С Божидар Митов разговарям на изложението АГРА 2024. Дошъл е да види изложителите и да планира инвестиции. Да, въпреки кризата все още инвестиции има. Дори в момента очаква пристигането на нова машина, закупена от местен търговец. Стопанства като това на Божидар Митов ще преживеят и настоящата криза, така както са преживели много други преди нея. И с право – когато земеделието е бизнес, и се прави грамотно, то има бъдеще. Но емблематичният български агробизнесмен не крие, че дори и за него е трудно и това бъдещето го тревожи. Обикновено неразговорлив, моят събеседник през последните месеци иска да говори. Да сподели проблемите и трудностите на българското зърнопроизводство. Да бъде чут и разбран от някого. И кой, ако не Божидар Митов, има правото да го направи? Човекът, тръгнал от нулата, в най-тежките години, изградил успешно производство, уважаван от всички в своя регион. Болно му е, че българското земеделие е неглижирано. Въпреки това продължава да работи. С надежда, но и с камък на сърцето. Граденото ще продължат децата му. Младите, които искаме да виждаме в земеделието. Но вече ще им бъде много трудно.
Когато човек гради години наред, се надява, че за бъдещите поколения ще стане по-лесно. В земеделието обаче не е така. С болка Божидар Митов споделя, че мисли, че българското земеделие е „харизано“ от държавата ни.
Питам защо смята така…
Неизпълнимите бюрократични условия на Зелената сделка и войната в Украйна довършиха българското земеделие. Украинците не са виновни за ниските цени, те трябва да продават продукцията си. Русия е основната причина за падането им. Там може да се прави рентабилно производство и при тези цени. Но с война, и без война, никой няма да спре Русия и Украйна да продават на световните пазари. Нито толкова бързо ще се въведат европейските стандарти в земеделието на Украйна. Селскостопанските стоки и торовете са единствените неща, които никой не иска да постави под ембарго. Защото хората по света не могат да гладуват.
Зелената сделка е проблем заради бюрокрацията. Натоварването върху производителите, особено по-дребните, е огромно. Тя удря особено силно малките. Това са стопанства на семеен принцип. Защото ако големите стопанства можем да платим на специален човек, който да навлезе в тази материя и да се занимава само с това, а това е едно огромно писане, то малките не могат. Там трябва единият член на семейството да работи на полето, а другият – само да пише. А това, пак казвам, е доста сложна материя, в която трябва да се навлезе. Особено за по-възрастните земеделци си е направо мисия невъзможна. Земеделците вече сме съгласни да не получаваме субсидии, но да не изпълняваме всички тези изисквания. Няма как хората да работят и да губят.
Но и друга болка има моят събеседник…
Стопанствата над 20 000 дка сме подложени едва ли не на репресии. Много хора ме питат как събра тези декари? И повече можеше. В онези години никой не искаше земята. Имаше свободна земя колкото искаш. Нямаше техника, пари нямаше, кредити нямаше. Нямаше кой да обработва земята. Ренти не се плащаха.
Аз започнах от 8-10 лв/дка рента, хората бяха доволни. От 1992 г. съм на договорни начала. По този начин имам изградени 30-годишни взаимоотношения и успявам да сключвам по 10-годишни нотариално заверени договори за аренда на земя. 99% са такива, макар че ми костваше доста трудности от конкуренцията. Приказки съм чувал какви ли не, от рода: като е ползвал 10 г. земята, ще остане за Митов. „Доброжелатели“ колкото искаш, но няма и една сбъдната клевета. Когато моят син започна да наема земи в Омуртаг и Антоново нямаше спорове хората да подписват 10-годишни договори. Защото бяха минали много арендатори и ги бяха лъгали с по една-две години, без да им плащат.
Почти нямам хора да напускат, макар че поддържам средни, не много високи, но сигурни плащания. Даже работя с еднолична фирма, при което рискът е голям. При мен има гарантиран минимум на рентата при каквито и да е условия, което е плюс за по-дългосрочните договори. Не изпадам в крайности, рентата нито е малка, нито е фантастична. В района много хора не ми вярват, че определям сумите, без да се съобразявам с другите, дори те гледат да се сравнят с моите. За 33 г. два пъти ми се е налагало да намалявам рентата с 10%, като на следващата година я доплащам. От няколко години тя е 70 лв./дка. Твърдата рента е два пъти по-малка от това, което получават. За 10 години тя се променя и съм я качвал, без да има признаци на недоволство, така че да съм адекватен към обстановката.
Но при сегашните условия, имам усещането, че до 10-15 години ще се върнем отново в онези времена, когато нямаше кой да работи земята. Животновъдството крета на помощи вече толкова години, но сега ще го последва и зърнопроизводство. А все пак това е сектор, който сега има пряк и индиректен принос в икономиката на страната от почти 10 млрд. лв. всяка година. Иначе държавата трябва да намери тези пари от друго място.
Големите стопанства, означават и по-големи разходи. Особено за заплати. Но политиците очевидно не смятат така и ограничават плащанията за големите…
При пресмятането на разходите за труд вземат средна работна заплата и то от земеделие. А всички знаем какви заплати се дават в животновъдството. Получава се някъде към 1800 лв средно работна заплата. За такива пари не можеш да намериш хора, на които да повериш техника за по половин- един милион лева. Кой ще работи механизатор в земеделието за тези пари при положение, че може да стане международен шофьор за в пъти по-високи заплати. Как може да се сложи таван на заплатите в счетоводството? Самата държава губи от това. Никой не може да остави хората на такива ниски заплати. Данъчната тежест от заплатите е малко над 40%. А има поне 5 напълно законни начина как да плащаме на хората и държавата да не спечели от това. Няма работодател да не намери начин как да плаща достойно, и то по законен начин, въпреки, че държавата се опитва да те ограничи. Заплатата е необходимост. С „моркова отпред“ винаги е по-добрата стратегия, отколкото с ограничения.
На един счетоводител или механизатор трябва да му се падат повече от 5 хиляди декара, за да стигат тези пари. А субсидиите са „изключително много“ – 20 лв/дка и все ни ги броят. Ние, изглежда, трябва да сме втора ръка хора.
109 души в България работят стопанства над 20 000 дка, общо обработваме 4,5 млн. дка. Взимаме по 20 лв на дка сигурни субсидии. И да ни вземат това подпомагане, какво ще постигнат? 4,5 млн. дка по 20 лв са 90 млн. лв. като го разделиш на 30 млн. дка се получава по 3 лв на декар. Но като се даде и на животновъдите, ще падне под 2 лв/дка. С тези 2 лв ще се направи ли нещо? Нищо не могат да променят с тези пари. Не могат да направят рентабилно земеделие. А в зърнопроизводството точно стопанствата между 20 000 и 40 000 дка са най-рентабилните и устойчиви. С 1000 дка не можеш да правиш зърнопроизводство, да оцелееш и да си храниш семейството. Не съм против никой. Но това няма бъдеще.
Малките стопанства трябва да правят друг вид земеделие, например да гледат зеленчуци. Но там няма решение с техните проблеми. Основно работната ръка. Сезонните работници, които отиват в чужбина, получават заплати и после държавите ги осигуряват за останалите месеци през годината. Един работник не може да съществува, ако получава заплата само 3 месеца през годината, когато е необходим в производството. Или трябва да внасяме работници, но това е много трудно. В бъдеще дребно земеделие може да има с много пари. Както го правят в Европа.
Другото хубаво на Европа са кооперативите. А нашите кооперации са недоносчета. Не може всеки животновъд със 100 крави да си направи мандра. В Дания толкова милиона прасета се колят в 2 кланици. Тук, ако се направи, ще е различно. Но се страхувам, че вече отдавна е минало времето за това нещо. Има вече установени принципи. Не го виждам без държавна политика, и то едва ли не силова, как може да стане. И да има пари, за да може да се получи нещо. А целият западен свят работи на този принцип. И няма друго измислено по-добро.
Пълно е с такива неща, които на пръв поглед са дребни, но правят работата ни невъзможна. На времето Тодор Живков каза на края на управлението си, че социализмът е недоносче. Тогава реших, че повече такива недоносчета няма да има. Къде ти. Сега е не едно, а е пълно с недоносчета. Във всички посоки.
И всичко това на фона на убийствена международна конкуренция…
Определено виждам, че до 10-15 години в зърнопроизводството ще има много сериозен проблем, ако продължи така. На тези цени не можем да се конкурираме с Русия и Украйна. Тук плюем по големите, но там стопанствата почват от 300 000 дка и нагоре. Тук с 300 000 дка са двама души, а там основната част от стопанствата са по 500 000 дка. Нямат стигане и по никакъв начин не можем да се конкурираме с тях. Дори горивата не са им по ЕС стандарти и съответно са по-евтини. Земята е държавна и наемът е символичен – 10 долара на ха. Торовете – също. Имат техни препарати. Може и да не са толкова съвършени, но вършат работа. 30 % от чернозема в света е в Украйна и още толкова и повече – около Краснодар в Русия. Единственият проблем в Русия, ще е с техниката, но те вече произвеждат повече продукция, отколкото е нужно. Всяка година им остават запаси. Преди внасяха царевица и пшеница, а вече са основен износител, когото никой не иска да спре. Защото никой не иска цените на храните да се вдигнат. Затова казвам, че земеделието ни е харизано.
Но ако някога се наруши световната търговия, ще станем като в Куба. Огромни празни магазини, в които пускат по 10 души. Всичко внасяме. В страните, от които внасяме, да не би да спазват всички изисквания, които ние сме задължени да спазваме? И кои вече ще се наеме да прави земеделие при тези условия? Сега обещаха едни пари, половината ще ги дадат сега, другата половина да му мислят другите и то, ако има регламент.
Ако сме обединени, можем да постигаме нещо. Все пак е хубаво, че не сме като в Русия и можем да протестираме. Но пък там управниците осъзнаха колко е важно зърнопроизводството и земеделието за съществуването на държавата. И заради това сега имат сили.
Каква е вашата стратегия в тази ситуация, питам …
Има една приказка. Намерили череп на земеделец. Как разбрали, че е на земеделец? На челото му пишело „Ще спечеля догодина“. Всички се надяваме, че догодина ще е по-добре. Но всички виждаме как се променя климатът, колко намалява влагата, което е основният проблем за земеделието. Животът на земеделците стана безумно сложен и несигурен.
А дали младите ще искат да продължат този труден живот, въпреки, че земеделието е в кръвта им, никой не може да каже…Както и никой за момента не може да каже дали държавата ни, потънала в поредната политическа криза, ще чуе болката на българските зърнопроизводители, въпреки меморандумите и споразуменията.
Ася Василева
