Двама винари накратко описват тъжната истина за виното и лозарството – защо у нас в момента се продават хиляди декари лозя и защо не излиза сметката. Имената им са спестени, защото въпросът е болезнен и в бранша има конкуренция и интриги.
Винар 1: Няма кой да обере гроздето
Няма хора. Селата са празни. Хората измират, млади работници няма. Цигани ли? И циганите ги няма, те са по Германия и Холандия. По селата през една къщите са празни.
Преди наемах баби, беряха по 400 кг на ден. Бабите измряха, или вече едвам ходят. Сегашните берачи, каквито намеря, берат по 200 кг на ден. Плащам им до 60 лв. надница. Над това съм на загуба. За по-голяма надница няма смисъл въобще да го бера гроздето.
И за толкова не можеш да намериш хора. Миналата година ми останаха сигурно към 300 тона необрано грозде. Няма кой. И не мога да опазя лозята от кражби. Крадат и дървените колове.
Ще изкореня лозята и ще сея зърно. Ще взимам по-големи субсидии.
Виното започнах да го продавам основно като наливно на едро, бутилирано върви трудно. Продавах повече в бег-ин-бокс, но като изчислих, наливно ми излиза по на сметка. За какво да сe занимавам с магазини, супермаркети, консигнация, парите със закъснение…
В България лозето и виното са поминък, а не бизнес. Който иска да печели като инвеститор по 50%, по 100% от лозе, няма да стане. Нормалната печалба е двайсетина процента – стотина лева от декар. Някой път може и на загуба да излезеш.
На който му излиза скъпо с берачите и има достатъчно декари, да си купи комбайн, струват 200-300 хил. евро. Но лозята трябва да са поддържани, подредени. Технологично и винарската изба трябва да е съобразена с машинното бране.
За по-скъпите вина гроздето се бере ръчно. В Калифорния един мексиканец бере по 1000 килограма на ден, плащат му 120-150 долара на тон, в сезона, на гроздобер. Но там изкупната цена на гроздето стига 6000 долара на тон в някои райони (бел. авт. – американски тон, равен на 907 кг). Дори в Напа вали за червено грозде под 6000 долара на тон няма, бялото е 2000-3000 на тон. В Сонома червеното е 3500-4000 на тон. От това излиза скъпо вино, не може да се сравнява с България.
Ако си лозар у нас, оптималното е да обработваш 400-500 декара лозе, добив по 800-1000 кг от декар. Собственици на по 50-100-200 декара няма да могат да издържат. Трябва да инвестират в техника, не им излиза на сметка за толкова декари. Или да се обединяват в кооперативи с други лозари и да инвестират заедно. Но има хора, които сами копаят и поддържат двайсетина декара лозе – това е начин на живот, начин на съществуване.
Ако имаш затворен цикъл – и лозя, и винарска изба, може да изкараш и 4000 лева от декар, като правиш скъпо вино. Ако има кой да го купува, ако умееш да направиш такова вино, да успееш да го продадеш, да му създадеш име, марка. Това става в Бордо, а у нас?…
Повечето лозя у нас сега са собственост на инвеститори, дошли извън земеделието. И искат да вадят по 100% печалба, а то не става. За тях лозето е инвестиция и искат голяма печалба. Не могат да получат такава печалба. Затова сега се предлагат за продажба хиляди декари лозя. Онези, които са взели пари по програми, после виждат, че лозето не носи голяма печалба, иска поддръжка, разходи, и сега искат да се отърват от него.
По традиция у нас лозето е начин са съществуване, не на инвестиция и печалба.
