Управляващите внесоха два законопроекта, които обещават едновременно да защитят производителите от веригите и потребителите от спекула. Това са две противоположни задачи, поверени на един и същи инструмент. Защо математиката не позволява той да изпълни и двете — и какво ще се случи с фермера, който днес е представян като главния защитен субект.
Какво беше внесено и в какъв контекст
На 11 май, четири дни след сформирането на редовния кабинет на „Прогресивна България“, парламентарната група на коалицията внесе в Народното събрание два законопроекта — за изменение на Закона за защита на конкуренцията и за изменение на Закона за защита на потребителите. Това е първият голям законодателен пакет на новото управление. Самият факт, че именно той е първият, показва къде е политическият приоритет.
Контекстът, в който се поставя пакетът, е трислоен. Първо — по данни на Евростат годишната инфлация в България през април 2026 г. достигна 6,2%, най-високата в еврозоната. Следват Хърватия с 5,4%, Люксембург с 5,2%, Литва с 4,9% и Гърция с 4,6%. Това постави политическо напрежение, което новото мнозинство не може да игнорира, особено в контекст на въвеждането на еврото — двойното обозначаване на цените ще продължи до 31 декември 2026 г. Второ — организациите не производителите, особено зърнопроизводителите, формулираха през април списъка от очаквания към новия министър на земеделието, в чиято първа точка стои „агрохранителната верига и цените на храните“. Трето — самите търговски вериги, които контролират над 70% от организираната търговия с храни в страната, са под обществено подозрение, че именно те „надуват“ цените при липса на реална пазарна конкуренция между тях.
Пакетът има три отделни компонента, които заслужава да бъдат разделени, защото масовото обществено говорене ги слива в едно цяло, а те следват различни логики и ще имат различни ефекти.
(1) Разширяване на черния списък на нелоялните търговски практики от 13 на 33 точки — забрана за обратни фактури, скрити такси, прехвърляне на търговския риск от непродадена стока върху доставчика, ограничения върху промоциите (при отстъпки по инициатива на търговеца поне 50% от намалението е за негова сметка; доставчикът не може да бъде задължен да участва с повече от 10% от доставната цена). Това е надстройка над вече транспонирана в България европейска директива и засяга вертикалните отношения по веригата на доставка.
(2) Въвеждане на понятията „прекомерно висока цена“ и „справедлива цена“. Първото — „цена, която значително надвишава икономически обоснованите разходи за производство, придобиване и реализация, включително разумна норма на печалба“ — става основание за намеса на КЗК. Второто — „стойност на артикул в нормално функционираща икономика без изкривявания на пазара“ — се изчислява по методология на Министерство на икономиката, публикува се ежедневно на специализиран сайт и служи като „дисциплиниращ ориентир“.
(3) Електронен централен регистър за проследимост на цялата хранителна верига от едрото до потребителя, в който всички участници — производители, преработватели, дистрибутори, търговци — подават данни в реално време. Данните се анализират автоматизирано с инструменти на изкуствения интелект за откриване на „подозрителни модели и пазарни изкривявания“. Глобите при неподаване или подвеждащи данни стигат до 500 000 евро или 1% от годишния оборот; при повторно нарушение — 2%.
Към това се прибавя транспониран от германското право концепт за „съвместно монополно положение“ — възможността КЗК да установи, че няколко субекта без формална собственическа връзка помежду си „притежават пазарна сила, която създава аномалии в цените“. Това е силен инструмент, който заслужава отделен поглед.
До тук — фактите. Сега — анализът.
Първият логически разлом: законът прави две противоположни неща едновременно
Внимателен прочит на пакета показва нещо, което в публичното говорене досега не е назовано. Двата основни механизма работят в противоположни посоки.
Разширеният черен списък на нелоялните практики защитава производителя от веригата. Той забранява на големия купувач да прехвърля върху доставчика разходи, които според принципа на договорната свобода би трябвало да поеме сам — рекламни кампании без писмен договор, разходи за непродадена стока, такси за листинг. Това е логиката на Директива (ЕС) 2019/633, която България вече транспонира през 2021 г. в Глава VII „б“ от Закона за защита на конкуренцията. Целта на това законодателство е повишаване на изкупната цена към производителя — или поне предотвратяване на нейното изкуствено сваляне.
Понятията „прекомерно висока цена“ и „справедлива цена“ работят в обратна посока. Те създават административен натиск за сваляне на цената към потребителя. Дисциплиниращият им ефект минава по веригата надолу — от рафта към търговеца, от търговеца към преработвателя, от преработвателя към фермера. Когато крайната цена е ограничена, а себестойността не — а тя не може да бъде, защото торовете, горивата, енергията и трудът се формират на световни пазари — натискът върху маржа неизбежно стига до първичното производство. Това е елементарна аритметика на веригата.
Двете логики не могат да съществуват заедно без вътрешно напрежение. Едната казва на търговеца: „плащай повече на доставчика“. Другата казва на същия търговец: „вземай по-малко от потребителя“. Между двете има само едно място, където разликата може да се поеме — маржът на търговеца. Но при пазарни вериги с маржове, които публично се оценяват между 20% и 30%, и при оперативни разходи (логистика, заплати, енергия, амортизация), които също растат, този марж не е безкраен. Той е и единственото, което задържа дисциплината на самите вериги да са ефективни — по-ефективната верига оцелява, по-малко ефективната излиза.
Когато законът натисне маржа едновременно от двата края, веригата няма как да не свали натиска някъде. Опитът на други държави показва точно къде се сваля.
Унгарският прецедент: какво се случва на практика
На 17 март 2025 г. правителството на Виктор Орбан въведе таван от 10% на маржа за около 1000 хранителни продукта в 30 категории. Това е по-радикална мярка от българския „ориентир“, но има същата вътрешна логика — административна намеса в ценообразуването с цел овладяване на инфлация. Унгария тогава беше в положение, подобно на сегашна България: най-висока инфлация в ЕС, силен обществен натиск.
Първоначалните ефекти бяха публикувани с гордост от Министерство на икономиката: средно намаление на цените от 16%, при някои категории — мляко, кисело мляко, извара — над 50% надолу. Това беше представено като победа. Но беше начален, не траен ефект.
До декември 2025 г. — девет месеца след въвеждането — годишната инфлация на храните в Унгария беше слаба отрицателна (минус 0,3%), но общата инфлация остана над средната за ЕС, а към април 2026 г. отново тръгна нагоре. Прогнозата на Европейската комисия за Унгария за 2025 г. беше 4,5% обща инфлация, за 2026 г. — 3,6%. Тоест маржовото регулиране постигна силен ефект върху отделните цени, които бяха в обхвата му, но не разреши инфлационната динамика. Тя се прехвърли в други цени, в други продукти, в други сегменти, и тръгна обратно нагоре, веднага щом базата на сравнение се измести.
По-важното за нашия контекст е какво стана с производителите. Унгарските мандри изтеглиха част от продукцията си към съседни пазари, където нямаше таван. Маржът беше свален от търговеца, но не само — а и от преработвателя, който се оказа изправен пред задължението да продава на цена под себестойност или с минимален марж. Това намали инвестиционната му способност и натисна изкупната цена към фермера. Тоест мярка, представена като защита на потребителя, в крайна сметка засегна първичния производител.
Това е причината, поради която Европейската комисия от години отказва да подкрепи административно ценообразуване като инструмент. Член 34–36 от ДФЕС третира държавните мерки, които ограничават свободното движение на стоки, като нарушение на правилата на единния пазар. Комисията е стартирала наказателни процедури срещу държави членки, въвели ценови контроли. Унгарският случай оцеля само защото беше формулиран като защита на потребителя при изключителна инфлация — и защото беше временен.
Историческата дупка на паметта
Този законопроект не е първият опит за административно ценообразуване в българския аграрен сектор през последните дванадесет месеца. През март 2025 г. — преди година и два месеца — служебното правителство внесе Законопроект за веригата на доставки на земеделски продукти и храни. В него имаше предвидени таван на надценките за 22 продукта (20% за продукти, които поне 50% са български; 10% върху данъчната основа за вносни), регулирана надценка по нива на веригата (фермер до 10%, преработвател до 20%, едрови търговец до 10%, ритейл с оборот до 20 млн. лева до 20%), писмени договори за изкупуване, регистър на първите изкупвачи, електронна система за проследимост.
Този законопроект беше внесен в момент, в който потребителски бойкот срещу хранителните вериги течеше всеки четвъртък от януари. По време на самия бойкот някои от веригите регистрираха по-високи обороти от обикновено — индикатор, че потребителското поведение не следва политическата мобилизация. Бойкотът беше прекратен именно с обявяването на проекта като „кризисна мярка“.
Какво стана с този законопроект. Той не премина. Срещна се с критики от експертни кръгове, от търговските вериги, от част от самия земеделски бранш (които виждаха в него повече държавна намеса, отколкото защита), и от Брюксел. Това, което се внася днес, е същата идея в по-меко изпълнение — без твърди тавани на надценките, но с „ориентировъчна цена“, която по същество прави същото чрез репутационен и регулаторен натиск, а не чрез директна забрана. Тоест първата итерация беше отхвърлена, втората се прекалибрира към инструменти, които ще ѝ позволят да оцелее политически и юридически, но запазва основния импулс.
Това е важно — защото показва, че мярката не е реакция на спекула. Тя е продукт на по-устойчиво политическо желание да се регулира хранителната верига административно, което се връща в дневния ред под нови предлози при всеки политически цикъл. През 2025 г. предлогът беше инфлацията от войната в Украйна. Сега — преходът към еврото и инфлацията от Близкоизточната криза. Името се сменя, рамката остава.
Защо нелоялните практики (точка 1) имат смисъл — и защо ще останат без ефект
Тук трябва да направим важно разграничение. Първият компонент на пакета — разширеният черен списък на нелоялните практики — има реално основание. Той надстройва европейската Директива 2019/633, която е приета през 2019 г. именно като отговор на документиран дисбаланс в преговорната позиция между производители и големи купувачи в хранителната верига. Този дисбаланс е реален. В концентриран пазар на дребно, в който над 70% от обема минават през няколко вериги, доставчикът на сирене или домати наистина не разполага с равностойна позиция при договаряне. Обратните фактури — практиката доставчикът да получава тримесечно фактури от веригата за участие в промоции, реклами, листинг, „трудности при продажба“ — са документирани като систематична практика, която сваля изкупната цена с между 5 и 15% от номиналната ѝ стойност.
В Германия Bundeskartellamt — федералната служба по картелите — има активни производства срещу хранителни вериги именно за подобни практики. Германският Комитет по монополите през 2024–2025 г. предупреди, че силата на купувача (buyer power) във веригата за доставки на храни изисква отделна секторна проверка. Тоест проблемът съществува, той не е българско изключение.
Защо тогава очакваме, че надстройката от 13 на 33 забранени практики няма да даде очаквания резултат. Защото механизмът на прилагане е същият, който и при сегашните 13 — производство пред КЗК след подадена жалба от доставчика. Доставчикът обаче е в трайно зависима позиция от купувача. Той не подава жалби, защото губи договора. КЗК до края на 2025 г. има по-малко от десет случая по Глава VII „б“, въпреки многократните публични оплаквания на бранша. Това не е защото проблемът не съществува. Това е защото механизмът, който трябва да го улови, изисква от пострадалия да се изобличи срещу единствения си купувач, който утре може да го изключи от рафта. Същата зависимост, която прави практиката възможна, прави и обжалването невъзможно.
Без анонимни жалби, без проактивни секторни проверки от КЗК по собствена инициатива, без задължителни писмени договори с публичен контрол, разширеният черен списък ще остане декларация. От 33 практики ще се санкционират толкова, колкото и от 13 — единици. Това е третиране на симптом без третиране на причина.
Защо „справедливата цена“ (точка 2) е и икономически, и юридически проблем
Тук — за разлика от точка 1 — има по-фундаментален въпрос. „Справедливата цена“ като понятие, дори когато се представя като „ориентир, а не таван“, въвежда логика, която няма аналог в развитите пазарни икономики.
Първо, в икономически смисъл. Цената на пазар с конкуренция не е „справедлива“ или „несправедлива“ — тя е резултат от взаимодействието между предлагане и търсене при определена структура на разходите. „Справедливата цена“ предполага, че държавата знае каква трябва да е цената при „нормално функционираща“ икономика. Но „нормално функционираща“ не е емпирично понятие — то е нормативна абстракция. В коя година българската икономика е функционирала „нормално“? Преди ковид? Преди войната в Украйна? Преди Близкоизточната криза? Преди прехода към еврото? Във всеки един от тези моменти ценовата структура е била различна. Министерството на икономиката ще трябва да избере референтна година, методология, начин на корекция за инфлация на разходите. Всеки от тези избори е субективен.
Второ, в юридически смисъл. Европейското право познава понятието „несправедливи цени“ (unfair prices) — то е заложено в член 102 ДФЕС и съответно в чл. 21 от българския Закон за защита на конкуренцията. Но то се прилага единствено в хипотезата на злоупотреба с господстващо положение от страна на монополист или предприятие, което има над 40% пазарен дял (праг по чл. 18 от германския GWB; в българския закон — функционален еквивалент). Логиката е: ако имаш монополна позиция, цените, които налагаш, могат да бъдат „ексцесивни“ по отношение на твоите икономически разходи. Това е тесен антитръстов инструмент. Прилагането на същия принцип към цели сектори на дребно с десетки субекти е разширение, което Европейският съд по правосъдието досега не е подкрепял.
Третата опция — концептът „съвместно монополно положение“, заимстван от германското право — е по-фин, но има свои граници. Германският Закон срещу ограниченията на конкуренцията (GWB, § 18, ал. 5 и 6) допуска колективно господстващо положение, когато три или по-малко предприятия имат общо над 50% от пазара, или пет или по-малко — над две трети. Тестът обаче, поставен от Съда на ЕС в делото Airtours (2002), е строг: трябва да се докаже, че пазарната структура позволява мълчаливо координиране между конкурентите, че има механизъм за санкциониране на отклонения, и че външната конкуренция не може да наруши координацията. Това не е често доказуемо. В Германия от 2008 г. до днес има само две успешни производства за съвместно господстващо положение в храните. Българската КЗК няма институционален опит с подобни случаи.
Четвъртият проблем е по-практичен. Методологията за изчисляване на „справедливата цена“ ще трябва да бъде разработена в кратки срокове, без широка експертна дискусия, при политическо очакване за бързи резултати. В такива условия методологиите обикновено пренасят референтни цени от близкото минало с корекции за разходи. Това произвежда числа, които изостават от пазарната реалност, особено в моменти на бързо изменение на входните разходи — каквато е сегашната с торовете, горивата, енергията. „Справедливата цена“ ще се окаже системно по-ниска от пазарната, защото пазарната отразява актуалните разходи, а методологичната — историческите.
Натискът тогава ще се прехвърли надолу по веригата. Не върху веригата, която има капацитет да оптимизира, да премести продукция, да смени асортимент. А върху производителя, който има най-малко гъвкавост и най-малък резервен капацитет — нашия фермер, нашия преработвател.
Регистърът на проследимост (точка 3): най-фундаменталната промяна, която не се коментира
Електронният регистър за проследимост е компонентът, който привлече най-малко публично внимание, но има най-дълбоки последици. Той изисква всеки участник в хранителната верига — от първия изкупвач на полето до магазина на ъгъла — да въвежда в държавна електронна система данни за количества, цени, контрагенти, времеви маркировки на всяка сделка. Към това се прибавя автоматизиран анализ с инструменти на изкуствения интелект за откриване на „подозрителни модели“.
Това е архитектура на безпрецедентна държавна видимост върху частен търговски оборот. Държавата ще има в реално време картина на всеки продукт от полето до рафта — кой го е произвел, кой го е купил, на каква цена, в кое количество, по коя дата. Това отива далеч отвъд данъчния и митническия контрол, който и сега съществува, защото обхваща не само факта на сделката, но и динамиката на цените, и я подлага на автоматизиран алгоритмичен анализ.
Тук има два сериозни въпроса.
Първо — въпросът за административната тежест. В декларациите на вносителите се обещава, че няма да има „прекомерна тежест на търговците“. Това обаче зависи от детайла, който още не е публикуван — наредбата, която ще определи кои продукти и в каква честота ще се подават. Опитът с други регистри (търговски регистър, регистър на земеделските производители, регистър на ДДС) показва, че първоначалните обещания за „елегантност“ обикновено отстъпват пред изискванията на администрацията за пълнота. За малките и средни производители — които законопроектът декларира, че защитава — този административен товар често е непропорционален.
Второ — въпросът за стандарта на „подозрителен модел“. Алгоритъм, който търси „пазарни изкривявания“, произвежда сигнал, не доказателство. Този сигнал ще активира проверка от КЗК. Дори ако проверката завърши без санкция, самият факт на проверката отнема ресурс, време, доверие. Производителите, при които алгоритъмът „забелязва“ нещо — защото имат сезонни колебания, защото обслужват специфичен пазар, защото имат уникален разходен профил — ще се окажат под систематичен административен мониторинг, без да са нарушили нищо. Това е известен страничен ефект на алгоритмичния надзор и в други сектори.
Към това се прибавя въпросът за това кой ще има достъп до данните. В законопроекта се предвижда обмен с „други държавни системи“. Това означава, че търговски и ценови данни от една верига ще бъдат споделяни с НАП, Агенция Митници, БАБХ, евентуално други структури. Това е значително разширение на междуведомствения обмен на чувствителна търговска информация — практика, която в развитите държави е силно ограничена с конкретни цели и срокове.
Какво ще се случи с фермера
Сега, след като очертахме архитектурата, можем да отговорим на най-важния въпрос: какво ще се случи с фермера, който днес — според официалното говорене — е централният защитен субект на закона.
В краткосрочен план — нищо особено. Списъкът на нелоялни практики ще се разшири от 13 на 33, но механизмът на прилагане остава същият, така че фактическата защита няма да се промени. Обратните фактури ще продължат да съществуват, само ще се преименуват. Доставчиците ще продължат да губят между 5 и 15% от номиналната цена в скрити отстъпки и плащания за „услуги“, защото алтернативата — обжалване и загуба на договор — остава по-страшна от загубата.
В средносрочен план — натиск надолу. „Справедливата цена“ ще започне да се публикува ежедневно. В медиите ще се появят заглавия от типа „Веригите продават с 30% над справедливата цена“. Веригите ще реагират — частично с PR кампании, частично с реален натиск надолу по веригата. Преработвателите ще получат искания за намаление на доставни цени. Те ще ги прехвърлят надолу — към фермерите. Млекопроизводителят, който днес взема около 0,40 евро за литър сурово мляко, ще получи предложение за 0,37. Производителят на домати, който днес доставя на преработвателя или директно във верига на 1,20 евро за килограм, ще му предложат 1,10. Производителят на сирене, който продава бяло саламурено сирене на 4,50 евро на едро, ще получи искане да слезе на 4,20. Това няма да бъде поради нелоялна практика. Това ще бъде „привеждане в съответствие“ с публикуваната справедлива цена.
В дългосрочен план — структурно изместване. Производителите, които могат, ще пренасочат продукция към пазари без подобен натиск (износ, преки продажби, нишови канали). Останалите ще оперират на по-нисък марж, ще намалят инвестициите, ще отложат модернизацията. Това ще намали реалното българско производство и ще увеличи зависимостта от внос — внос, който самият законопроект не регулира пряко, защото входящите цени на вносните стоки се формират извън страната. Резултатът: по-малко българско производство, повече внос, по-малка производствена база, която законопроектът декларира, че защитава.
Това не е спекулация. Това е същата динамика, която унгарският пример показа: маржово регулиране дава краткосрочен ефект, но измества проблема към най-уязвимото звено. В унгарския случай това бяха мандрите. В българския — ще бъдат фермерите и преработвателите.
Защо законът се пише по този начин — структурно обяснение
Тук стигаме до по-фундаменталния въпрос: защо политическата система произвежда точно този тип решения, при положение, че техните недостатъци са документирани от десетилетия в международния опит и от една година в собствения български опит.
Отговорът минава през структурата на политическата отчетност. Едно правителство, което поема мандат при 6,2% инфлация и предстоящ преход към еврото, има два възможни варианта на отговор. Първият — да признае, че инфлацията е резултат основно от външни фактори (горива, торове, енергия, нарушени вериги за доставки), да обясни ограниченията на това, което една национална политика може да направи в подобна среда, и да насочи ресурс към буфериращи мерки (помощ за уязвими групи, ускоряване на инвестиции в производителност, мерки за повишаване на конкуренцията в дребното). Този вариант обаче е политически непривлекателен, защото съдържа признаване на безсилие.
Вторият — да назове виновник, да формулира мярка срещу него, да създаде впечатление за действие. Веригите са идеален виновник: те са видими, концентрирани, чужди (повечето са собственост на международни групи), асоциирани с печалба, не са симпатични на нито една социална група извън собствените си служители. Атаката срещу тях носи политическа премия дори ако реалните ефекти са скромни — защото самият акт на атаката е новината, а ефектите идват по-късно, когато новината вече е изместена.
В тази структура „справедливата цена“ е по-важна като комуникационен инструмент, отколкото като икономически. Тя ще се публикува ежедневно на сайт. Тя ще генерира медийни заглавия. Тя ще създаде дискусия за всеки магазин, всяка верига, всяка цена. Това е политическо ангажиране на голяма аудитория, постигнато с относително нисък административен ресурс. Дали ще намали реалните цени е второстепенен въпрос.
Тук не правим морална оценка. Това е описание на структурната динамика, която произвежда подобни политики в почти всички европейски държави при подобни обстоятелства. Унгария 2025 г., Гърция 2023 г., Италия 2022 г., Испания 2022 г. — всички са имали свои варианти на тази мярка, всички с подобни резултати. Българската версия не е изключение, а още един случай в добре документирана международна закономерност.
Какво остава пропуснато
Има няколко въпроса, които законопроектът не задава, а би трябвало.
Защо организираната търговия с храни в България е толкова концентрирана. Над 70% на пазара контролирани от няколко вериги е резултат не само на пазарни предимства, но и на регулаторна среда, която затруднява влизането на нови играчи и насърчава консолидация (изисквания за маркетинг, листинг, ритъм на плащане, мащаб на дистрибуция). Реалната конкуренция между веригите се ограничава не с маржово регулиране, а с улесняване на алтернативи — кооперативи на производителите, фермерски пазари с реална инфраструктура, директни канали за продажба, малки регионални вериги. Това изисква друг тип политика — инвестиционна, инфраструктурна, регулаторна — която не е в обхвата на този законопроект.
Защо българското първично производство в много сектори е под собствените си възможности. Само около 30% от консумираните в България плодове и зеленчуци са местно производство; в млечния сектор внос съставлява над една трета; при свинското и пилешкото месо — над половината. Тази зависимост от внос прави цените на дребно по дефиниция чувствителни към външни ценови движения, защото близо половината от хранителната кошница се формира на чужди пазари. „Справедлива цена“ за продукт, чийто 70% се внасят, не зависи от методология на Министерство на икономиката, а от логистика и валутни курсове.
Защо обещанията към фермерския сектор досега са били изпълнени само частично. Антикризисните плащания за акцизи върху горива, обещани през април, не са изплатени към 11 май. METSAF — европейската временна рамка за държавна помощ при кризата в Близкия изток — е активирана от Брюксел през април 2026 г. с възможност за компенсация до 70% от допълнителните разходи на фермерите, но националната схема за прилагането ѝ в България още не е обявена. Тоест механизмите, които биха могли реално да буферират фермера от текущите ценови шокове, не работят с пълен капацитет — а за това отговаря същото правителство, което сега внася закон за защита на фермера.
В заключение
Законопроектите от 11 май не са толкова акт на лоша воля. Те са политически рационален отговор на обществен натиск, който търси видим виновник и видимо действие. Те съдържат и легитимни елементи — европейската директива срещу нелоялните практики наистина се нуждае от по-сериозно прилагане в България; концептът за съвместно монополно положение наистина има място в антитръстовия инструментариум. Проблемът не е в отделните инструменти. Проблемът е в това, че те се впрягат заедно в задача, която не са създадени да решават — административно овладяване на цени, които се определят от външни на страната фактори.
Сборът от двете противоположни логики — защита на производителя от веригата и защита на потребителя от веригата — произвежда инструмент, който ще натисне маржа и в двете посоки. Маржът обаче е и единственото, което задържа дисциплината на самата верига. Когато се свие от двата края, веригата ще предаде натиска нататък — а нататък е първичното производство, което се представя като защитен субект.
В по-широк план: всяка икономика, в която държавата започне да дефинира „справедлива цена“, се отдалечава от пазарната координация, без да получи добра алтернатива. Цените са информационни сигнали — те носят данни за оскъдност, за разходи, за предпочитания. Когато тези сигнали се изкривят административно, се изкривяват и решенията, които зависят от тях — кой какво да произвежда, в какъв обем, с какво качество, при каква инвестиция. В дългосрочен план това произвежда дефицит — не от лоша воля, а защото пазарът престава да получава информацията, която му трябва, за да съществува.
Унгария след девет месеца ценови контроли се върна към инфлация. Българската версия е по-мека — „ориентир“, не таван — но логиката е същата. След дванадесет месеца ще видим резултата. Дотогава фермерът, който днес е представян като защитеният субект, ще получи няколко тестови предложения за намаление на изкупна цена. Той ще трябва да реши какво да отговори. Това решение няма да бъде взето в София, в Народното събрание или в Министерство на икономиката. То ще бъде взето на полето, в стопанството, в кантора на търговеца. Това е мястото, където законът ще се срещне с реалността — и където ще се види какво от него ще оцелее.
Ася Василева
