Периодът 2001-2009 г. беше преломен за българското земеделие. Тогава започнаха първите инвестиции по европейските програми и по САПАРД. През това време много неща бяха свършени по отношение на ангажиментите, които България беше поела в преговорния процес – и по ветеринарните въпроси, и по инвестиции и много други. С една дума – беше време на реформи. Имаше някаква емоция, имаше някакъв стремеж. Цел, посока, в която вървим. И може би в мен продължава тази емоция към проблемите на сектора.
Не можехме да изберем нещо друго. Нашето участие в ОСП е със знак плюс. Но присъединяването ни към ЕС промени структурата на българското земеделие. Но тогава общата идея беше да влезем и да участваме равноправно. И няма да скрия, че м това отношение аз тая лична обида към ЕК, че толкова години буквално ни лъгаха. Къде остана конвергенцията? От една страна ни промиха мозъците, че европейското и българското земеделие трябва да бъдат конкурентноспособни. От друга страна колко години държат българското земеделие в среда, която не е конкурентна. Ние не сме равнопоставени. А от друга страна вътрешният пазар на България е отворен за всякакви стоки от ЕС. При тях няма мита, няма данъци, няма никакви прегради. В това отношение сме разграден двор, а същевременно имаме проблеми с реализацията на нашата продукция. Това е ефектът. И е време вече да се говори за това. Защо ЕС прави така, че точно България, която трябва да догонва ЕС трябва да бъде поставена при най-неизгодни условия?
Можеше ли подпомагането да не бъде на площ, а на продукция? Споровете по този въпрос не стихват години наред. Но отговорът е – не, не можеше.
Какво можеше да се направи и какво ще стане, ако нищо не се направи? И още много важни неща ще чуете в разговора.
Автор: Ася Василева
Оператор: Бисер Джонев
