Учителската заплата в Девин идва от държавния бюджет, харчи се в местния магазин и изчезва, когато училището загуби паралелка. В Германия повече от половината индивидуални стопани изкарват основния си доход извън фермата, защото около селото има предприятия, а общината печели от всяко от тях. Българската община не получава нищо от печалбата на завода; от присъствието му ѝ остават данъкът върху сградите и таксата за отпадъци.
Деветдесет и три от всеки сто души, които работят срещу заплата в община Бойница, са наети в обществения сектор – в държавни и общински институции и предприятия. В Трекляно, в Краище до границата със Сърбия, делът е 87%, а на един общински служител се падат седемнадесет жители. В другия край на скалата са Марица и Родопи, двете общини около Пловдив, в които публичният сектор наема под десет на сто от работещите. Любопитното е, че администрациите и на двете се помещават в самия Пловдив, тоест извън собствената им територия (Законът за местното самоуправление и местната администрация ги допуска като „заварени“ общини, чийто център е населено място в друга община). Земя се обработва и около Бойница, и около Марица. Онова, което ги разделя, е разстоянието до град, в който има работа.
Числата са от нов анализ на Института за пазарна икономика (ИПИ), който анализаторът Адриан Николов представи на 10 октомври; пълният му текст още не е публикуван на сайта на проекта „Регионални профили“. Според него в 222 от 265 общини средната заплата в обществения сектор е по-висока от тази в частния. Общините, в които повече от половината наети работят за държавата или за общината, вече са 52 при 46 година по-рано, а общините с под сто жители на един общински служител са станали 71 при 46. Препоръката на ИПИ е по-малко общини, повече собствени приходи за тях и съкращения, които да засегнат освен централната администрация и териториалните звена на държавата.
Читателите на zemedeleca.bg вече показаха колко ги вълнува тази тема: материалът ни за съкращенията в системата на МЗХ беше прочетен над милион пъти. Съкращението изглежда като естествения отговор на анализа – щом държавните заплати са по-високи от частните, нека държавата плаща на по-малко хора. Пътят на парите в една малка община води до по-неудобен извод. В нея трябва да се различават два въпроса: кой плаща заплатите на хората и кой създава доход на територията ѝ. В малките общини първото е най-вече държавата, а доходът, който създават земята и малкото предприятия, рядко остава на място, и от тази разлика зависи всичко останало. Съкращенията в министерствата почти не докосват общините, за които говори ИПИ, а онова, което би променило съотношението между частния и публичния сектор в тях, се намира в данъчните закони, в пътищата и в училищата.
Какво броят числата
Общественият сектор в статистиката на НСИ обхваща бюджетните институции и държавните и общинските предприятия. Затова в една графа стоят общини с напълно различна икономика. В Козлодуй, където ИПИ отчита най-голямата разлика между публичните и частните заплати, работодателят е атомната централа – държавно дружество, което продава ток и плаща заплатите от приходите си. В Раднево, с 81% заети в публичния сектор, това са държавните мини и централа в комплекса „Марица-изток“. В Трекляно и Бойница парите идват от държавния бюджет през училището, кметството, полицията и социалните услуги. Сходна би била картината и в Сопот с военните заводи, но там данните са поверителни по правилата на НСИ, защото биха разкрили сведения за отделни предприятия.
Сравнението на заплатите изисква още една уговорка. В малката община публичният сектор събира учителите, лекарите и полицаите, тоест хора с висше или специално образование, чиито заплати се определят по национални правила. Частният сектор там е магазинът, цехът и стопанството, където голяма част от хората се осигуряват на минималната заплата. Двете средни заплати сравняват различни работодатели, но и различни професии. Разликата е реална, но част от нея идва от състава на двете групи. Посоката на движение също е ясна: по предварителните данни на НСИ за 2025 г. средната брутна заплата в обществения сектор расте с 12,6%, а в частния – с 11,7%.
Има граница и в самото понятие. Наетите лица са хората с трудов или служебен договор. Земеделският стопанин, който се осигурява сам, не е сред тях, както и семейството, което работи с него. Сезонният работник с еднодневен трудов договор (Кодексът на труда допуска такъв договор за сезонна селскостопанска работа в чл. 114а) почти не се отразява в средногодишния брой. Ако земята около Бойница се обработва от арендатор със седалище във Видин или в София, остава и въпросът към коя община НСИ отнася работниците му. От отговора зависи колко пусто е всъщност частното стопанство в Бойница. Точно казано, формулировката на ИПИ, че частен сектор там „на практика няма“, означава, че почти няма наети по трудов договор в частни фирми, отчетени в общината.
Една от констатациите заслужава въпрос към авторите. Скокът от 46 на 71 общини с под сто жители на служител само за една година може да има няколко обяснения: нови назначения, по-малко население по новите оценки на НСИ или промяна в начина на броене. От анализа, такъв, какъвто е представен, не става ясно кое от тях е вярното, а от отговора зависи дали общините наемат повече хора, или просто остават с по-малко жители.
Пътят на една заплата
През 30-те години на миналия век американският икономист Хоумър Хойт подрежда регионалната икономика около прост въпрос: откъде влизат парите. Всяко място живее от онова, което продава навън. Град, който произвежда тухли и ги изнася, получава пари, които после се харчат при фризьора, в аптеката и в кафенето. Тухларната е базовата дейност, фризьорът и кафенето са обслужващите, и вторите съществуват, докато има първа. Така се ражда теорията за икономическата база, с която и днес се изчислява колко работни места в услугите носи едно ново предприятие.
Френският икономист Лоран Давези показва през 2008 г. в книгата „Републиката и нейните територии“, че в голяма част от Франция тази база отдавна не е производството. Доходите на много департаменти идват от пенсии, от заплати в публичния сектор, от социални плащания и от харченето на туристи и собственици на вили. Той нарича това жилищна икономика и показва, че региони, които произвеждат малко, могат да имат сравнително високи доходи, защото парите идват по каналите на държавата. Подзаглавието на книгата обяснява механизма в три думи: „невидимото обращение на богатството“.
В малките български общини това обращение се вижда с просто око. Да вземем за пример една учителка в Девин; случаят е условен, но пътят на заплатата ѝ е съвсем реален. Министерството на финансите превежда на общината определена сума за всеки ученик по единния разходен стандарт (сумата, с която държавата финансира една дейност на ученик, на дете в детската градина или на потребител на социална услуга). Общината я дава на училището, училището изплаща заплатата на учителката. Тя пазарува в местния магазин, плаща лекарствата на майка си в аптеката и зарежда колата на бензиностанцията в края на града. Оборотът на магазина, на аптеката и на бензиностанцията зависи от тази заплата, от пенсиите и от още няколко десетки заплати на общински служители, медици и полицаи. В индустриалния град тази роля има износът на заводите. В малката община без собствено производство публичната заплата изпълнява ролята на износ: заедно с пенсиите тя е основният приток на пари отвън, който остава на място. В Девин до нея стоят бутилирането на минерална вода и туризмът, които също внасят пари отвън; в Бойница, където 93% от наетите работят в публичния сектор, другите източници почти липсват.
Парите от земята минават покрай общинската каса. Субсидията на хектар отива при стопанина, който често е регистриран другаде. Техниката, торовете и препаратите стопанството купува от търговци в областния град, продукцията продава чрез търговец, който може да е в четвърта община, а сезонните му работници често не живеят постоянно в нито една от тях. Мястото, където се произвежда реколтата, рядко е мястото, където остават доходите от нея. Рентата отива при наследниците на реституираната земя, повечето от които отдавна живеят в градовете. Земеделските земи и горите не се облагат с данък върху недвижимите имоти, освен ако върху тях има сграда, а доходите на физическите лица от аренда и наем на земеделска земя по правило са необлагаеми (чл. 13, ал. 1, т. 24 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица). Земята носи доход на собственика си, без от него да възниква данъчен приход нито за общината, нито за държавата. Земята на Бойница се обработва цялата, а общината получава от нея толкова малко, че в бюджета ѝ това почти не личи.
Девин показва и друг парадокс. Област Смолян има едни от най-добрите резултати на матурите в страната: тази година двойките на изпита по български език и литература в областта са 5% при средно 11% за страната. Училищата там подготвят младите хора добре, а населението на областта въпреки това намалява от преброяване на преброяване. Матурите не показват колко от завършилите остават, но показват, че причината за заминаването трудно може да се търси в училището. Ако работата, която отговаря на образованието им, е в Пловдив и София, вложеното в тях образование носи доход там.
Защо държавата плаща повече
Най-простото обяснение е аритметично. Кметът, общинският съвет, счетоводството, гражданското състояние, училището и полицейският участък съществуват и при пет хиляди, и при осемстотин жители. Когато хората си отиват, щатът остава приблизително същият и делът на публичния сектор расте, без никой да назначава нов човек. Съотношението от седемнадесет жители на служител в Трекляно е преди всичко резултат от изселването.
Второто обяснение е по-малко видимо. Заплатите на учителите се договарят на национално равнище, в колективния трудов договор за образованието, а тези на полицаите и на медиците също следват национални правила. Частната заплата в Девин зависи от местната производителност: от това колко струва продукцията на цеха и колко гости има хотелът. Държавата пренася в малкия град скала, изчислена за икономиката на цялата страна, в която тежат София и Пловдив. Учителската заплата сама по себе си не е алтернатива за шивачката, защото двете работи изискват различна подготовка. Публичният сектор в малкия град обаче наема и хигиенистки, готвачки в детската градина, общински работници и пазачи, а за тези длъжности той се състезава пряко с цеха и магазина. При тях публичната заплата може да задава ценовото дъно на местния пазар на труда: тя е сигурна, идва навреме и расте по национални решения, а частникът трябва да предложи поне толкова, за да привлече човек. Това е икономическа хипотеза, която данните на ИПИ подкрепят, без да я доказват, и тя действа заедно с другите причини – ниската производителност, малкото инвестиции и демографския срив. Как изглежда това откъм работодателя, разказа пред zemedeleca.bg в края на септември Живка Гроздева, председател на Асоциацията на овощарите в България, която отглежда около 4000 декара овощни градини край Карнобат: „Тук не можеш да намериш хигиенистка. Камо ли счетоводител, камо ли агроном, камо ли инженер, камо ли механик.“ Според нея добрият агроном няма да дойде в Карнобат дори за 3000 евро бруто, защото фирмите за препарати, торове и семена и консултантските фирми му предлагат бюро в офиса, служебен автомобил и работен ден, който свършва в пет часа. Нейният случай уточнява хипотезата за ценовото дъно. За квалифицираните хора стопанството губи надпреварата главно с частни работодатели в градовете, а за най-простите длъжности в малкия град все по-често липсват самите хора. Високата публична заплата е една от причините, но в Карнобат по-тежката е, че хората са си отишли.
Третото обяснение е политическо. Джеймс Робинсън, носител на Нобеловата награда за икономика за 2024 г., и Тиери Вердие обясняват в статията „Политическата икономия на клиентелизма“ (2013 г.) защо политиците предпочитат да раздават работни места пред пари или пътища. От пътя се ползват всички, включително онези, които са гласували против. Работното място се дава на конкретен човек и може да му бъде отнето, затова той има личен интерес покровителят му да остане на власт. В община, която е най-големият работодател – случай, който ИПИ изрично описва, – тази логика действа и без някой да я планира: всяка смяна на властта поставя под въпрос десетки заплати в място с няколко хиляди жители, а изборът на кмет става избор и на работодател.
Докога
Интуитивният отговор е, че държавата ще спре да плаща, когато общините останат без собствени приходи. Числата показват, че този момент отдавна е минал. Делът на собствените приходи в общинските бюджети пада от около 42% през 2015 г. до 25,3% през 2025 г. (миналата година показва леко подобрение след дълъг спад), а в малките общини е много по-нисък. Заплатите в училищата, детските градини и социалните услуги и сега не се плащат с местни пари: това са делегирани от държавата дейности, които се финансират от централния бюджет по единните разходни стандарти. Липсата на собствени приходи прави общината зависима от централната власт, но не спира заплатите.
Ограничението е другаде. Финансирането следва броя на учениците, на децата в детската градина и на потребителите на социалната услуга. Когато децата намалеят, паралелките се сливат, училището става филиал или затваря, а учениците започват да пътуват до средищното училище в съседното село, където държавата осигурява безплатен превоз. Свиването на публичния сектор в малките общини вече тече, но става тихо, по правилата за финансиране, без решение на министър и без протест пред общината. Затова не прилича на реформа. То обаче е по-бавно от изселването, защото минималната структура остава, и така съотношението се влошава всяка година. Числото, което ИПИ улови – 71 общини с под сто жители на служител, – отразява и тази разлика в скоростите.
Втората граница е националната. Жилищната икономика на Давези е устойчива, докато централният бюджет може да преразпределя, а тази способност зависи от данъците, които плащат фирмите и хората в големите градове. Тук може само да се предполага, но при по-бавен растеж или при по-строги правила за дефицита първи под натиск ще бъдат разходите за местата с най-малко избиратели, а малките общини по определение имат най-малко.
Какво могат съкращенията
По данните на НСИ в края на 2025 г. в администрацията на изпълнителната власт работят 98 400 души: 56 000 в централната (министерства и агенции) и 42 400 в териториалната (областните администрации и местните звена на ведомствата, сред тях областните дирекции и общинските служби по земеделие). Това са хората, за чийто брой решава правителството. Общинските служители, които определят съотношението в Трекляно, не влизат в това число. Те работят за местното самоуправление, а общата численост на общинската администрация се одобрява от общинския съвет. Още по-голяма част от публичния сектор в малката община е извън всяка администрация: учителките, медицинските сестри, социалните работници, полицаите. Ако правителството съкрати утре 10% от изпълнителната власт, в Бойница почти нищо няма да се промени.
Спестяването също е по-малко, отколкото изглежда. Съкращава се щатна бройка, а в администрацията винаги има незаети места. Министерството на икономиката и индустрията например има по закона за бюджета за 2025 г. 1589 щатни бройки, а в отчетите през годината заетите бройки са между 1363 и 1387, тоест около двеста места стоят празни. Съкращението на празно място изглежда добре в обявата, но не спестява заплата, защото тя и без това не се изплаща. Първият въпрос към всяко обявено съкращение е колко от премахнатите бройки са заети.
Ползата от съкращението се измерва повече в хора, отколкото в пари, и зависи от мястото. В София може да се очаква освободеният експерт да намери работа в частния сектор бързо, защото безработицата там е сред най-ниските в страната, и тогава съкращението връща работна ръка на бизнеса – тъкмо проблемът, който ИПИ описва. В Монтана или в Кюстендил съкратеният служител от областната дирекция има много по-малко възможности на място и е по-вероятно да замине. ИПИ настоява съкращенията да стигнат и до териториалните звена, а ефектът им е най-полезен в столицата и най-вреден в общините, за които е анализът.
За стопанина значение има колко време минава от заявлението до плащането, колко бързо идва проверката и колко дни чака документ от общинската служба по земеделие. Ако хората станат по-малко, а работата остане същата, опашката се удължава, а забавеното плащане струва пари, защото стопанинът финансира разходите си с кредит, докато чака субсидията. Полезната реформа започва от работата – режимите, удостоверенията, повторните проверки на едни и същи данни – и чак след това стига до хората, които са я вършели. Ако услугата продължава да се изисква по закон, а служителят, който я извършва, е съкратен, разходът не изчезва: той се прехвърля върху стопанина като време, пътуване и забавяне.
Британският морски историк Сирил Норткот Паркинсон описва механизма в анонимно есе в „Икономист“ през ноември 1955 г. Между 1914 и 1928 г. бойните кораби на британския флот намаляват от 62 на 20, а офицерите и моряците – от 146 000 на 100 000. За същото време служителите в Адмиралтейството се увеличават от 2000 на 3569, със 78%, макар че след Вашингтонското морско споразумение от 1922 г. броят на корабите е ограничен и никой не очаква флотът да расте. Есето започва с изречението, което оттогава носи името му: „Работата се разраства така, че да запълни времето, с което разполагаме за нея.“ Броят на служителите следва собствена логика и почти не зависи от обема на работата. Оттук следва и обратното: щатът не намалява трайно, ако се съкратят бройките, а функциите останат. Затова обещанията за съкращаване на администрацията с 10 или 15% се повтарят в бюджетите от години.
ИПИ предлага и по-малко общини. Най-внимателно изследваният опит е датският: през 2007 г. Дания слива общините си от 271 на 98. Изследването на Йенс Блом-Хансен, Курт Хулберг, Сьорен Серицлев и Даниел Трейсман в „Американско списание за политически науки“ (2016 г.) показва, че спестяванията след сливането са основно в административните разходи, докато общите разходи почти не намаляват. Сливането поевтинява администрацията, но училището, социалната услуга и пътят струват колкото и преди и трябва да стигнат до същите хора на по-голямо разстояние.
Между запазването на всички общини в сегашния им вид и сливането им има и трета възможност, която Германия използва от десетилетия. В Бавария малките общини могат да образуват административна общност (Verwaltungsgemeinschaft), а в Шлезвиг-Холщайн – служба (Amt): всяка община запазва кмета, съвета и бюджета си, а счетоводството, техническата служба, обществените поръчки и административното обслужване се вършат от общ апарат. Законът за местното самоуправление и местната администрация също позволява на българските общини да се сдружават за общи задачи. Така към въпроса колко общини да има се добавя и друг: кои функции е разумно да се изпълняват общо.
Заводът до германското село
По данните от структурното изследване на земеделските стопанства от 2023 г., които Германският съюз на земеделците цитира в годишния си доклад, 55% от индивидуалните стопанства в Германия се водят като стопанства с допълнителен доход: стопанинът изкарва от фермата под половината от нетния си годишен доход. Десет години по-рано делът е бил 52%. В Баден-Вюртемберг и Хесен тези стопанства са над две трети, а в Бавария, по критериите на провинциалния аграрен доклад, 63%.
Географията има своя история. Югозападът на Германия е стара зона на равното наследяване (Realteilung): земята се дели поравно между всички наследници и стопанствата се раздробяват, докато престанат да изхранват семейство. Още през XIX век селяните във Вюртемберг и Шварцвалд започват да работят и в работилници и фабрики – часовникарски, текстилни, по-късно машиностроителни, – които се появяват в самите села и в малките градове. България има същото наследствено право и същата раздробеност на земята. Разликата е в онова, което е станало около раздробената земя.
Германската община има пряк финансов интерес от всяко предприятие, което работи на нейна територия. Тя облага печалбата му с местен данък по двустепенна формула. Първо държавата определя основата: 3,5% от облагаемата печалба. След това общината умножава тази основа по собствен коефициент (Hebesatz), който се изписва в проценти и по закон не може да е под 200%. Коефициент от 400% означава, че основата се умножава по четири, тоест данъкът е около 14% от печалбата. Това е данъкът върху стопанската дейност (Gewerbesteuer), а правото на общината на собствен данък, свързан със стопанската сила на територията ѝ, е записано в чл. 28, ал. 2 от германския Основен закон. Данъкът е най-важният собствен приход на германските общини. Той засяга предприятията от индустрията, търговията и услугите; обикновената земеделска и горска дейност по правило не се облага с него. Затова германският пример говори за местната преработка, складовете, сервизите и цеховете около земеделието, а самите стопанства остават извън този данък.
Най-силното възражение срещу германския пример идва от самата Германия. След 1990 г. данъкът върху стопанската дейност действа и в източните провинции, а Саксония-Анхалт днес има с над една пета по-малко жители, отколкото при обединението, и селата ѝ продължават да се изпразват. Данъкът дава на кмета мотив да търси предприятие, но не създава индустрия там, където липсват хора, пътища и стопанска традиция. Във Вюртемберг предприятията около селата са се появили много преди данъка в сегашния му вид, а той дава на общините причина да ги пазят. Затова почти всяко село с амбиции има стопанска зона и кмет, който търси фирми за нея. Германските общини получават и дял от подоходния данък на жителите си, но стопанските зони се пълнят заради данъка върху предприятията.
В България данъкът върху печалбата постъпва изцяло в държавния бюджет. От предприятие на своя територия българската община получава данък върху сградите му (между 0,1 и 4,5 на хиляда от по-високата между отчетната им стойност и данъчната им оценка, според решението на общинския съвет) и такса за битови отпадъци. Срещу това поема разходите за пътя, водата и осветлението до него. Общината печели и непряко – от нови жители, които плащат местни данъци, от продажба или наем на общински терен, от деца, които остават в училището и запазват държавното финансиране за него. Финансовият интерес на кмета на Бойница да търси инвеститор е малък и непряк, докато германският кмет има пряк дял от всяка печалба на територията си. Тук е уязвимото място и на собственото предложение на ИПИ общините да получат част от подоходния данък. То възнаграждава общината за жителите, които живеят в нея, а германският модел я възнаграждава и за бизнеса, който работи на територията ѝ. За града двете неща вървят заедно. За малката селска община с остаряващо население първото носи малко, а второто е най-прекият механизъм, който кара кмета да търси работодател.
Трябва да се каже и обратната страна. Ако у нас част от данъка върху печалбата отиде в общинските бюджети по седалището на фирмите, по-голямата част ще остане в София, където са регистрирани най-големите компании, а Бойница, в която днес почти няма предприятия, няма да получи почти нищо. Германия решава това с два механизма: данъкът на предприятие с обекти в няколко общини се разпределя между тях според заплатите, изплатени във всяка от тях (Zerlegung), а провинциите изравняват приходите на по-бедните общини. Без такива правила общинският дял от данъка върху печалбата би помогнал на Божурище и на Марица и почти не би стигнал до Бойница.
Германският модел предполага и двадесет минути път: сутринта работникът отива в завода, следобед е на нивата или в обора. В Северозапада всекидневното пътуване е трудно. По данните на Агенция „Пътна инфраструктура“, които ИПИ публикува през юли, 65% от републиканските пътища в област Монтана и 51% във Враца са в лошо състояние, тоест с повреди по повече от 30% от настилката.
Данъчният интерес на общината решава само половината задача. Инвеститорът избира място по работната сила, пътя, тока, водата, близостта до пазарите и предвидимостта на администрацията. Държавата може да даде на общината причина да търси предприятие, но без тези условия кметът ще иска завод, без да има къде да го постави.
Третото улеснение е стопанството да може да се води след работа. През 1958 г. Ерих Гайерсбергер основава в баварското село Бухофен първия машинен кооператив (Maschinenring), в който стопаните си поделят техниката и услугите. Така човек може да обработва няколко хектара след смяната в завода, без да купува трактор, който би стоял неизползван повечето дни в годината. Днес машинни кооперативи има в цяла Германия, а между 2020 и 2023 г. стопанствата с допълнителен доход отчитат бърз растеж на директните продажби. В България сходното решение е земята да се даде под аренда. Собственикът получава рента и престава да произвежда.
България е имала свой вариант на този модел, макар и създаден по план. През 70-те и 80-те години големите предприятия откриват цехове и филиали в селата, а работникът в цеха гледа и личното си стопанство – двора и няколкото декара, които изхранват семейството и дават нещо и за пазара. В Полша хората от този тип имат собствено име: chłoporobotnicy, селяни-работници. След 1990 г. българският вариант губи двете си опори почти едновременно. Цеховете затварят, защото са били звено от планова верига без пазарна логика. Земята се връща на собствениците и наследниците им, мнозина от които вече живеят в градовете, а обработването ѝ постепенно поемат арендаторите. Така на мястото на работника-селянин, който след смяната обработва собствената си земя, у нас остава наследник, който живее в града и получава рента от арендатора.
Обещанието за връщане към земята
Най-популярният отговор на всичко това е обратният: хората да се върнат на село и да правят земеделие. В най-добрата си форма тезата не е наивна. Земеделието е единственият отрасъл, който по определение е там, където е земята, и не може да се премести в индустриалната зона край Пловдив. Търсенето на храна не изчезва, а европейските плащания на хектар осигуряват минимален доход и в лоша година.
България вече е правила този опит, и то в голям мащаб. В първите години на прехода реституцията връща земята, а кризата в градовете изпраща част от безработните обратно на село. Изследванията на прехода в Източна Европа описват дребното стопанство от тези години като убежище от бедността: човекът без работа в града отглежда храна за себе си и за роднините, за да оцелее, и печалбата изобщо не е целта. Следата личи в данните години по-късно. В анализа на МЗХ, основан на преброяването на земеделските стопанства от 2010 г., в земеделието са работили 751 700 души, които заедно са дали 394 100 годишни работни единици (една единица е трудът на един човек на пълен работен ден през цялата година), а 92,8% от труда е семеен. Близо три четвърти милион души са работили на земята средно малко повече от половин работен ден. България е имала масово земеделие като втори доход, но без завода, който в Германия носи първия.
Когато икономиката се възстановява, движението се обръща. При преброяването през 2003 г. стопанствата са около 665 000, а по предварителните данни от 2020 г. – 132 400, около пет пъти по-малко. По данните на МЗХ за 2021 г. в селското, горското и рибното стопанство работят 193 600 души, или 6,3% от заетите в страната (преброяването брои всеки, който е работил в стопанство, а наблюдението на работната сила отчита само основната работа, затова двете числа не се сравняват пряко). Хората запазват връзката със земята като собственици, а работата си намират в града.
Зад това стоят два процеса. Първият е закономерността, която германският статистик Ернст Енгел, тогава начело на статистическото бюро на Саксония, формулира през 1857 г.: колкото по-висок е доходът на едно домакинство, толкова по-малка част от него отива за храна, затова търсенето на земеделска продукция расте по-бавно от доходите. Вторият е производителността: механизацията, торовете и новите сортове позволяват същото количество да се произведе с все по-малко хора. Когато търсенето расте бавно, а продукцията на един зает расте бързо, делът на земеделието в заетостта намалява – и в Германия, и в Полша, и в Испания. Обещанието за обратното на практика предполага икономика, която обеднява, или земеделие, което се връща към по-ниска производителност.
Има и второ условие, по-рядко забелязвано. Днешното семейство живее с два дохода. Дори стопанството да изхранва единия от съпрузите, другият трябва да има работа наблизо, а децата – училище. Германският модел работи, защото в стопанството с допълнителен доход поне един човек работи извън фермата. Причинността в обещанието за връщане към земята е обърната. Дребното семейно земеделие оцелява там, където хората вече живеят по други причини, заради работата в близкия град и заради училището, и много рядко е причината те да останат. Голямото специализирано стопанство е друг случай: то може да произвежда успешно и при съвсем малко местно население, защото механизацията му позволява да обработва хиляди декари с няколко души. Успешното земеделско производство и жизнеспособната селска общност са две различни неща, и първото не гарантира второто. Дори трудоемкото земеделие вече търси хора, които няма: през 2025 г. в България са издадени 1660 разрешения за сезонна работа в земеделието на граждани на държави извън ЕС, по данните на Агенцията по заетостта, които ИПИ публикува през септември. Още през май zemedeleca.bg писа, че овощари и зеленчукопроизводители се наддават за сезонни работници при надници над 40 евро на ден, а розопроизводители в Казанлъшко трета година водят берачи от Непал.
Защо тогава обещанието е толкова устойчиво? Онова, което би задържало хората – данъчният интерес на общината, пътят до работата, училището, – е в ръцете на министерствата на финансите, на регионалното развитие и на образованието и изисква съгласието на всички тях. Обещанието за земеделие може да даде сам министърът на земеделието, а изпълнението му се отчита с усилията: колко заявления за млади фермери са приети и колко пари са изплатени. В публичните отчети за мярката не личи колко от получателите са останали да живеят в селото.
Това може да се провери. Подмярка 6.1 „Стартова помощ за млади земеделски стопани“ от Програмата за развитие на селските райони 2014–2020 г. е изплатена и е достатъчно стара, за да има резултат. Редакцията ще поиска от Държавен фонд „Земеделие“, по Закона за достъп до обществена информация, данни колко от получателите още подават заявления за подпомагане и в коя община.
Вярната част от тезата засяга малко хора, но е реална. Високостойностните направления – етерично-маслените култури, ягодоплодните, лозята със собствена изба, директните продажби – дават прехрана на малко хора. Има и хора с доход отвън, които се местят на село и правят земеделие като втори занаят. И двата случая зависят от условията, за които стана дума: път, интернет, училище и община, която има интерес да ги задържи.
Две сметки за едно предприятие
Извън общините с големи държавни предприятия, като Козлодуй и Раднево, картата на ИПИ показва места, в които държавната заплата е по-висока от частната, защото частните работодатели там са малко и слаби. Публичната заплата е основният приток на пари отвън, свиването ѝ става тихо по формулите за финансиране, а съкращенията в министерствата почти не я докосват. Българската община поема част от разходите за стопанската дейност на територията си, получава малка част от финансовия ѝ резултат и зависи повече от решенията как да се разпределят публичните пари, отколкото от собствената си икономика. Затова остава въпросът дали България не продължава да измерва успеха на селските райони с показателите на земеделското производство – площи, животни, подадени заявления, усвоени средства, – докато причините хората да останат или да заминат са извън самото земеделие. Колко различни са двете логики, личи в една условна сметка за едно и също капиталово дружество с годишна облагаема печалба от 500 000 евро и сгради с отчетна стойност 2 млн. евро; за простота приемаме, че данъчната основа и в двете държави е равна на печалбата. Сметката сравнява само прекия местен данък, свързан с предприятието: в Германия – данъка върху стопанската дейност, без данъка върху имотите, който германското предприятие също плаща на общината; в България – данъка върху сградите, който е основният местен данък за такова предприятие.
В германска община с коефициент от 400% основата е 3,5% от 500 000 евро, или 17 500 евро, а местният данък върху стопанската дейност е четири пъти по толкова – около 70 000 евро годишно, или 14% от печалбата; част от тях общината предава на федерацията и на провинцията, но по-голямата част остава в бюджета ѝ.
В българска община, чийто съвет е приел ставка от 2 на хиляда за данъка върху сградите, същото предприятие плаща около 4000 евро годишно. Данъкът върху печалбата му, 50 000 евро, постъпва в държавния бюджет.
От печалбата на предприятието българската община не получава нищо.
Понятия
Обществен сектор – в статистиката на НСИ: бюджетните институции и държавните и общинските предприятия.
Наети лица – лицата с трудов или служебен договор; в тях не влизат самоосигуряващите се, сред тях земеделските стопани, и неплатеният семеен труд.
Делегирани от държавата дейности – дейностите, които общината извършва от името на държавата (образование, здравеопазване, социални услуги) и които се финансират от централния бюджет.
Единен разходен стандарт – сумата, с която държавата финансира една делегирана дейност на единица (ученик, дете, потребител на услуга).
Средищно училище – училище, в което учат и деца от съседни населени места без училище; държавата осигурява безплатния им превоз.
Икономическа база – дейностите, които продават извън едно място и внасят пари в него; от тях зависят местните обслужващи дейности.
Жилищна икономика – по Лоран Давези: местна икономика, чиито доходи идват главно от пенсии, публични заплати, социални плащания и харчене на туристи.
Стопанство с допълнителен доход (Nebenerwerbsbetrieb) – в германската статистика: индивидуално стопанство, от което стопанинът получава под половината от нетния си доход.
Данък върху стопанската дейност (Gewerbesteuer) – местен данък в Германия върху печалбата на предприятията; основата е 3,5% от облагаемата печалба, а общината я умножава по свой коефициент (Hebesatz), който не може да е под 200%; при коефициент от 400% данъкът е около 14% от печалбата.
Годишна работна единица – трудът на един човек на пълен работен ден през цялата година.
Машинен кооператив (Maschinenring) – обединение на стопани за общо ползване на техника и услуги; в Германия по правна форма най-често е регистрирано сдружение.
Закон на Паркинсон – наблюдението, че броят на служителите в една администрация расте независимо от обема на работата.
Закон на Енгел – с растежа на дохода делът на разходите за храна в него намалява.
Източници
Институт за пазарна икономика, анализ на заетостта и заплатите в публичния и частния сектор по общини, представен от Адриан Николов, 10.10.2026 г.
ИПИ, „Регионални профили“: „Финансовата самостоятелност на общините расте леко през 2025 г.“, 11.09.2026 г.; „Сезонните работници от трети страни – къде, колко и какво работят“, 04.09.2026 г.; „Северна България остава с най-лошите пътища, първокласните са по-зле от второкласните“, 06.07.2026 г.; „В четири области всеки пети е изкарал двойка на матурата по БЕЛ“, 29.06.2026 г.
Национален статистически институт, „Наети лица в администрацията на изпълнителната власт – IV тримесечие 2025 г.“; „Наети лица и средна работна заплата – 2025 г., предварителни данни“.
Живка Гроздева, председател на Асоциацията на овощарите в България, интервю за zemedeleca.bg „Живка Гроздева: Няма кой да попълва тези регистри, няма кой да кара тракторите“, 26.09.2026 г. (разговорът е проведен на 25.09.2026 г.).
Министерство на икономиката и индустрията, разшифровка на ведомствените и администрираните разходи по бюджетни програми за 2025 г., отчет към 31.12.2025 г.
Министерство на земеделието и храните, макроикономически анализ на селското стопанство (данни от преброяването на земеделските стопанства през 2010 г.); „Основни данни за земеделието в България“, 2022 г.; „Преброяване на земеделските стопанства през 2020 г. – предварителни данни“, 2021 г.
Закон за местните данъци и такси; Закон за данъците върху доходите на физическите лица, чл. 13, ал. 1, т. 24; Закон за местното самоуправление и местната администрация; Кодекс на труда, чл. 114а.
Основен закон на Федерална република Германия, чл. 28, ал. 2; Gewerbesteuergesetz (Закон за данъка върху стопанската дейност), включително § 29 за разпределението на данъка между общините.
Deutscher Bauernverband, Situationsbericht (данни от Agrarstrukturerhebung 2023), по top agrar; Bayerischer Agrarbericht 2024, „Soziostrukturelle Verhältnisse“.
- Northcote Parkinson, „Parkinson’s Law“, The Economist, 19.11.1955 г.
Laurent Davezies, „La République et ses territoires. La circulation invisible des richesses“, Seuil, 2008 г.
James A. Robinson, Thierry Verdier, „The Political Economy of Clientelism“, Scandinavian Journal of Economics, 2013 г.
Jens Blom-Hansen, Kurt Houlberg, Søren Serritzlew, Daniel Treisman, „Jurisdiction Size and Local Government Policy Expenditure: Assessing the Effect of Municipal Amalgamation“, American Political Science Review, 2016 г.
