скоро след това престанахме да изваждаме сламата от полетата. Ние никога не сме инвестирали в машини за оползотворяване на сламата – балиране, транспортиране и т.н. Разчитахме на външни услуги. Но те никога не можеха да изпълнят нашите условия за бързо прибиране на сламата. И често, когато идваха дъждовете след жътва, тежките машини ни правеха големи поражения.
И в един момент стигнахме до извода, че е най-добре да оставяме целия растителен остатък в земята. Насичаме го, и правим обработките със стърнищните култиватори. Преди 6-7 години, когато почнахме да се интересуваме от щадящо земеделие, разбрахме, че без да искаме, и водени само от икономически причини, и двете стъпки са били в правилната посока. С премахването на плуговете, престанахме да създаваме т.нар. прословута плужна пета. Продълбочавайки със стърнищни култиватори на различни дълбочини, се избавихме от този проблем. А оставяйки сламата в почвата, съотношението въглерод към азот е 80:1. Сами можете да си представите колко много въглерод има в нея. Видяхме, че това се отразява благоприятно както на структурата на почвата, така и на плодородието й.
През повече от 30-е години, в които се занимавам със земеделие, няколко пъти съм имал допир с технологията но-тил, но не ни грабваше и не я възприемахме. Едва през 2018 г. започнахме да отделяме по-сериозно внимание на тази технология. И от 2019 г. я прилагаме почти изцяло на нашите полета. Като само на около 15% от земята, на която имаме гравитачно поливане, по обясними причини, прилагаме по-консервативна технология с обработки със стърнищни култиватори, защото гравитачното поливане изисква вади, а те от своя страна изискват механични обработки. Останалите земи или не обработваме или при необходимост правим леки и плитки обработки, когато имаме някакви предизвикателства като коловози от машините или вредители. Например, последната година, още преди да знаем, че ще има ограничения в ползването на глифозат, а чисто и просто от икономически съображения, беше по-изгодно да направим механична обработка, за да терминираме покривните култури. Не сме „сектанти“, не казваме – „сакън, не може да пипаш въобще в почвата“.
Всичко това доведе до една по-сериозна икономия, от една страна на гориво, от друга страна на работно време. Много намаляха моточасовете и амортизацията на машините, с 30-40%. Намали се работното време на полето, хората са по-свободни. Ние можем да прилагаме практики, които преди не сме си позволявали да правим, защото не ни е стигал ресурс. От няколко години торим порционно с нищожни порции тор – 5-6-7 кг/дка. Едно натоварено стопанство не може да си го позволи, защото трябва да се влезе 5-6 пъти, вместо стандартните 2 пъти. От тази година се опитваме да прилагаме и стрип-тил.
Защо се включихте във въглеродната програма на Карбонсейф?
Смятам, че всеки човек, който иска да запази плодородието на почвата и да предаде земята на децата си в не по-лошо, а по възможност, и в по-добро състояние, би трябвало да разбира ролята на два основни фактора. Това е ролята на въглерода и неговия кръговрат. И второ – ролята и условията за живот на микроорганизмите. Това изисква доста знания и четене. На мен ми отне няколко години, надявам се, че вече съм разбрал ролята на въглерода, къде е мястото му в почвата, за да храни микроорганизмите и от там да създава много по-добри условия за живот на растенията.
Ние в нашето стопанство се оказва, че вече правим съхранение на въглерод. Затова проучихме фирмите, които предлагат програми за въглеродно земеделие на пазара, вследствие на това се спряхме на Карбонсейф, с които вече имаме договор и започваме работа. На първо време на малко повече от 8000 дка. Това са около 50 на сто от площите ни. Това е свързано с несигурните поземлени отношения в България, които са една сериозна тема. При нас се получава една несправедливост, ако мога така да се изразя, защото ние отдавна съхраняваме въглерод в почвата и тръгваме от много високо базово ниво. Но за нас водещият мотив да се включим в програма за въглеродно земеделие, не са парите, които ще получим.
Какво натежа при избора ви на партньор, с когото да работите?
Това, че имат обективно и искрено отношение към проблема. Поставят си реални и изпълними цели, без да преувеличават и да се изхвърлят. Не обещават всичко и сега веднага. Съвременната им и модерна лаборатория за почвени проби също е голям плюс. Времето ще покаже, но сравнително рядко се лъжа във впечатленията си.
Ще стане ли въглеродното земеделие задължителна част от Общата селскостопанска политика на ЕС?
Европа е тромава и доста консервативна. Но сами виждаме, че в настоящия Стратегически план, който уж трябваше да сме преполовили, но още не сме наясно дали е влязъл в сила, как се появиха доста елементи на екологична насоченост на земеделието. Смятам, че Европа тръгва да се развива в правилна посока и по отношение на вижданията си за въглерода и по отношение на обработките на почвата. Но всичко става бавно и консервативно. И не случайно тя почва да изостава от световните тенденции в много отношения, и в това число и в земеделието. Но все пак се предприемат правилни стъпки и аз вярвам, че това ще се случи.
Не е ли много сложно да участвате в такава програма с настоящите поземлени отношения? Какви искания имате към държавата?
Исканията са прости. Аз, като земеделец, искам трайни правила в цялата ни дейност. Искаме добро законодателство в поземлените отношения. Да не се работи на парче. Тук мога да развия цяла дисертация какво трябва да се направи в поземлените отношения. Кои закони трябва да се оправят, наредби за споразумения. Изминаха 30 години от връщането на земята, би трябвало всички проблеми по реституцията да са решени. Трябва да се мисли законодателно за намирането на начин за стимулиране на дългогодишни договори. Без дългогодишно земеползване не може да се прави нищо – нито напояване, нито въглеродно земеделие, нито качествено стопанисване на земята и отглеждането на трайни култури. Не може всяка година да се бориш за земята и да не знаеш дали ще бъдеш в този масив, или няма да бъдеш.
Браншовата дейност не е работа на държавата, но след като не можем да я подредим сами, трябваше да се подреди законово. Ако сме достатъчно умни, може да стане и без закони, но при нас явно няма да се получи.
Напояването – необходима е цялостна стратегия. За напояване и отводняване се сещаме само при бедствия. Необходима е пълна ревизия на напояването – собственост, законодателство, сондажи. И на тази база да се създадат тези водни сдружения, в които да участват всички заинтересовани страни. С реално право на глас, с реален контрол и с реални парични вноски. Такива неща трябва да искаме.
Казват – ние не искаме пари. Не, нас ни трябват толкова много пари, особено в тази криза, че няма кой да ни ги даде. Тези пари ние ще трябва да си ги изкараме сами.
За тази година в много райони на производителите им трябват по 80-100 лв/дка, само за да им компенсират загубите. А те ни дават по 2 лв/дка. Такива пари няма кой да ни даде. Затова ние трябва да се борим да ни създадат такива условия, че да си ги изкараме сами. И така да оправим нашето положение, това на нашите работници, и на цялото общество.
И оправят ли се поземлените отношения, браншовата дейност и напояването, ще остане да работим само в посока на коопериране на доставките и продажбите. Може да не стане при нашето поколение, но следващото да го направи. Да, още не сме узрели. Но ще стигнем и до там. И днес се срещах с мултинационали и вече сме стигнали до върха на маркетинга – купуваме семена за пролетните култури без цена. По-добър маркетинг не е измислен. Но ние сме си виновни. Ако имахме наша икономическа структура за съвместно закупуване, ние щяхме да поставяме условията. Но явно не сме готови още за този начин на мислене. Но ще стигнем и до там. Животът винаги върви напред. България ще си е тук, но кой ще работи на тази територия, е друг въпрос. Историята обича силните. И след нас ще има земеделци, и след нас ще има хора, които ще работят. Всичко някак ще се подреди. Колкото сме по-инертни и не търсещи решения, толкова по-бавно ще стане. Но аз вярвам, че новите поколения ще са по-мъдри от нас, те нямат нашите травми.
Толкова тежка ли ще бъде и следващата стопанска година?
Надявам се – не толкова. Към момента предпоставките са такива. Имам едни екселски таблици, бях ги правил навремето, за да си правя освен счетоводството и себестойността. Тази пролет, като видях зор, ги възстанових. И нещата излязоха доста тежки. Изводът обаче беше, че ние земеделците трябва да владеем огромно количество професии, а се оказва, че ние управляваме едни 40-50 лв/дка от себестойността на нашето производство. Рентите на практика не ги управляваме. Амортизацията на машините, която се оказа огромно перо, трудно може да се управлява. Вярно е, че Законът за счетоводството дава една свобода, но в крайна сметка е все едно – машините се амортизират. Можеш да спреш да купуваш за в бъдеще толкова много машини. Фонд „Работна заплата“ също трудно може да се промени. Цените на торовете, препаратите и семената трудно можеш да управляваш, освен като количество, което ползваш. И се оказва, че ние не управляваме толкова много пари, колкото изглежда. Не знам как ще са нещата за в бъдеще.
Какъв е пътят тогава?
Маржовете в земеделието са в порядъка на 10% в най-добрия случай. Това е така през последните 50 години. Дори и да се вдигат приходите на земеделците, то успоредно с тях нарастват и разходите. Така че винаги маржът се движи в тези граници. Трудно можем да увеличим приходите. Трудно ще увеличим и количеството на продукцията вече, защото оптимумът на технологиите и сортовете е почти постигнат. Всеки един екстензивно вложен лев далеч вече не оправдава влагането му над определена граница.
Затова единственият начин е да се опитаме да намалим нарастването на разходите, за да отворим ножицата на маржовете. Тогава дори и да падне кривата на приходите и останат същите маржове, земеделците ще са в по-благоприятно положение. Тогава рискът е по-малък. Кредитите са по-малки. Това е и моята концепция, към която се стремя – да отворим ножицата на маржовете. Това става за сметка на нещата, за които говорих преди – работно време, машини, моточасове, амортизации, а и не на последно място – свободно време на хората, заети в стопанството.
Тоест по стария начин – ори, сеи, жъни вече няма да става?
Няма да стане. Да, тези технологии на земеделие са още едно висше образование. Земеделецът трябва да се качи на едно много високо ниво и да започне да усеща процесите. Да виждаш кога трябва да стимулираш надземната част на растенията, кога – подземната. Да разбереш връзката между корените, ризосферата, микроорганизмите. Вярно е, че има и сериозни предизвикателства. За тях трябва да се намерят начини да се решават. Вярно е, че колеги, които изпадат в „сектантство“, не се справят. Но това е пътят.
Наскоро посетихте изложението Агритехника в Хановер. Какво ви направи впечатление при тенденциите в земеделската техника?
Освен дигитализацията, и все по-голямото навлизане на изкуствения интелект, ми прави впечатление, разбира се, според лично моите предпочитания, че американската и скандинавската техника се развиват с по-бързи темпове отколкото тази от Стара Европа. Европейците, с малки изключения, са се концентрирали в по-дребното земеделие, с наситени и претоварени агрегати. С доста конски сили на линеен метър инвентар. Американските и скандинавските машини са сравнително по-прости. С по-голям захват и съответно – с по-голяма скорост на движение, което води до по-голяма производителност. Има разбира се и доста изключения.
Виждам, че като цяло се увеличава междуредовото разстояние на сеялките за слети култури. Преди години Европа започна с 12-13 см, постепенно мина на 15-18 см, сега виждам, че вече са на 19-25 см. Виждам че вече има доста машини за оползотворяване на торовете – течни и твърди фракции от животновъдството. Зелените линии са много на почит. Може би защото сме на такъв етап, се загледахме в машините за някои видове зеленчуци. Има доста интересни решения.
Ще се насочите към зеленчукопроизводство?
Засега е само замисляне. Ако продължава политиката да е такава, ще трябва да търсим пътища за нашето стопанство. Но засега само проучваме, защото не знаем дали тази откровено антизърнопроизводствена политика в България ще продължава. Ако е така, ще бъдем принудени или да намалим стопанството, или да потърсим диверсификация, освен оптимизацията, за която говорих и която сега се опитваме да направим. С животновъдство е трудно. Аз самият имам 80 овце и там загубата е тотална. Но покрай зърнопроизводството можех да си ги позволя. Не е лек този труд и трябва да получава преференции, но както съм казвал много пъти, всеки от нас трябва да си ходи с данъчната декларация на гърдите.
Интервю на Ася Василева
