Ако няма държавна политика в сектора с поне 5-годишен хоризонт, все повече розопроизводители ще се отказват, твърди Петър Симеонов, председател на Професионалната асоциация на розопроизводителите в България
Гръбнакът на розопроизводителните стопанства в България са тези до 200 дка.
Господин Симеонов, как протича кампанията по розобера тази година?
В някои от регионите розоберът тази година започна около 20 април. Причината беше топлото и сухо време в края на март и началото на април. След 20 април розите тръгнаха да цъфтят.
Проблемите и тази година са традиционните – липса на работна ръка, трудности с еднодневните трудови договори. Не може сутрин в 4 часа да се наемат хора и да се пишат еднодневни трудови договори.
За мен годината ще бъде по-слаба от миналата. Единственото, което може би ще компенсира тоталния срив на розовия цвят, ще бъде влагата, която я има от вече 10 дни. Но като качество мога да кажа, че берем един от най-добрите цветове през последните 10 години. За рандеманите не мога да кажа. Най-вероятно са добри, но никой не споменава за тях.
Цената на бране за момента е 1,50 лв/кг на берача. Всички останали разходи са отгоре – транспорт на работниците, бригадирски. Гледаме да се съберем в рамките на 2 лв/кг. Цените на договорите с дестилериите са 3,7-4 лв/кг.
Не мисля, че тази цена е реална за розопроизводителя, тъй като, за да произведем 1 кг розов цвят ни трябва 0,60 лв с минимални разходи и 1,20 лв с оптимални разходи. Това включва есенно торене на розите, пролетно торене с NPK и азот, две пръскания преди беритба, листни торове, окопаване на насажденията. Ако агротехниката се спази както трябва, то себестойността на розовия цвят отива на 1,20 лв на кг. И като добавим 2 лв за кг бране, стигаме до равносметка от 3.20. Получава се, че за розопроизводителя остават около 0.80 лв/кг. А тепърва трябва да започва кампанията за следващата година – пръскания, обработки, подрязвания. Затова много често градините се изоставят. Не се изкореняват, а просто се оставят без грижи. Когато розопроизводителят няма печалба, то няма и как да ги отглежда.
Тоест и в розопроизводството се наблюдава процес на окрупняване и отпадане на малките производители?
Да. Малките стават все по-малко. Колегите с между 10 и 30 дка, намаляха значително. Големите компании, които притежават 1500-2000 дка насаждения, ще останат. Това са насаждения предимно на дестилерии. А средната класа – производителите с между 50 и 100 дка рози са на доизживяване. Те гледат розите за бизнес, а не като допълнителен доход, и след като нямат печалба, няма да има смисъл да се занимават с този бизнес.
Доколко е важна украинската помощ в розопроизводството?
Аз, като розопроизводител, всички пари, които съм получил по „украинската помощ“ и де минимис, съм ги вложил в стопанството и съм платил данъци. Със сегашния транш предполагам, че колегите с площи 50-100 дка, ще покрият разходите по данъчната кампания и ще направят някои от инвестициите за новата кампания. Но има и такива, които въобще не стигат до градините.
Но не тези пари са основното. Държавата трябва да направи държавна политика за маслодайната роза с минимум 5-годишен хоризонт. Основните субсидии трябва да се получават от производителите с до 200 дка маслодайна роза. Или поне да получават повече от тези с над 200 дка. За да може да оцелее средната класа, гръбнакът на розопроизводството.
Наскоро се проведе Консултативен съвет по розата. Имаше ли някакви сериозни решения там?
Нищо градивно. Проблем е че нямаме препарати за растителна защита в розопроизводството. Имаме мярка за подпомагане и за зимно, и за пролетно пръскане, а не можем да усвояваме тези средства. Има някакви регистрирани преди 30-40 години препарати, но те вече са неизползваеми. При инсектицидите няма регистриран нито един препарат. Работещи препарати има, но компаниите нямат изгода да инвестират средства, за да ги регистрират за толкова малки площи. Държавата задължително трябва да направи някаква държавна помощ в тази посока и такива препарати да се регистрират. Това важи не само за розопроизводството, но и за малините, и за други култури с малки площи, при които също няма регистрирани препарати за растителна защита.
Производството на маслодайна роза в България е на 50 000 дка, от тях 7000-8000 дка са на най-дребните стопани, които не участват в подпомагането, има и биологични производители. Остават едни 20 000 дка, за които няма интерес да се правят скъпи регистрации.
Отделно трябва да има някаква инвестиционна мярка специално за розопроизводството. Нашите производители пръскат още с гръбни пръскачки. Секторът има остра нужда от модернизация. По подмярка 4.1, която е за всички, розопроизводител с 40-50 дка рози не може да постигне необходимото СПО, за да участва. А освен това трябва да финансираш проекта и да чакаш 2 години да ти върнат парите. Това не е по силите на малките и средните розопроизводители.
Няма ли държавно виждане с някакъв хоризонт напред за сектора, все повече розопроизводители ще се отказват. Няма печалба. Ако не правиш крайни продукти, сметката не излиза. Розата получава в обща сметка около 53 лв на декар субсидия по ОСП. Ставките са същите като при пшеницата. Но няма как да имаш десетки хиляди декари с рози, а разходите са много по-големи. И това не е сезонна култура. Грижите за насажденията са целогодишни.
А проблемът с работната ръка въобще не мога да си представя как ще се реши. Розопроизводството вероятно е единственото земеделско производство, брането на което никога няма да може да се автоматизира и да се прави с комбайни. Има много проблеми пред сектора.
Интервю на Ася Василева
