Господин Орашъков, как виждате една бъдеща поземлена реформа у нас, за която настояват фермерите, и която трябва да се случи, за да бъде успешна?
Отговорът на този въпрос зависи от това, какво се има предвид под поземлена реформа. Защото реформа означава съществено и необратимо да се променят обществените отношения и процеси.
В земеползването има много започнати преди 20-30 години, но недовършени реформи. Нито възстановяването на земеделската собственост в частни ръце е приключило в пълен обем, нито налагането на свободните пазарни отношения, особено в поземлените отношения се е превърнало в необратим процес, въпреки че е записано, че това трябва да бъде така и в самата Конституция.
Поради множество временни, конюнктурни причини, администрацията е спирана или ограничавана да довърши до край тези важни реформи, а понякога дори е работела срещу тях.
Та в тези условия липсва каквато и да е гаранция, че дори и да има някаква реформа на хартия, да се изменят съществуващи или да си създадат изцяло нови закони, реална реформа ще има.
Все повече сред земеделската общност се разпространяват някакви “революционни“ идеи, които ни връщат в отминали етапи от общественото ни развитие. Предлага се революция, в която „еволюцията“ липсва, а остава само едно „р“.
Поземлените отношения влияят върху цялата икономика на страната ни, а от там и на цялото общество. Обществото ни е избрало да се развива в условията на свободна пазарна икономика, със защита на частната собственост и юридическа равнопоставеност между собственост, капитал и труд. Между собствеността и капитала, респективно между капитала и труда нещата се решават при условия, свободно договорени между две страни. Като това което ги обвързва са задълженията, която всяка една от тези страни свободно, без административна или друга принуда, е приела да изпълнява.
Казано по друг начин, за да функционират нормално тези отношения в съвременното ни общество извън Конституцията са достатъчни само три закона и половина: Законът за задълженията и договорите, Законът за собствеността, Кодекса на труда и един кратък Закон за арендните отношения в земеделието, който да гарантира реална равнопоставеност между промишления капитал (арендатори) и поземлената собственост (собственици) в селското стопанство.
В тази връзка считаме, че в поземлените отношения могат да се направят промени в посока на премахване на прекалените регулации, чрез които се осъществява ненужно вмешателство на административните органи и засилване прилагането на принципа за свободно договаряне между участниците в процеса.
Тогава какви законодателни промени трябва да бъдат приети и кои променени?
Ако има, каквито и да е било законодателни промени, те трябва да бъдат в унисон с Конституцията, която гласи, че частна собственост е неприкосновена и че като такава се защитава от закона. Тоест, ако има някакви законодателни инициативи, те би следвало да вървят в тази посока, ако сме правова държава.
Всякакви промени на базата на някакви временни конюнктурни явления са опасни и опитът е доказал многократно през последните десетилетия, че те създават правен и административен хаос, който изостря съществуващи проблеми или създава нови такива в поземлените отношения.
Не считаме, че трябва да се създават нови закони. Дори напротив, на този етап е удачно съществуващото законодателство да се разтовари от ненужни регулации.
Така например Законът за собствеността и ползването на земеделските земи може да се съсредоточи основно върху постигането на основната цел, заради която е създаден преди 34 години, а именно възстановяването на отнетата принудително преди това частна собственост.
Да се премахне административното вмешателство в организирането на комасирано ползване на земеделски земи и пасища, което да стъпва единствено и само на доброволни споразумения и дотам.
Но ползвателите на земята мечтаят за реформа, с която да бъдат въведени дългосрочни договори за земята, а знаем, че вие го смятате за противоконституционно – така ли е? Тогава какъв може да е изходът и как арендаторите на земеделска земя да бъдат стимулирани да инвестират в нея, в случай, че не знаят колко време ще я обработват?
Никога не сме казвали, че дългосрочните договори противоречат на Конституцията. Това е грешно твърдение, което се базира или на неразбиране, или на злонамерени внушения.
Ако прочетете нашите многократни становища и официални позиции по повод на тези въпроси ще видите, че ние сме за дългосрочни поземлени отношения. Но има обективни предпоставки, които пречат на дългосрочното договаряне, заложени в законодателството и административната практика, които разбалансират отношенията между ползвателя и собственика в полза на първия. А в тези отношения би следвало по презумпция да има равнопоставеност.
Този дисбаланс се дължи на два основни фактора:
На първо място, законът за арендата в земеделието е формулиран така, че при дългосрочен договор, например 5 години, ако ползвателят спре да плаща дължимата от него рента след първата година, собственикът в повечето случаи не може да прекрати едностранно договора, а трябва да започне тежка и продължителна съдебна процедура, която отнема години и така никога да не получи 80% от дължимата му и договорена рента за целия 5 годишен срок на договора.
Също така, законите и административната практика през последните две десетилетия се развиха по начини, по които кражбата или узурпирането (казано опростенчески) на чужда собственост (особено на земеделски земи) се превърна в лесно осъществима дейност.
Сключват се недействителни договори за наем или аренда, под които се е подписвал някой друг, но не и собственикът, които впоследствие се регистрират и валидират от служби по земеделие и служби по вписванията.
Сключват се и дългосрочни договори за наем на земеделска земя за значително по-дълги срокове от законно регламентираните. При всички тези ситуации собственикът дребен, среден или крупен остава напълно незащитен от институциите.
Как в такава обстановка, при липса на гаранции за справедливост и равнопоставеност, собствениците, които са запознати с правата си и интересите си, да отдават земята си с дългосрочни договори.
Докато незачитането на правото на собственост, което е неприкосновено според Конституцията, не бъде преустановено, както на законодателно равнище, така и на ниво практика, от всички компетентни органи, разумният собственик няма никакъв интерес, камо ли стимул, да предлага земята си за дългосрочно отдаване.
Кои са останалите основни противоречия между собственици и ползватели и как могат да бъдат разрешени?
Т. нар. „противоречия“ на собственици и ползватели не са възникнали като социален феномен от вчера.
Да се върнем на базовите отношения в съвкупността от противоположности между поземлен собственик, промишлен капиталист (арендатор), наемен работник.
В зависимост от това на коя от тези прослойки се предоставят повече неследващи се преимущества за сметка на останалите две, какво се получава?
Ако е в полза на поземления собственик, ще получи нещо като монархически феодализъм.
Ако е в полза на наемния труд, ще се получи нещо като диктатура на пролетариата.
Ако е в полза на промишления капитал, ще бъде нещо като диктатура на селската буржоазия.
Нито една от тези форми на обществен строй не изглежда особено примамлива. Това са по-скоро болестни състояния, през които са минали през различните епохи народите, за да стигнат до отношения, основаващи се на зачитане на частната собственост, равнопоставеност и баланс между собственост, капитал и труд, в условията на свободен пазар и свобода на договаряне.
Предоставянето на някакви специфични привилегии за едните спрямо другите чрез регулации или административно вмешателство води до ненужна конфронтация.
Какво ще кажете за регулирането на рентите?
Регулирането цените на рентите например е форма на вмешателство в свободните договорни отношения, водеща до предоставянето на неследващо се предимство на един от участниците в поземлените отношения – арендатора (промишления капиталист).
Ние не считаме, че това е правилно. Също би било, ако се увеличи по административен път размерът на минималният осигурителен доход на заетите в земеделието. Опити за това от страна на синдикатите се правят ежегодно през последните 10 – 15 години. По този начин също се създават дисбаланси, като се цели да се предостави преимущество на наемния труд (заетите в земеделието).
Могат ли да бъдат изключени едногодишните договори от българското законодателство. И по примера на кои на държави някои арендатори искат това да се случи?
Законодателният процес формално и по същество през последните години съществено е девалвирал. Така че всякакви екзотични идеи вместо да бъдат категоризирани в сферата на научната фантастика, могат да намерят законодателна почва у нас. Не можем да дадем пример с държави, в които едногодишните договори са изключени.
Фермерите смятат, че рентите са високи и от това печелят собствениците, но все пак собственикът е отдал нещо много ценно, така ли е? Може ли да има баланс относно този момент, така че и двете страни да са доволни?
Със същата стойност ще бъде и твърдението на собствениците, че рентите са ниски и от това печелят фермерите.
В условията на пазарна икономика цената на всяко нещо се определя от търсенето и предлагането. Когато търсенето надхвърля предлагането цените вървят нагоре. Когато предлагането надхвърля търсенето, цените вървят надолу. Земята като ресурс е почти константна величина.
В България земята със селскостопанско предназначение е малко над 50 млн. декара или близо половината ни територия.
От нея, над 30 млн. декара е обработваемата – орна земя. Т.е. в случая предлагането е константна величина, като цената се определя от нивото на търсене.
През последните години цената на рентата се увеличи именно заради ползвателите – арендатори, които се конкурират помежду си.
Тук собствениците нямат никакво касателство, освен че, което е напълно естествено, дават под наем или аренда земята си на този, който им предлага най-висока цена.
Част от фермерите в България не се интересуват да закупят земя, а предпочитат да я наемат като временни ползватели. Така те се конкурират много повече помежду си на терена на рентите, отколкото на терена на цената на земята в условията на покупко-продажбата й. Поради тази причина ръстът на цената на земята е значително по-малък от ръста на цените на рентите.
Балансът в отношенията се намира чрез свободното договаряне. Договорът е законът, който страните по него свободно са приели да спазват помежду си. В процеса на договаряне се намира и балансът. Казват, че една сделка е успешна (достатъчно справедлива), когато и двете страни са еднакво недоволни.
Интервю на Диана Ванчева
