Българското земеделие се нуждаеше от визия преди три години. Днес се нуждае от спасителна стратегия.
Времето на фалшивото успокоение
През 2022 година, когато Европейският съюз, в отговор на войната в Украйна, премахна митата и квотите за украинския внос, в земеделските среди у нас цареше фалшиво успокоение. Повечето браншови организации и производители се фокусираха върху моментната висока цена на пшеницата, подхранвана от несигурността на глобалните пазари. Малцина видяха зад краткосрочната конюнктура системната промяна, която вече се задвижваше. Малцина разбраха, че влизането на украинската продукция без ограничения ще пренареди не само цените, но и цялата архитектура на земеделието в Европа и особено в България.
Още тогава, в поредица от наши анализи, предупредихме ясно: не става въпрос за временен спад на цените. Става въпрос за фундаментално пренареждане на пазара. Предупредихме, че украинското зърно, навлизайки на европейския пазар без квоти и без регулиране, няма да бъде временно сътресение, а ще постави под въпрос самата жизнеспособност на модела на българското зърнопроизводство, изграден през последните три десетилетия. Не ставаше въпрос за цената на зърното в даден момент. Ставаше въпрос за самата структура на земеделието.
Тогава казахме, че фермерите, които не диверсифицират производството си, които останат зависими от борсовите култури без буфери и контрол върху преработката и търговията, ще бъдат първите, които ще пострадат. Че секторът ще загуби своята самостоятелност и ще бъде погълнат от логистични и пазарни зависимости.
Две години по-късно фактите говорят сами.
Цифрите, които очертават разпада
Либерализацията на търговията с Украйна доведе до ръст на вноса на пшеница в ЕС от 3 милиона тона на над 9 милиона тона. През същия период производството в рамките на Европейския съюз практически остана непроменено, като отбеляза минимален спад с около 1 милион тона. Потреблението на пшеница в ЕС също регистрира леко намаление. При такова съотношение между растящо предлагане и стагниращо търсене резултатът е неизбежен: цените тръгнаха надолу.
През 2020 година обикновената пшеница във Франция се продаваше на цена от около 304 евро за тон. В края на 2023 година цената падна до 209 евро за тон. Това поевтиняване на продукцията обаче съвпадна с рязък скок в производствените разходи. За същия период разходите за производство на хектар във Франция нараснаха с 46%, от 1414 евро на хектар до 2065 евро. В Румъния увеличението беше 36%, в Белгия – 24%, а в Ирландия – рекордните 68%.
Тази динамика създаде класическа „ценова ножица“: фермерите се оказаха притиснати между нарастващи разходи и падащи приходи. Моделът, който управляваше земеделието през последните десетилетия – колкото повече произведеш, толкова повече печелиш – окончателно се разпадна. Производителите вече не се борят за по-високи печалби, а за оцеляване.
Когато няма буфер: как Европейският съюз подкопа собствения си сектор
Проблемът не е в Украйна. Проблемът е в липсата на буфериращи механизми и визионерска политика в ЕС. Политическата подкрепа за Украйна беше важна и необходима, но тя не беше съчетана с мерки за защита на вътрешните производители в Европа. Либерализацията на търговията беше приета без оценка на реалните икономически последици за земеделските пазари. Без квоти, без временни ограничения, без адекватни компенсации за фермерите.
Така беше създаден процес, който днес вече изглежда необратим. Нарастването на вноса доведе до ценовия срив. Ръстът на разходите направи производството все по-нерентабилно. Малките и средни стопанства, които нямат собствен капацитет за съхранение, преработка и търговия, са обречени. Големите ферми ще оцелеят, но с намалени печалби и при все по-големи рискове.
Разпад на модел, а не временна криза
Това, което наблюдаваме, не е нормален пазарен цикъл. Това е структурна трансформация. Ако досега земеделието можеше да се възстановява от всяка криза с помощта на следващата добра реколта, днес самата основа на сектора е подкопана. Когато производството трайно не покрива себестойността си, когато фермерите масово работят на загуба, когато финансовите буфери са изчерпани, говорим не за пазарна турбуленция, а за необратима промяна.
Днес виждаме потвърждение на всички тези прогнози. Цените на борсовите стоки не компенсират разходите. Малките и средни ферми нямат буфер. Секторът губи независимост, а зависимостта от внос и логистика се увеличава.
Истината е, че времето за спасяване на стария модел отмина. Днес можем да изграждаме само нов. И този нов модел няма да бъде подарен. Ще трябва да бъде извоюван – чрез създаване на локални преработки, изграждане на кратки вериги, внедряване на нови култури с висока добавена стойност, нови системи за съхранение и търговия, нов тип обединение на производителите.
Фермерите, които разберат тази логика, ще оцелеят. Останалите ще останат свидетели на един бавен, но необратим процес на трансформация, в който земеделието вече няма да бъде просто сектор на икономиката, а въпрос на национална сигурност и стратегическа автономия.
