Все по-често по групите взеха да се появяват обяви за продажба на техника, че и на цели стопанства. Не че беше неочаквано. Всички знаехме, че настоящата ситуация на пазара на зърно, ще доведе до тук. И нищо няма да спре този процес. Нито закони за браншови организации, нито промяна на някой член от ЗСПЗЗ. Още повече „мижавите“ пари по „украинската“ помощ.
Някои фермери вече гледат философски. Стига мъка, да се отърва и ще живея с парите от продажбата, казват. „Днес смятах, каза ми един фермер с 10 000 дка земя. Платили сме всичко с продажбата на ечемика и пшеницата. Поне от дългове се отървахме. Остават царевица и слънчоглед. Биват, но не стигат. Един нахут има. Но за него пазар я има, я няма. И едни измъчени субсидии. А остават ренти и още 10 месеца разходи. Една цистерна нафта е 100 000 лв, заплати и осигуровки хвърчат. Един комбайн струва 1 милион лева. Не е въпросът в парите. Това вече не е бизнес за средните стопанства. Като овце на заколение сме. А не е един комбайн само. Трактори, железа, препарати. А за какво ми е този комбайн? Харчи си милиона цял живот. Вкарваме милиони в производство, за да сме на загуба. Това нормално ли е?“.
Тъжно е да слушаш такива истории. Няма съмнение, че в тези години, които предстоят, доста фермери ще отпаднат и много стопанства ще се преструктурират. Можеше ли да направим нещо? Сигурно можеше. Не да се борим за браншови закони, а за пазари и инфраструктура. За образование и консултации. Но вече закъсняхме. Процесът с фалитите е в ход. Всеки, който на момента не вземе трудни и грамотни решения, ще напусне бизнеса. Разбира се, това не е краят на света. Живот има и извън земеделието, а земеделие ще има винаги. Но в по-различна форма. А някой ден, след години, ще цъкаме с език и ще се чудим как сме могли да го допуснем. И ще си спомняме с носталгия за добрите времена на българското зърнопроизводство.
Ася Василева
