Бъдещето принадлежи на земеделието, но не на всеки фермер
В свят на разпадащи се глобални пазари, климатични промени и нарастваща нестабилност, земеделието се превръща във въпрос на национална сигурност. То вече не е просто икономическа дейност, а стратегически ресурс. Търсенето на локализирано, устойчиво производство и агротехнически иновации не е отвлечена идея, а необходимост. Храната, земята и водата ще бъдат новите оси на политическа и икономическа сила. Държавите и корпорациите, които го разбират, вече започват да изграждат новите си стратегии.
Земеделието е в структурна криза, а не в обичаен труден период
Днешната криза в земеделието не е циклична. Тя е структурна. Старият модел „колкото повече произведеш, толкова повече печелиш“ вече е несъстоятелен. Цените на продукцията падат, защото светът преминава към локални пазари и в някои сектори има свръхпредлагане. В зърнените култури като пшеница и царевица има свръхпроизводство в ключови региони като САЩ, Русия, Бразилия. Китай изгради запаси и намали вноса. Много държави субсидират собственото си производство, което води до пренасищане на местните пазари. Производителите са принудени да продават при по-ниски цени, защото купувачите имат алтернативи.
Консумативите поскъпват заради дългосрочни фактори като скъпата енергия, която вдига цената на торове, препарати и горива за земеделска техника. Липсата на локално производство оставя фермерите зависими от глобални логистични вериги. Климатичният натиск увеличава нуждата от третирания заради нарастване на болести и неприятели. Разходите растат в пъти, докато приходите стагнират или падат.
Финансовият модел на земеделието също се срива. Старият принцип „по-голям обем → по-голям приход → икономии от мащаба“ е заменен от нова реалност: „по-голям обем → по-голям риск → по-малки маржове“. Няма икономическа логика в големи вложения без гарантирана възвращаемост. Фермерите са принудени да поемат все по-голям риск за все по-малка печалба.
В момента печелят не производителите, а търговците и прекупвачите, които купуват на ниски цени от фермерите и продават на крайния пазар с висока надценка. Печелят производителите на консумативи, защото фермерите са принудени да купуват, независимо от цената. Фермерите се оказват между два пресиращи фактора: евтина продажба и скъпа издръжка.
Земеделието е в процес на трансформация
Старият индустриален модел на земеделие умира. Земеделието се пренарежда към модел на адаптивност, локалност и ресурсна ефективност. Оцеляват не онези, които произвеждат най-много, а онези, които произвеждат най-умно – с по-малко зависимости, с по-висока добавена стойност и с пряк достъп до пазара.
Да, земеделието е в криза като бизнес модел за фермерите днес. И да, то е в централна позиция за бъдещата глобална архитектура. Контролът върху производството на храна ще бъде стратегическо предимство в новия свят. Но не земеделието като цяло е обречено. Обречен е старият индустриален, високозависим модел на земеделие.
Бъдещето принадлежи на земеделието, но не на всеки фермер. Бъдещето принадлежи на онези, които разбират новата архитектура: локалност, устойчивост, автономност.
Трите задължителни движения за фермерите
Фермерите, които искат да оцелеят, трябва да прекъснат максималната си зависимост от скъпи консумативи чрез преминаване към системи с по-ниска входяща зависимост: регенеративно земеделие, локални торове и семена, минимално обработване на почвата. Необходимо е изграждане на къси вериги на доставка чрез директни продажби, фермерски пазари, локални кооперативи. Продажбата чрез прекупвачи води до загуба на до 60% от стойността на продукцията.
Диверсификацията на доходите и продукцията е не просто полезна, а въпрос на оцеляване. Смесено производство – зърно плюс зеленчуци, овощарство, животновъдство. Допълнителни доходи чрез преработка на място – сокове, сиропи, пакетирани храни. Ако един сектор падне, другият поема удара.
Фермерите, които намалят разходите си, изградят преки канали към потребителя и диверсифицират продукцията си, няма да бъдат просто оцелели. Те ще бъдат новите собственици на хранителната сигурност в локалните икономики.
Българският контекст: големите кораби и спасителните лодки
България е зърнена икономика. Над 80% от обработваемата земя е заета от пшеница, царевица и слънчоглед. Основните стопанства са средни и големи. Малките ферми съществуват на ръба на системата или в специфични ниши. Те няма да заместят зърнопроизводството, но ще играят ролята на спасителни лодки – буфер при сътресенията и двигател на локалните пазари.
Големите стопанства ще оцелеят само ако започнат да мислят като интегратори: не просто производители на суровина, а организатори на вериги за добавена стойност.
Три сценария за бъдещето на българското земеделие (2025–2028)
В реалистичния сценарий на контролирана трансформация зърнопроизводството остава основна сила, но с по-ниски печалби и по-високи регулации. Около 20–30% от средните и малки ферми отпадат поради невъзможност да покрият новите стандарти. Появява се бавно разрастваща се мрежа от местни кооперации за преработка и кратки вериги на доставки. Оцеляват онези, които адаптират производството си: енергийна ефективност, почвено здраве, диверсификация.
В оптимистичния сценарий на регионално възраждане ЕС въвежда реални стимули за преход към устойчиво земеделие чрез субсидии за въглеродно неутрални стопанства, локални пазари, биологично производство. Регионалните пазари се активират, търговията със суровини става локализирана. България използва географските си предимства – почви, климат, вода – за създаване на конкурентоспособно устойчиво земеделие. Силните фермери ще бъдат онези, които развият пълен цикъл: производство, преработка, пазар.
В песимистичния сценарий на финансова консолидация и загуба на контрол цените на зърното падат под критичните нива за устойчивост, консумативите продължават да растат, малките и средни ферми масово фалират или биват изкупувани от големи финансови играчи. Земеделието остава формално „българско“, но реално се управлява отвън. Оцеляват само онези, които имат контрол върху земята си и са минимизирали зависимостта си от външни капитали.
Фермерите, които изграждат контрол върху цялата верига на стойността – от почвата до потребителя – ще оцелеят и ще просперират независимо от сценария.
Карта на ранните сигнали
Ако започва оптимистичният сценарий, ще се види активна намеса на държавата за защита на родното производство, ръст на директните продажби и фермерски пазари, повишено търсене на сертифицирани устойчиви продукти и растеж на агротуризма.
Ако започва песимистичният сценарий, ще има рязък спад на цените на основните култури под себестойността, навлизане на големи корпоративни структури като купувачи на земя, усложняване на кредитирането и ръст на административния натиск.
Фермерите трябва да следят динамиката на борсовите цени, политиките на ЕС, развитието на локалните пазари и промени в кредитирането.
Светът на земеделието няма да се промени внезапно. Той ще се променя постепенно и незабележимо. Ще печели онзи, който забелязва първите едва доловими движения, докато за останалите още „нищо не се случва“.
Бъдещето принадлежи на земеделието.
Но не на онези, които продължават да работят по стария модел. Бъдещето принадлежи на онези, които още днес започват да строят новата архитектура: локална, устойчива, автономна.
Локално, устойчиво и автономно земеделие в контекста на зърнопроизводството означава не само производство за вътрешния пазар, а контрол върху добива, съхранението и търговията на продукцията в рамките на регионални и национални вериги. България традиционно произвежда много повече зърно, отколкото вътрешното потребление изисква, и износът винаги ще бъде необходим. Но локалността означава зърното да не напуска страната или региона в суров вид без добавена стойност. Устойчивостта означава да се произвежда с по-ниски енергийни и ресурсни разходи, чрез щадящи почвата технологии и оптимизирано управление на водата. Автономността означава фермерите да изграждат капацитет за съхранение, преработка и договаряне на износа, така че да не бъдат заложници на борсови флуктуации и чужди логистични интереси. Това е преход от модел на зависимо суровинно земеделие към модел на стратегическо производство с контрол върху максимално голяма част от веригата на стойността.
В действителност, обикновеният зърнопроизводител няма ресурсите да контролира самостоятелно веригата на стойността. Илюзия е да се твърди обратното. Бъдещето не е в индивидуалната борба на всеки фермер, нито в идеализирани кооперативи. Бъдещето е в прагматичните съюзи на производителите, които се обединяват не от идеология, а от необходимост: общо съхранение, общо договаряне на продажбите, общ контрол върху логистиката. Това не са класическите кооперативи от миналото, а нови, гъвкави структури за икономическа самозащита. Без такъв тип локални мрежи фермерите ще останат безпомощни срещу натиска на международните пазари и корпорациите. Силата на местното земеделие в бъдеще ще бъде в способността му да се организира, за да запази автономията си, а не в опита всеки да оцелее сам.
В България дори прагматичните съюзи между фермерите срещат огромни структурни пречки. Земеделците работят с различни сортове, различни технологии, без унифицирани стандарти за качество. Няма изградена култура на доверие между производителите. Договорите рядко се спазват доброволно, а правната система е твърде слаба, за да защити малкия производител в реални конфликти. Българските фермери имат дълъг път да извървят, преди да изградят минимална основа за истинска локална автономия. Без стандартизация на продукцията, без работещи правни форми и без базово доверие между стопаните, всяка форма на обединение ще бъде крехка и нестабилна. Реализмът изисква да се каже ясно: бъдещето е на организираното локално земеделие, но самата способност за организация предстои да бъде болезнено изградена от нулата.
В свят на разпадащи се глобални вериги на доставки, политически конфликти и нарастващи климатични катастрофи, храната вече не е просто икономическа стока, а критичен стратегически ресурс. Държавите, които могат да осигурят собственото си производство на основни храни, ще запазят способността си да поддържат вътрешна стабилност, социален ред и политическа независимост. Тези, които зависят от външни доставки, ще бъдат уязвими не само икономически, но и политически – заложници на чужди решения, геополитически шокове и борсови спекулации. Храната се превръща в новата енергия: инструмент за влияние, за натиск, за оцеляване. В този свят земеделието престава да бъде въпрос на пазари и започва да бъде въпрос на национална сигурност в най-пряк и буквален смисъл.
Ася Василева
