Господин Мачуганов, краят на годината е време за равносметки и прогнози. Какви са вашите?
Бих казал, че 2023 г. беше една от най-трудните години в 21-годишната ми кариера на земеделски производител. Климатичните условия, които ни дойдоха на главата, войната в Украйна, втора война, никакви пазари на земеделската продукция, особено в сектор зърнопроизводство, изкупни цени под себестойност. Ние, земеделците, по инерция си караме защото смятаме, че всичко е временно. Но наистина, 2023 г. една от най-трудните години, които помня. Да, надеждата крепи земеделеца. Всяка година, когато сеем, се надяваме, че ще избегнем грешките от миналите години. Смятаме, че ще дойде по-добра година и това ни крепи. Надеждата.
Но няма как да не си дадем сметка, че трябва да променим нещо в работата си. Че така повече не може да продължава, с тази инерция от отминалите години, която ни успа да се развиваме и да се инвестираме. Оставихме се на инерцията, и сега си плащаме сметката. Никой не беше готов да има войни, това не може да се предвиди. Но пък следейки световните пазари, можеш да си направиш някакви прогнози. Според мен, през следващата 2024 г., цените няма да се различават от сегашните. Въпросът е как да намалим себестойността на производството.
Всеки търси път да промени нещо, за постигне по-ниска себестойност на производството. Какво е това нещо, освен рентите?
Технологиите. По-съвременни машини. Но не можем да си ги позволим вече. Онзи ден приключи приемът за модернизация по НПВУ. Виждате какво се получи – проектите надхвърлят предвидения бюджет три пъти. Очевидно интересът е огромен. Но има проблем. Колегите от „чувствителни“ сектори имат запазен приоритет с 20 точки. Техните проекти ще бъдат приоритетно одобрени. Само че дали те могат да понесат финансовата тежест на инвестицията, за да изпълнят проектите, не е ясно. А проектите трябва да бъдат изпълнени в рамките на 1 година. Срокът е много кратък. Машини няма и са на много високи цени. Вероятно ще се наложи пак да „опрем“ до зърнопроизводителите, за да довършат програмата. А ние нямаме готовност. И ето още един пример за неправилно приоритизирана финансова програма, от която се очаква да подкрепи инвестициите.
Зърнопроизводството е пренебрегнато вече от 12-13 години. Секторът не е приоритетен и няма инвестиционни приеми за него. А той започва вече да изпитва максимални затруднения. Никога не е било по това време на годината да има налични на склад 7,8 млн. тона зърно. Никога досега. И не знам дали някога вече ще се случи така, че да се освободим от тези големи преходни запаси, ако не стане някакво голямо чудо. Нямаме потенциал да изнесем такова количество.
И ако се върна на приема по НПВУ, то трябваше да има малко приоритет за зърнопроизводството. Трябваше да се даде глътка въздух на сектора, на когото се гледа иначе като на „кокошка, която снася златни яйца“. Всички гледат в нейната паничка. Някой трябваше да помисли, че и тя е в затруднено положение. Няма как да не споменем факта, че зърнопроизводството е пренебрегнато и в прословутите украински помощи. Някой трябва да направи анализ кои сектори реално понесоха най-големи щети от тази война. И тези близо 800 млн. лв, които постъпиха по сметките на колегите от чувствителните сектори, дали постигнаха целта си. Стойността на производството на тези сектори е точно толкова, колкото подпомагане получават. 800 млн. лв помощи срещу 800 млн. лв производство. Зърнопроизводството получава 1 млрд и 800 лв и произвежда за 10 млрд. лева. И няма кой да го признае, а ние, зърнопроизводителите, за да има мир, не протестираме и не се борим за тези пари.
Пазарът в момента е изкривен. Навремето си бяхме сами конкуренти зърнопроизводителите – вдигахме ренти, борихме се за земя. В момента колегите от чувствителните сектори са хората с парите, които поддържат високи рентните плащания, опитват се да набавят земя и да станат и те зърнопроизводители. Вече има много такива случаи. От близо 20 години тези сектори са наречени „чувствителни“ и в тях постоянно се наливат пари. Аз не казвам, че не са в затруднено положение. Но някой някога ще направи ли анализ какво произлезе от това наливане, какъв е ефектът от тези средства, които се наливат.
Да поговорим малко повече за прогнозите ви за следващата година. Ще става ли вече само със зърнопроизводство?
А какво друго да става? Непрекъснато ни дават съвети как трябва да направим преработка и да добавим стойност. Много лесно се отписва зърнопроизводството. Зърното е било разменна монета и се е приравнявало към златото във всички времена. Със злато не можеш да закусиш или да вечеряш. А от зърното тръгва цялата хранителна верига – месо, мляко и т.н. Нашият шанс е като експортен лидер в зърното. Ние произвеждаме едни добри количества за нашата малка държава. Първи сме сред европейските производители, които имаме експортен потенциал да изнесем. Гърция започва да жъне преди нас, но те нямат експортен потенциал. Ние сме първите, които можем да отговорим на нуждите на нашите партньори в Европа. Традиционните ни пазари, които вече 2 поредни години губим, са Португалия, Италия, Испания, тъй като ние им подаваме най-ранните зърна от новата реколта. И ако ние не реорганизираме начинът си на мислене, и не започнем да освобождаваме навреме зърната, които произвеждаме, ако държавата и частният сектор не инвестират в посока експортен потенциал, тоест товарната норма на пристанищата да се увеличи, за да можем да изнасяме по-бързо, преди да излязат реколтите на Русия и Украйна на пазара, няма да стане. Според мен, това е шансът на българския зърнопроизводител. Който има мерак да задържа спекулативно зърното, това вече е негов бизнес и негов риск. Всеки чете, всеки следи борсите и реколтите. Но ние трябва да имаме възможността да изнасяме бързо и навреме. Това според мен променя играта. Защото Украйна оттук нататък няма да излезе от европейския пазар. А ние сме най-уязвими от конкуренцията на Украйна в ЕС.
Какви други пътища за намаляване на себестойността има?
Фонд работна заплата няма как да намалим. Но можем да ограничим ангажираността на хората. Човешките ресурси са много скъпи. И без това се намират изключително трудно. Шансът ни са по-големи, по-съвременни и по-надеждни машини с по-малко хора.
Другото нещо, върху което имаме възможността да влияем са рентите. Там ние земеделците се самозабравихме.
Какви са решенията, за да намалеят рентите?
Кое е моторът на рентите? Големият мотор на рентите остават едногодишните договори. При тях собственикът, и това е негово абсолютно право, обикаля арендаторите и провежда тръжни процедури, кой ще даде повече. И ние, повлияни от инерцията на предишните добри времена, даваме все по-високи ренти. А това, че ти 20 години си инвестирал в тази посока, вече имаш някакъв капитал от собствени имоти, никой не го вижда. Всеки смята, че е лесно. Бучиш пръчка, пиеш вино. Всеки мисли, че взема някаква земя, дава непазарна рента 120-130 лв на дка, засява я със зърно и ще спечели. Това няма как да стане. А ако изпълняваш проекти и няма как да се откажеш, щеш не щеш даваш висока цена и се получава един омагьосан кръг. Затова в отношенията собственик – арендатор за под 5-годишни периоди е обидно да говорим. Не е нормално някой да инвестира в земя, която няма гаранции, че ще работи и през следващата година. Досега се случваха нещата защото конюнктурата на пазара беше такава. Но рентите достигнаха такива висини, че започнахме да губим от собствената си земя.
Наистина данните за НСИ за спад на предприемаческия доход с 66,6% звучат стряскащо
Те са убийствено стряскащи. И това е истината. В цели райони като Златна Добруджа, аз съм отчаян колко е спряло времето като развитие на стопанствата на колегите земеделци. Нивото на развитие на бизнеса им е спряло от няколко години. Те са обезкървени от липсата на инвестиционни средства за обновяване на базите и машинно-тракторния си парк. Изпитват изключителни трудности да поддържат стандарта на производство. А той пада от година на година и статистиката го отчита. Абсурдно е. Житницата на България, в близост до пристанище и колегите нямат средства за развитие. Жалко е.
От няколко години и при нас в Северна и Централна България нещата са идентични. Почти нищо не се инвестира, изключително трудно може да подмениш някоя машина. Кандидатстваме по проекти, които се случват след 2-3 години, когато вече нещата не са актуални като цени и условия. Трудно е.
Трябва ли да помогне държавата?
Достатъчно големи хора сме, за да си дадем сметка, че държавата няма чували с пари. А и няма какво да се лъжем, цялата икономика зависи от европейските финансирания и фондове. Няма как да искаме милиарди. Държавата трябва да ни създаде условия да работим. Навсякъде има малки и големи, дребни и едри. Има умни хора, има и не толкова. Светът е шарен. И в нашия бизнес е така – има и малки, има и големи. Но всички те трябва да имат нормални условия, за да работят. И този, който работи, учи и инвестира повече, нека да се развива. Но нека има ясни основи. Да има стабилни поземлени отношения с предвидимост, при която поне за един програмен период да можеш да поемеш някакви ангажименти. Не винаги са нужни пари. Нормално е държавата да уреди тези отношения и да ни създаде условия за работа с някакъв сигурен времеви хоризонт.
Няма досега някой министър, който да не е имал доброто желание да направи нещо за сектора. Но проблемите си остават едни и същи от десетилетия – напояване, поземлени отношения. Трябва да има воля не само на министъра, но и в управлението на държавата. Но досега винаги министър-председателите са били достатъчно далеч от земеделието, че да го приоритизират. За финансовите министри да не говоря. Всички знаем какво отношение имат към сектор, които въпреки третирането си като нелюбимото дете на държавата, е водещ в нейната икономика. България няма как да избяга от земеделието и туризма. Няма да станем Силициевата долина, нито ще станем високоиндустриална страна. Това са секторите, които трябва да развиваме.
Как виждате бъдещето на земеделието в условията на намаляващи субсидии и с перспектива за премахването им?
Много отдавна плащанията на площ в зърнопроизводството не са определящ фактор. Не отричам, че са помощ. Но тя има все по-малко и по-малко значение за нас. Няма да кажа, че сме готови да работим без субсидии. Но ако ги няма, ще работим и без тях, то е ясно. Но големият ни проблем е Украйна. След влизането си в ЕС тя ще привлече голяма част от субсидиите по ОСП. А нейната продукция ще ни създаде изключителни трудности. Затова не може държавите, които сме най-ощетени от това, да не получим някакво допълнително финансиране от европейския бюджет, не е редно. Но аз съм оптимист, че българският земеделец ще успее да се адаптира за пореден път към това, което се случва. Успявали сме. И без субсидии сме работили до 2007 г. , по 7 стотинки царевица съм продавал. През всякакъв ад сме минавали. Вече сме понатрупали опит и вероятно сме малко по-устойчиви от онези времена, изградили сме някакви съоръжения и бази. Но въпреки всичко стоката ни трябва да има пазар. Така че трябва да се научим да продаваме евтино, съответно да произвеждаме евтино. Световната тенденция е да няма гладни хора, а хората по света са гладни, защото храната е скъпа. Това е истината.
Интервю на Ася Василева
