Има фрази, които не се поставят под въпрос не защото са истина, а защото всички вече са се съгласили да ги повтарят. „Да пазим българското“ е една от тях. Изрича се без нужда от контекст. Звучи правилно, звучи обединяващо, звучи сигурно. Но когато една фраза работи за всички, без да се променя според съдържанието, тя вече не е позиция. Тя е предпазител срещу неудобни разговори.
Зеленчукопроизводител с пет декара или стопанство с петдесет хиляди, управлявано със сателитни данни? Животновъд в обезлюден район без кланица или вертикално интегрирана ферма с договорен износ? Розопроизводител, който произвежда емблемата на България пред света, но в единия случай е с 2 дка, а в другия е западен инвеститор? Всички попадат в категорията „български производител“. Но когато всички влизат в една дума, без разлика между мащаб, интерес и пазар – политиката престава да различава. И започва да симулира защита, която всъщност пази шума.
Един сорт, създаден в Холандия, със семена от Израел, препарати от Германия и техника от САЩ, отгледан на българска земя и продаден навън – това ли е българско производство? Ако всичко, което се случва на наша територия, е „българско“, тогава вече не защитаваме икономика, а география. А от това няма полза нито за производителите, нито за потребителите, нито за системата, която уж ги свързва.
Под знамето на „българското“ вече сме взимали решения, които са изглеждали морални, но са били системно разрушителни. Например: спасяването на стадо с овце, заразено с чума, което изведе България от европейския пазар, защото не покрихме ветеринарните изисквания. Износът на български животни беше блокиран не заради външен натиск, а заради собствено решение, взето под натиска на криворазбран патриотизъм. И така, „да пазим българското“ се превърна не в защита на сектора, а в отказ от пазар, устойчивост и доверие.
Когато защитаваме всичко, без да разграничаваме, започваме да блокираме именно онези, които наистина имат нужда от защита. Не защото не са български, а защото са различни. А разликата не е заплаха – тя е основа за смисъл. Без нея политиката се превръща във фраза. А фразата – в инструмент за безотговорност.
„Да пазим българското“ звучи добре, когато не се налага да го обясниш. Но моментът, в който нещо трябва да се реши, показва колко куха може да бъде тази фраза, ако зад нея няма съдържание. Ако не можем да кажем кого точно имаме предвид, няма как да твърдим, че го пазим. Ако не правим разлика, не можем да изискваме резултат. А без резултат – няма значение колко пъти ще го повторим.
Да, трябва да пазим българското. Но не всичко. И не с едно и също. Трябва да знаем кого, как и защо. Иначе няма как да разберем какво точно губим, когато си мислим, че го защитаваме.
Когато всичко е българско, защитата винаги работи за онзи, който най-бързо и гласовито си присвои думата. Истинската защита не е емоционална, а структурна.
Ако не можем да кажем кого точно имаме предвид, няма как да твърдим, че го пазим. Ако не правим разлика, не можем да изискваме резултат. А без резултат – не остава друго, освен да повторим същата фраза още веднъж. И още веднъж.
Ася Василева
