Икономическото положение в земеделието е следното: фермерите са богати на активи, но бедни на пари в брой. През цялата си кариера земеделският производител непрекъснато реинвестира в своите операции, било то за закупуване на нови площи, модернизиране на базите за съхранение на зърно или закупуване на най-новите и най-иновативни трактори или комбайни, за да успяват да отговорят на единствената икономическа повеля в сектора, която работи – оптимизиране на разходите. Един комбайн вече надминава 1 млн. лв, а трактор – 500 000 лв. Това е огромна инвестиция за което и да е семейно предприятие във всеки един сектор на икономиката.
Тези активи, изградени през цялата кариера на земеделския производител, се добавят към семейната ферма и в по-голямата си част се предават на следващото поколение. Но те не струват нищо без земя. Собствена или с поне 10-годишни договори. За какво ти е комбайн, ако няма къде да произвеждаш? Но пък щеш-не щеш си инвестирал милион и половина в него, ще се бориш за земя. Сам по себе си комбайн не се яде. Но и земя без комбайн не се работи. Ни земята да оставиш, ни комбайна да продадеш.
А най-страшното е, че дори и активите са на отложено плащане, тоест дори и те са собственост на банката и доставчиците. И след жътва търговците ще си потърсят задълженията. И след като се разплатят с тях, и платят вноските по кредити и лизинги, не остават свежи средства за следващата година. В животновъдството е още по-трудно.
Затова и субсидиите се чакат от фермерите като глътка свеж въздух. Но огромните суми, които обществото чува – милиарди и милиони левове, до отделните производители достигат като стотици хиляди по-малки суми. А най-важното – като незначителна част от себестойността на тяхното производство.
Да вземем млечното говедовъдство. Да започнем от там, че се субсидират само животни на възраст над 24 месеца. В едно стопанство, ако се менажира много добре, съотношението крави към всички останали трябва да клони към 50/50. Това е само хипотетично обаче. Много добре управляваните ферми са с крави около 45% от стадото. Тоест, съотношението субсидирани към несубсидирани животни е 45 към 55. От тия 45% крави 20-25% са сухостойни, тоест 75% от 45% внасят приходи. Или, образно казано, около 35% от стадото работи, останалото са деца и пенсионери. На гърба на една дойна крава се трупат и разходите на две нетрудоспособни.
Една дойна крава, за да дава 32-35 литра мляко средно за дойното стадо, се храни за 11 лв. на ден. Има такива, които дават по 55 л и такива, които дават по 25 л. Средно 32-35 л за средно 11 лв. храна на ден. Нетрудоспособните са с дневна дажба около 4 лв. на ден. Или 11+2х4 лв. равно на 19 лв. Кравата днес трябва да изкара 19 лева, само за да ядат. Тези 7000 лв., които се получават на година, трябва да ги намалим с коефициент 1.2, защото все пак и част от нетрудоспособните се субсидират. Но пак сумата става 5800 лв. храна за изхранване на 1 крава за година. При около 400 лв на глава животно от субсидиите.
И тук не са включени капиталните и текущи разходи. Модерна ферма за 1000 животни харчи 50000 квт ток на месец. За да се построи с всичката съпътстваща инфраструктура, са 8-10 млн. евро. При 25-годишна амортизация на имоти това са 700-800 000 лв. на година. Заплати – още толкова. Общо взето говорим за около 4 млн. лв. разходи и 200-250 000 лв. субсидия за стопанство с 1000 животни. Излиза, че субсидиите покриват 5-7% от разходите за отглеждане на животните и производство на мляко.
Ако се включат медицинско обслужване, счетоводство, горива за обслужване, разходите ще отидат и на над 6500 лв на крава на година. И процентът на субсидията от себестойността на производството в млечното животновъдство, ще се окаже още по-нисък.
Така накрая в стопанството има 1000 крави, но голяма полза от тях фермерът – няма. Добавената стойност е нагоре в търговската верига. Трудът винаги е имал по-голяма добавена стойност от капитала, просто Маркс е успял да го формулира.
Ако се направи икономическа дисекция на зърнопроизводително стопанство, картината ще е една идея по-радваща, но не чак толкова, а процентът на субсидиите в крайната себестойност на продукцията ще е малко по-висок. Но все по-малко с намаляването на субсидиите поради инфлацията и увеличаването на разходите поради същата инфлация.
И дори и пенсионирането не е решение. Повечето земеделски производители нямат пенсионни осигуровки или са минимални. Както се казва – умиране има, отърване – не.
Освен това фермерите са единствените, които купуват по цени на дребно, а продават по цени на едро. По тази причина в някои страни те се обединяват в кооперативи. Но това не винаги е решение. Кооперативите в западните държави отдавна са се превърнали в мултинационални корпорации, а фермерите в тях – в просто служители на корпорации на заплата. Което си е доста демотивиращо.
Всичко това излага на риск семейната ферма. И неминуемо води до това, че единствените на пазара, които могат да си позволят да закупят земеделска земя и да инвестират в логистика и ново производство се корпоративни ферми, или фондове. И двете жертват семейната ферма, която е гръбнакът на селскостопанския сектор.
Всичко това е част от причините, поради която земеделските производители от Европа излязоха на протести за своето бъдеще и срещу допълнителните – явни и неявни разходи, с които ги товарят, но градските жители не ги разбраха, защото видяха тракторите и комбайните им. И това е проблем не само в България, впрочем. Абсолютно идентично е положението навсякъде по света, независимо дали става въпрос за ЕС или Австралия.
Ася Василева