В сложната архитектура на преговорите по следващата Многогодишна финансова рамка (МФР) на Европейския съюз се появи ново математическо обещание. В опит да постигне консенсус с водещите политически групи в Европейския парламент (ЕНП, С&Д, „Обнови Европа“ и Зелените), Европейската комисия предложи въвеждането на минимален праг от 10% за разходи в селските райони.
Този праг е изчислен върху общия финансов пакет на Националните и регионални планове за партньорство (извън целевите средства за ОСП и рибарство), както и върху заемните средства по новия инструмент Catalyst Europe. Мярката се появи като необходим политически компромис, за да се отговори на критиките на Парламента, че първоначалното предложение за бюджет не отчита в достатъчна степен нуждите на селските райони извън директното земеделско подпомагане.
На пръв поглед това изглежда като политическа победа за селските общности. Анализът на проф. Алън Матюс, един от водещите европейски експерти по аграрна политика, обаче поставя под въпрос практическата приложимост на това обещание. Неговите скептични аргументи не са насочени срещу самата идея за подкрепа, а срещу липсата на надеждни инструменти за нейното измерване.
Уроците от миналото: Информационната мъгла
Основният скептицизъм на проф. Матюс се корени в досегашния опит на съюза с т.нар. „териториално проследяване“. По време на програмния период 2014-2020 г., Кохезионната политика направи опит да класифицира инвестициите според типа територия. Резултатите бяха разочароващи: близо половината от всички разходи останаха извън териториалните категории.
Проблемът не е в липсата на административно желание, а в самата природа на модерните инвестиции. Когато се финансира дигитализация, подобряване на бизнес средата или енергиен преход, често е невъзможно да се постави ясна граница между „градски“ и „селски“ разход. В икономиката тези процеси са дълбоко интегрирани.
Предизвикателството на „преливането“
Вторият критичен пункт в анализа на Матюс е ефектът на „преливането“ (spillover effects). Икономическата логика сочи, че инвестиция в малък град (класифициран като градска зона) често обслужва предимно населението на околните селски райони. Например, изграждането на здравен център или логистичен хъб в градски център може да бъде регистрирано като градски разход, но неговият реален икономически и социален бенефициент е селското пространство.
Според проф. Матюс, без ясна методология как да се отчитат тези взаимовръзки, всяка фиксирана цел от 10% рискува да остане статистическа абстракция, която не отразява реалния поток на капитали към селата.
Липсата на единен източник на данни
Дори самата Европейска комисия признава сложността на ситуацията. В своя доклад от 2024 г. относно Дългосрочната визия за селските райони, институцията отбелязва, че към момента не съществува всеобхватен източник, който да количествено определя точния принос на различните фондове към тези територии.
В този контекст предложението за 10-процентен таргет изглежда като „политически залог върху бъдеща отчетност“, която все още не е тествана в практиката. Комисията предлага използването на специфични кодове за проследяване, но проф. Матюс предупреждава, че това може да генерира само нова административна тежест, без да гарантира прозрачност.
Решението „Рио“: Възможност или нов риск?
Един от обсъжданите пътища за преодоляване на този регулаторен дефицит е прилагането на „Маркерите от Рио“ – система, използвана за проследяване на климатичните разходи. Тя предвижда скала на принос (0, 40 или 100%), вместо досегашната бинарна класификация.
Въпреки че това би внесло нюанси в статистиката, проф. Матюс напомня, че тази методология вече бе обект на критика от страна на Европейската сметна палата заради нейната субективност и риск от изкуствено завишаване на резултатите.
Равносметката: Аналитичната присъда на Алън Матюс
Аргументите на проф. Матюс дефинират една прагматична реалност: селските райони се нуждаят от реални инвестиции, а не от амбициозни проценти, които са трудни за верификация. За държави като България, където селските райони са гръбнакът на аграрната икономика, това е сигнал за внимание. Без ясна методология, 10-процентната цел може да се превърне в бюрократичен лабиринт, който да забави усвояването на средствата, вместо да го насочи там, където е най-необходимо.
В настоящия си вид 10-процентната цел функционира по-скоро като политически инструмент за балансиране на институционалните интереси, отколкото като икономически лост за развитие. Без прецизен механизъм за верификация, системният риск се свежда до подмяна на реалната модернизация с административна отчетност, която покрива критериите на хартия, но не решава дефицитите на терен.
