Когато системата не работи, но продължава да съществува
В земеделието има кризи, които могат да се адресират с пари, пазар или техника. Има и такива, които не могат. Те не са резултат от лоша година или неправилна програма. Те са резултат от натрупани несъвместимости в самия начин, по който функционира системата. Тези кризи се наричат структурни – и за тях няма бързи решения.
След 2000 г. българското земеделие не спря да работи. Но връзките между производство, преработка, пазар и общности отслабнаха. Секторът остана, но структурата му се разпадна.
Проблемът не е, че няма субсидии. Проблемът е, че дори когато има, те не могат да поправят логика, която вече не дава резултат. Земеделието продължава да произвежда, но стойността се губи по веригата. Суровината се изнася. Преработката е фрагментирана. Местният пазар не е гаранция за устойчивост. И нито една краткосрочна програма не може да промени това.
Земеделие и демография: две структурни кризи, които парите не лекуват
Как се прекъсва структурна криза?
Структурна криза не се лекува. От нея само се излиза. Не можеш да „поправиш“ нещо, чиято основна логика е изчерпана. Можеш само да го прекъснеш и да го замениш с нова траектория. Това означава да се прекъсне инерцията, с която се поддържа неработещата логика. Да се спре автоматичното възпроизвеждане на зависимости, които не носят резултат. Да се създаде нова логика – нови връзки между сектори, нови канали, нов тип координация между фермер, пазар и крайна стойност. Това обикновено включва институционално пренареждане, нов тип взаимоотношения (напр. коопериране, публично-частни партньорства, регионална специализация).
Това не е въпрос на стратегия на хартия. Структурна криза се прекъсва, когато тежестта се премести от един център към друг – от държавна подкрепа към пазарна жизнеспособност, от централизирано управление към регионални решения, от износ на суровина към задържане на стойност. И не се случва за една година.
Ирландия: когато решаваш, че няма да си земеделска държава
През 1980-те Ирландия е в икономически застой. Селското стопанство е основен отрасъл, но с ниска производителност и слаба добавена стойност. Вместо да го „реформира“, държавата прави нещо радикално: решава, че няма да бъде аграрна икономика.
Инвестициите се насочват към образование, технологии, ниски корпоративни данъци и привличане на международни компании. Следва пренасочване на човешкия капитал, изграждане на технологични клъстери, нов тип заетост. Това не се случва за пет години. Не е резултат на едно правителство. Но е структурна трансформация – и тя работи, защото е устойчива във времето и с вътрешна логика.
Франция: когато решаваш, че стойността е в територията
Франция не изоставя земеделието. Тя го превръща в стратегически актив. Чрез концепцията за тероар (териториална идентичност на продукцията), тя не просто произвежда храни, а създава пазарна стойност, базирана на произход, култура и регионален профил.
Това води до силна връзка между производител, география и потребител. Преработвателната индустрия се организира около тези принципи. Законодателството защитава качеството, обозначението за произход и веригите на добавена стойност. Резултатът е, че земеделието става част от икономиката на идентичността – и остава устойчиво.
А в България?
У нас се очаква, че ако програмите са добре написани, средствата ще подредят системата. Това не се случва. Защото системата не страда от липса на ресурси, а от липса на съгласуваност. Няма достатъчно координация между производство и преработка, между селскостопански райони и пазарна реализация, между капацитет и регионални политики.
И това не е нещо, което се променя в рамките на един бюджетен период. Не може всяко ново правителство да прави корекция по своя логика. Структурната промяна изисква дългосрочен хоризонт, стабилна цел и съгласие какво изобщо искаме от земеделието – освен да го подпомагаме.
Промяната не е лозунг, а последователност
Промяната не е революция. Не е лозунг. Не е и „смяна на модела“ в клиширания смисъл. Промяната е изграждане на нови връзки, които работят. Това не се прави за една година, защото означава реално подреждане на системата – не просто изписване на приоритети.
И докато структурните кризи остават, подкрепата няма да бъде достатъчна. Защото не субсидията създава устойчивост. Създават я структурата, посоката и времето.
Ася Василева
Има стратегии. Но няма стратегия. – Новини за земеделие в България zemedeleca.bg
