„Търся за чуждестранен инвеститор 50 000 дка земя с възможност за напояване“. Тази обява се завъртя наскоро и предизвика много емоционални коментари. Във всеки един друг бизнес това би звучало като нормална обява. Инвеститор търси актив. Защо тогава обявата предизвиква бум от негативни реакции?
Защото е емоционално. В земеделието е различно. Тук става въпрос за българската земя. И разбира се, няма как земята да бъде приравнена към останалите инвестиционни активи в съзнанието на хората. За тях тя не е просто производствен актив, тя е духът на самата България. Обаче доколко това е сантимент и доколко това е реален проблем?
Трудно е да гледаш на земята просто като на материален актив и да я откъснеш от сантименталното чувство за предци и родина. Но ако оставим настрана чувствата, то като основно средство за производство на земеделците от една страна, и като инвестиционен актив от друга, земеделската земя поражда и винаги ще поражда страсти и вълнения.
От една страна са земеделците, които естествено искат да имат сигурност за своето производство. Няма как да инвестираш и облагородяваш земя, която няма да е твоя догодина. От другата страна са собствениците, които винаги търсят най-доброто за своята инвестиция. И това също е нормално, кой би могъл да ги вини?
Има ли законодателно решение този проблем? Според Закона за арендата, минималният срок на арендния договор е 5 години, но масово се предпочитат едногодишните договори за наем. Собствениците не искат да се ангажират дългосрочно, защото рентите и цената на земята растат с всяка година, а не един и двама са си изпатили от невъзможност да развалят договори с некоректни арендатори. А такива има, няма какво да си кривим душите. Не са редки и случаите, когато един дребен собственик бърка работата на цялото землище, обаче.
Земеделците от своя страна с право търсят дългосрочност и по-ниски ренти, тъй като цената на крайната продукция става все по-ниска и те не могат да я платят. Но пък и всички знаем, че в добри години те сами се наддават често помежду си кой да вземе повече земя с по-висока рента.
И никой не може да каже, че едната страна има повече право от другата. Да, земеделската земя е средство за производство на храна. Но тя е и собственост на частни лица и никой никого не кара насила да произвежда храна върху нея. Това е доброволен двустранен процес. Да, емоционален, защото става въпрос за земята ни. А тя е една от двете основни съставляващи на държавността ни – земята и народа. И става въпрос за храната ни. Продукт, също натоварен с огромен емоционален заряд.
В България преди 40 години сме взели решение да върнем земята некомасирана, на реални собственици в реални граници. Така че вече път назад към законодателства като в някои страни – че земята е държавна или общинска и се отдава дългосрочно на фермерите, или че се наследява само от детето в семейството, което ще поеме стопанството, а иначе се продава в цялост, е късно да въвеждаме. Може да се помисли за данък върху тези земи, както впрочем е в повечето от останалите държави. Но засега и този въпрос не се поставя.
Едва ли някой си мисли, че някакво държавно регулиране на размера на рентите е полезно. Каквото се регулира от държавата, лесно се заобикаля и води само до корупция и изкривяване на пазарите, показва опитът. Не пречи пак да пробваме и пак неминуемо да стигнем до същия извод. Но пък държавата може да не вдига толкова много рентите за ДПФ и ОПФ.
Да, има райони в страната, където арендаторите са станали прекалено големи и не оставят място за по-малките производители. Това е грешка на прехода, която вече е 30-годишен факт. Какво е решението на този проблем и самата държава сега вече не знае. Със сигурност размерът на рентата и срокът на арендния договор не са пречка за тях, обаче.
Законодателно решение, при което всички страни да са доволни няма и не може да има. Затова и трудно ще се постигне на практика. Всички страни имат своите основания. Страстите очевидно ще продължат.
Но пък има немалко примери за дългогодишни отношения между собственици и арендатори, които десетилетия наред подновяват договорите помежду си. Вероятно важна тук е и коректността на страните една към друга. И коректни трябва да се и двете страни. Никой не пречи на никого да сключи и 20-годишен договор и в момента, ако всички си имат доверие. Да, трудно е. Но кое в бизнеса е лесно? Репутацията е основен актив и в земеделието, както във всеки бизнес. Пък ако земеделците с добра репутация успеят да убедят обществото, че имат повече права от собствениците и производството на храна е по-важно от правото на частна собственост, то нека обществото само да стигне до този консенсус и тогава спорът ще приключи.
Ася Василева
