В края на всяка година настъпва време за равносметки и прогнози. Медии, експерти и институции се надпреварват да изземат ролята на врачки и да предсказват бъдещето на земеделието, използвайки познати клишета: пазари, сдружаване, напояване, справедливи доходи. Но какво следва след всичките тези хубави думи? Ще помогне ли това реално на земеделците? Отговорът, за съжаление, остава неясен.
Поземлена реформа и напояване: мит или реалност?
Поземлената реформа и напояването отдавна са на дневен ред, но всички знаем, че това е бавен процес, който изисква време, воля и стабилна държавна политика. А времето не е на страната на фермерите. Докато реформи се обсъждат и отлагат, климатичните промени продължават да поставят земеделието пред сериозни изпитания.
Климатичните промени и тяхното отражение
Факт е, че фермерите вече се борят с екстремни метеорологични условия като суши, наводнения и горещи вълни. Тревожната прогноза е, че загубите на добиви в световен мащаб могат да се увеличат с 10-25% за всеки градус на затопляне. В този контекст земеделието в България ще се нуждае от адаптивни стратегии и ефективно управление на риска, каквито Европейската комисия започва да разработва. Но ще бъде ли това достатъчно? Кога на практика ще заработят те?
Икономическите предизвикателства
Очакваният спад на нетния доход на земеделските стопанства с 15-20% през 2025 г. ще достигне най-ниските нива за последното десетилетие. Друга от прогнозите на ЕК. Това подчертава нуждата от спешни мерки за стабилизиране на сектора. В същото време глобалните пазари остават динамични, а колебанията в цените на селскостопанските продукти ще продължат да натискат европейските фермери. Българските – още повече.
Данните – за кого са от полза?
Компаниите, които събират все повече данни, изглежда имат предимство. Но за кого са полезни тези данни? Достъпът до информация трябва да бъде гарантиран и за фермерите, за да могат да използват тези инструменти в своя полза. В противен случай, данните ще останат поредното средство за увеличаване на корпоративната власт.
Българското земеделие: нужда от лидерство
В този хаос, дори и Господ би се затруднил да намери правилния път. Кръгли маси с преобладаващ ПР елемент на хора без работа, събирания без ясна цел и стратегии – всичко това създава впечатление за безизходица. Българското земеделие се нуждае от стратег, лидер, който да зададе ясна посока и да обедини усилията на държавата, бизнеса и земеделците.
Държавата като понятие
По принцип държавата, за която все говорим, е „безлично понятие“. Нужна е не просто административна структура, а активен партньор, който да осигури стабилност, прозрачност и подкрепа за сектора. Това включва законодателни промени. Но включва и визия. От липса на визионери не се оплакваме, никой не знае как да приложи визиите им на практика. Включително самите визионери. Визиите им се сгромолясват в момента, в които поредната браншова група за натиск, реши, че държавата е длъжна да намери пари за нещо, което им трябва. На парче. Нито пък знаем коя точно визия е тази, която ще ни свърши работа.
Клишетата за бъдещето на земеделието звучат добре, но времето за действия изтича. Ако искаме да запазим конкурентоспособността на българските фермери, са нужни реални решения, а не поредната говорилня. Българското земеделие има потенциал – остава въпросът кой ще го реализира.
Земеделците ни днес, често обвинявани, че само искат пари, всъщност нямат никакъв хоризонт. А е известно, че когато един бизнес е изпаднал в подобна ситуация нищо добро не може да го очаква. Земеделците просто не знаят какво ще става утре с тях. А да живееш от ден за ден и да не можеш да мечтаеш е най-голямото проклятие.
Казваме – нямаме стратегия за земеделие. А каква е целта ни? Има ли широк обществен консенсус за някаква цел в земеделието? Знаем ли какво искаме? Обединени ли сме около конкретни цели, които обаче са добри за всички. Понякога на хоризонта се чува една цел – да постигнем продоволствена независимост. Ако я приложим на практика, обаче ще трябва да премахнем много зърнопроизводители, а и от останалите производители няма да ни трябват много. Според данни на Министерството на земеделието, храните и горите, годишната консумация на домати в България е около 140 000 тона. От тях, около 90 000 тона са вносни домати. Това означава, че значителна част от консумираните домати в страната идват от внос, за да се покрият нуждите на пазара. Но само оранжерията в Зверино произвежда 10000 тона годишно. С още 9 такива оранжерии сме покрили вътрешната консумация. Ако националната цел е да изградим 9 оранжерии, то това трябва да се заложи. Лесно е и да се остойности. Знае се каква е вътрешната консумация, знае се какво количество трябва и колко струва. За всички останали продукти важи същото.
А какво правим с планинските райони? За тях има ли концепция? Земеделието там трябва ли да е приравнено със земеделието в Добруджа и Лудогорието?
А дали всичко е само земеделие или има още много важни аспекти за развитието на селските райони, които изискват съгласувана стратегия на много министерства? България аграрна страна ли иска да бъде? Трябва ли ни износът на зърно и 2 млрд. лв във външно търговското салдо? Знаем ли доколко сме подготвени за кардиналните промени в земеделието до края на това столетие, които изкуствения интелект ще донесе? А за климатичните промени? И да знаем, някой направил ли е план как да реагираме? Не 9 различни стратегии в 9 различни министерства, а ясен и точен план, стъпка по стъпка с количествени и качествени измерители за действие и отговорност за изпълнение?
Много въпроси, на които не е трудно да се даде отговор. Каква е националната позиция на България за нейните интереси, които евродепутатите ни да защитават в Брюксел? Необходим е широк обществен консенсус. Това са важни въпроси, които не могат да се решат само от тесен кръг браншови групи.
Когато не знаеш къде отиваш, как да знаеш как да стигнеш там.
В Стратегическия план например има цели, има и начини на постигането им. Но тези цели са формулирани с крайна цел – да постигнем заложените от ЕК индикатори. Но индикаторите могат ли да са национална цел? Освен това имаме много писани стратегии, които събират някъде прах по кабинетите. Защото около тях пък няма обществен консенсус.
Страната ни вече заяви, че е против премахването на директните субсидии, но има ли някакъв анализ как се отразяват те на земеделието ни или някакъв друг начин на подкрепа би бил по-добър за земеделците? Още говорим за конвергенция, но останалите държави вече са планирали друг път за развитие и други начини за подпомагане в Европа, с какво ще се конвергираме?
Много въпроси, към които трябва да се подходи сериозно. Иначе ще продължим да си правим стратегии без цели и работни групи без смисъл. Всъщност, това е ролята на отговорната държава – да създаде правила и среда, в която да се формулират тези цели с широк консенсус в обществото и след това да се изпълняват като се прилагат най-подходящите стратегии и тактики, оставайки в рамките на международните споразумения.
Мисълта ми е, че няма нужда ние, медиите и различни експерти да се правят по медиите на врачки. Всичко е предвидимо и количествено измеримо. Ако направим така – ще стигнем там. Ако направим иначе – ще стигнем на друго място. Само, че някой трябва да реши къде отиваме. И естествено, да го заложи в бюджета. Или – не, ако решим, че ще приключваме със земеделието.
Ася Василева
