Интензивното отглеждане на културата изисква повече от едно третиране с фунгициди
От момента на сеитбата до прибирането растенията на пшеницата са подложени на болести, които намаляват добива и качеството на зърното. Ежегодните загуби от болести стигат от 10 – 20% и повече от потенциалния добив. С интензификацията на производството и повишаване продуктивността на растенията фитозаболяванията прогресират и загубите достигат 50%.
Болестите по зърнените култури се причиняват основно от гъби, бактерии, вируси, микоплазми и нематоди. Те се предават чрез почвата, семената и растителните остатъци от предшестващите култури. Най-разпространените болести по пшеницата са твърда и праховита главня, видовете ръжди, брашнеста мана, видовете кореново гниене, снежна плесен, септориоза, фузариум и др.
Гъбите, причинители на болести, се делят на две групи: биотрофични – развиват се на живи органи (брашнеста мана, видовете ръжди), и некро-трофични – поразяват ослабените органи и често се развиват на отмиращите части на растенията (септориоза, фузариум и др.).
В последните години най-разпространени и опасни болести са видовете кореново гниене и септориозата. В ранни фази от развитието на растенията кореновото гниене се появява на кълновете във вид на кафяви или тъмнокафяви продълговати некротични петна или щрихи. По-късно по вегетиращите растения симптомите на болестите се развиват в областта на възела на братене и на ниските части на стъблата. Отначало се появяват точковидни или щриховидни некрози, които по-късно се разрастват и преминават в значителни по размер зони от покафенели отмиращи тъкани, след което отмират и стъблата. В случаи на ярка проява на болестта, на полето с пшеница се наблюдава масово полягане на растенията и празнокласие. При силно поразените растения към момента на прибиране на реколтата стъблата и класовете са покрити с тъмен налеп от сапрофитни гъби.
Пролетта в прикореновата зона започват да се развиват болести като: церкоспороза, ризоктония, фузариум. Това съвпада с периода на диференциация на конуса на нарастване и залагане на класовете, поради което тези болести намаляват количеството на зърната в класа, а от там и на добива. Заболяванията се развиват във всички фази на растеж на растенията, поразяват стъблата, блокират проводящите тъкани, което води до формиране на слаби, неизхранени зърна.
Най-добрият метод за борба с болестите при пшеницата е внедряването в практиката на устойчиви сортове. В благоприятни за развитие на болестите условия при такива сортове добивите не намаляват. При тях не се налага провеждането на химична обработка на посевите или се прилага в малки размери. Особено ценни са сортовете, имащи комплексна устойчивост срещу основните болести.
Агротехническите мероприятия също намаляват заболяванията. Те се изразяват в правилно редуване на културите в сеитбооборота, отглеждане на пшеницата след добри предшественици и др. Своевременната основна обработка на почвата също може съществено да намали натрупването на патогенни инфекции в полето.
Системата на торене трябва да се състои от рационално внасяне на органични и минерални торове. Органичните торове влияят добре на развитието на микрофлората-антагонист на патогените. Ефективността на минералните торове зависи от тяхното съотношение. Фосфорните и калиевите торове повишават устойчивостта на растенията към болести. Прекомерното, непропорционално внасяне на азотни торове изнежва тъканите на растенията, правейки ги по-рехави и беззащитни пред развитието на болестите.
Най-устойчива спрямо поражения от болести е пшеницата, засята в оптимални срокове. На много ранните есенни посеви се струпва голямо количество инфекции от кафява и жълта ръжда, брашнеста мана, кореново гниене, септориоза, бактериални и вирусни болести. Късните посеви пък са по-уязвими на главни. Дълбоко засетите семена (6-8 см) поникват по-трудно и бавно, а техните кълнове се нападат от плесени, кореново гниене, твърда главня.
В последните години прогресиращото разпространение на болести, наред със завишението на дозите на азотните торове, се дължи и на необосновано големите сеитбени норми. В резултат на това тотално се влошава фитосанитарното състояние на посевите, възниква необходимост от допълнителни обработки с фунгициди.
Невинаги повърхностната обработка на почвата, която съдейства за натрупване на патогени в повърхностния почвен слой, е оправдана. Необходимо е своевременно унищожаване на плевелите и неприятелите, които най-често са място за съхраняване и разпространение на инфекции.
Прогресиращото заразяване с болести може да е резултат от изпадане на растенията в стресово състояние (суша, ниски температури, недостатък на хранителни елементи и др.). Така през 2001-ва и 2005 години причина за активно разпространение на болести по пшеницата стана непредвиденото падане на нощните температури до +10°С и по-ниски по-време на изкласяването на пшеницата. При такива температури практически се преустановява усвояването на хранителни елементи, настъпва физиологично гладуване на растенията, което е особено опасно във фаза вретенене-изкласяване.
Особено внимателно трябва да е отношението към защитата на пшеницата от болести при отглеждането й по интензивни и ресурсоспестяващи технологии. При тези технологии в процеса на вегетация, в случаи на силно поражение от болести, се прилагат химични препарати – от едно до три третирания на посевите. Проведените химични защитни мероприятия са най-ефективни, когато разпространението на патогените се намира на нивото на икономическия праг на вредност (Табл. 1).
В ранни фази от растежа пшеницата е защитена от препаратите, които са използвани за обеззаразяване на семената.
Най-ефективни са фунгицидите, съдържащи в състава си стробилурини. Ако фунгицидите на основата на триазоли унищожават гъбите на обработените посеви, стробилурините унищожават и защитават растенията от повторно поражение за продължително време, тъй като се характеризират с различни механизми на влияние върху структурата на унищожаваните гъби.
Прилагането на еднокомпонентни фунгициди в продължение на продължително време доведе до придобиване на устойчивост на болестите към препаратите. За да не се допуска това, в състава на фунгицидите започнаха да се влагат по две-три активни вещества. Благодарение на това се разширява и спектърът на действие на препаратите. Въведени са вече в производството и фунгицидите от новия клас – SDHI. Те се формулират в комбинации с триазоли или стробилурини и засега са най-ефикасни и обещаващи в борбата с болестите по пшеницата и други важни земеделски култури.
Срещу брашнестата мана, ръждите и други патогени, посевите се пръскат с фунгициди от средата на II до средата на IV етап от органогенезата на пшеницата. В края на фаза братене фунгицидите се внасят в резервоарни смеси с хербициди и ретарданти, което е икономически изгодно. За да не се допуснат пригори по растенията, при прилагането на резервоарни смеси се използват минималните препоръчани норми на химичните препарати.
Защитата на пшеницата от болести във втората половина на вегетацията способства значително повишение на добива. Второто пръскане с фунгициди се провежда в периода от VII до IX етап на органогенезата или от появата на последния (флагов) лист до цъфтежа. Използват се високоефективни фунгициди. В дъждовни години е целесъобразно в тези фази да се провеждат две третирания – първо се обработва флаговият лист, а след 18 – 21 дни посевите се пръскат още веднъж. Обработката с фунгициди се прекратява не по-късно от месец до прибиране на реколтата.
Главните производители на продуктите на асимилация са връхният лист, част от стъблото в участъка от връхния лист до класа, класовите плеви, оста на класа и дори осилите.
Връхният лист синтезира и предава на зърното до 50 – 60% от асимилатите – тогава, когато значението на по-ниско стоящите листа е много малко. Особена роля във фотосинтезата е дадена на класа. Зелените листа и класа за кратко време (2-3 седмици) трябва да налеят зърното с фотосинтезираните органични запасни вещества. Затова е изключително важно колкото се може по-дълго те да се съхранят здрави, в зелено състояние. Поражението от болести съкращава листната площ, работеща за добива. Повече от половината продукти на фотосинтезата постъпва в зърното след цъфтежа, във фаза млечна зрялост.
