Карабунарското вино – вино за ценители и за юнаци

„Страдаш ли от скука, жена ти изневери ли, с тъщата ли се скараш, любовна треска ли те друса, гонят ли те кредитори, немаш ли печка у дома си – не се чуди, а тичай към новооткритата кръчмарница и гостилница „КАРАБУНАР“ на братя Стойнови.“

Това е реклама от 1922 г. във в-к „Отзив“ – една от десетките на прочутото карабунарско вино в миналото, както и до днес.

През първите десетилетия на XX в. почти на всеки ъгъл по софийските улици имало реклама на карабунарско вино, а един от най-големите ценители на виното бил самият Ангел Каралийчев. Писателят дори увековечил името му в книжката „Тошко Африкански”, в раздела „Червената шапчица”.

Славата на карабунарското вино не е от днес. Освен че се е предлагало в най-известните софийски ресторанти през първата половина на XX в. и било предпочитано от ценителите на божествения еликсир, с него са свързани и десетки весели истории, дори и „рецепти за здраве“ в сатирико-хумористични издания в миналото.

Карабунарското вино, както и повечето вина от пазарджишкия край, първоначално са били пренебрегвани заради силната конкуренция на утвърдените вече асеновградски и мелнишки вина и се купувало на значително по-ниска цена. Вероятно заради технологията на производство – ферментация с „плаваща шапка“, известна като „карабунарски семкаш“ и използвана от местните жители в онези години, при която понякога процентът на летливите киселини остава висок и виното бързо претърпява развала. По-късно технологията дотолкова се подобрява, че виното намира пазар и извън граница, а вкусът му от равни части памид и мавруд превъзхождал и френското бордо.

През 1939 г. в селото имало 5-6 големи софийски фирма за закупуване на грозде, както и 14 изби, които били масивни постройки с железобетонни плочи .[2]

Гроздето се обирало в кошници и изсипвало в шарпани, за каквито били пригодени волските каруци. После от шарпаните се пълнело в специално пригодени дълбоки дървени съдове, приличащи на конусовидни кошове, наречени „нарамки“ и приспособени да се носят на гръб. Така мъжете по дървени стълби достигали до огромните бадми, в които изсипвали съдържанието на нарамките.

Самото вино за претакане или пък за продажба, се наливало в дълбок дървен съд, наречен „дебек“. Той бил достатъчно широк, за да се гребе от него с друг специално пригоден метален съд – „петак“. Броят на петаците отбелязвали с тебешир чрез резки, по десет на брой. После само се преброявали десятъците – един десятък – 50 литра, два – сто литра и т.н.

През 1945 г. в Карабунар има 30 винарски склада на едро и ежегодно се посещава от много външни лица във връзка със закупуване на грозде. Селото годишно изнася 2, 400 000 л. вино и 230,000 л. ракия.

Един от известните винарски складове бил на Братя П. Младенови. Бащата на тримата братя, дядо Петър Младенов, дошъл в Карабунар от Банско веднага след Освобождението, когато днешното градче остава част от Османската империя. Дядо Петър бил неграмотен, не можел да чете и пише и смятал на рабош (дръвце, на което чрез резки с нож се отбелязват сметки). Но природата го била надарила с бистър ум и с търговски нюх. В Карабунар отседнал в къщата на Минчо Джонев  и първоначално дядо Петър Младенов търгувал с вино. По – късно решил, че вместо вино, може да купува грозде и сам да произвежда вино. За целта му трябвало склад. Такъв построил в двора на Минчо Джонев. Без договор – всичко на честна дума. Условието било след 15 години безвъзмездно ползване сградата да остане за собственика на земята. Дошъл в селото през онези трудни години, колкото да преживее, дядо Петър  Младенов, заедно със своите синове, построили винарски складове в Карабунар, в Карамусал (Виноградец) и в Шахларе (Памидово), 4 винарски къщи в София.[5], както и пивница в днешния столичен квартал кв. „Лозенец.“

За историята на карабунарското вино може много да се разказва. Почти на всеки софийски булевард по онова време се кипрели реклами, а името на селото става търговска марка в България и в Европа на първокачествени вина.

Десетки са и веселите истории, свързани с виното – вино за юнаци и истински пиячи. Някои от историите са записани, други се предават от поколение на поколение в родовете, трети са безвъзвратно изгубени. До нас е достигнала историята за местния жител Тодор Кендеров. То бил веселяк и шегаджия, но дяволиите му били безобидни и безвредни, колкото да изкара отнякъде пиенето. Като чуел, че някоя къща е продала виното си на търговец и на следващия ден ще мерят и ще наливат бъчвите, веднага отивал и искал да му услужат с нещо, например с лопата. Но я връщал точно в деня, когато виното се наливало. Разбира се, хората винаги гостоприемни го канели да опита от виното. Той влизал и пиел на корем, защото се мерело само това, което се наливало в бъчвата, но не и в устата.

Било някъде около 1930 г., когато при такова наливане на вино изпил 12 бозаджийски чаши с дръжка, но като си тръгнал, можал да достигне само до дворната врата на дома си. Там и паднал – в една голяма купчина камъни, останали още от баща му при строежа на къщата. По-късно като му преминало обичал да се шегува: „На шурека (б.а. шурей – местен диалект, брат на съпругата) виното уж било много силно, а не можа до дома да ме закара.“

Така е. И силното вино, колкото и да е силно, често не може да те закара до дома. Особено, ако е от Карабунар.

Такова е село Карабунар – лозови масиви, наесен с прегорели от слънцето жълто-оранжеви листа, докъдето ти поглед стига. Грозде, светло като кехлибар или тъмно като изумруд, с едри сочни зърна и аромат на плодове.

А ако минете на Трифоновден, през февруари, ще видите местните хора да зарязват, предвождани от Царя на виното, с корона от лозови пръчки, който благославя, да се роди повече грозде и да има хубаво вино. Вино не какво да е, а вино за юнаци!

 

Иванка Бечева-Кърджийска

Оставете коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here

Агротехника

Последни новини