Реториката, че българското земеделие загива, доминира публичния разговор от години. Реалните измервания показват по-сложна картина. През 2025 г. реалният фермерски доход на работна единица в Европейския съюз нарасна с 9,2% — продължение на дългосрочен възходящ тренд от 2010 г. насам. България обаче беше сред трите държави в спад, заедно с Гърция и Кипър — спад от 5,1%, отразяващ конкретна циклична комбинация от суша през 2024 г., ниски цени на зърното и високи разходи за енергия и торове. Това е лоша година, но не е знак за структурно загиване. Същевременно има реални секторни слабости — млечно животновъдство, дребно семейно стопанство, ниска добавена стойност в преработката — които общата мобилизационна реторика засенчва.
Публичният разговор в България за земеделието от години е под един и същ ключ — секторът загива, нужно е спасяване, хранителен суверенитет е под заплаха. Тази рамка се повтаря в изявления на браншови организации, в министерски коментари, в политически кампании. Тя има своята функционална сила: жертвата има право да иска помощ, а спасяването е политически благороден сюжет.
Тази статия не казва, че в българското земеделие няма проблеми. Има, и тя ще се спре на конкретните слабости. Но тя казва, че разказът за умирането смесва четири различни въпроса в един и затова дава грешен отговор на всичките. Първият въпрос е производственият — произвежда ли секторът достатъчно. Вторият е доходният — печелят ли стопанствата. Третият е структурният — какво се случва с броя на стопанствата, с работната сила, с разпределението по размер. Четвъртият е субсидийният — каква част от стопанския продукт идва от собствено производство и каква от публичен трансфер. Когато тези четири въпроса се разглеждат поотделно, картината става по-точна, по-сложна и по-полезна за реалния разговор какво да се прави.
Производство — твърдото количествено измерване
Брутната продукция на българското земеделие за 2024 г. възлиза на 4 827 милиона евро по данни на Eurostat — стойност, която остава стабилна спрямо предходните години и не показва свиване. По дял в брутния вътрешен продукт българското земеделие е на 1,8% през 2024 г., при средно за Европейския съюз 1,2%. Над средното за ЕС са само Гърция (3,2%), Румъния (2,5%), Испания (2,3%) и наравно с България — Италия и Хърватия. Тоест по тегло в националната икономика България има по-голям земеделски сектор от средното в ЕС, не по-малък.
По износ на пшеница към началото на сезон 2024/2025 България беше на трето място в Европейския съюз с 685 хиляди тона след Румъния (1,04 милиона тона) и Полша (734 хиляди тона). За цяла стопанска година 2023/2024 страната е изнесла около 3,8 милиона тона хлебно зърно — рекорден обем. По производство на слънчоглед на глава от населението България е сред първите в света заедно с Украйна. Реколта 2025 г. при пшеницата достигна 7,3 милиона тона при среден добив 282 кг от декар — ръст от 572 хиляди тона спрямо 2024 г.
Това са числа, които не описват умиращ сектор. Те описват сериозен експортно ориентиран зърнопроизводствен сектор, който участва пълноценно на международните пазари и държи добра позиция на Балканите и в Европейския съюз. Когато публичната риторика говори за загиване, тя не може да се отнася до тази част от земеделието — тя сочи нещо друго и важно е да се види какво точно.
Доходност — какво показва индикатор А на Eurostat
Eurostat поддържа стандартен индекс на реалния фермерски доход на единица труд — индикатор А. Той измерва възнаграждението на всички фактори на производство (земя, капитал, труд) на еквивалент пълно работно време (AWU — годишна работна единица), коригирано за инфлация. Това е стандартният инструмент за оценка на икономическото състояние на сектора в Европейския съюз.
Дългосрочната картина за ЕС е недвусмислена. Индексът на реалния фермерски доход на работна единица за Европейския съюз през 2025 г. е с 30,8% по-висок от нивото от 2015 г. и с 69,8% по-висок от нивото от 2010 г. Това не са числа на сектор, който загива на европейско ниво — това е сектор в постепенен но устойчив възходящ тренд. През 2025 г. този тренд продължи: индексът се повиши с 9,2% спрямо 2024 г. в резултат от ръст на реалния факторен доход (+6,8%) и едновременно намаление на земеделската работна сила в ЕС (-2,2%).
За България обаче 2025 г. беше различна. Тя е сред трите държави в Европейския съюз със спад на индикатор А — заедно с Гърция и Кипър. Точните проценти според Eurostat са: Гърция -9,7%, Кипър -5,9%, България -5,1%. Това е реален спад, който не може да се пренебрегне. Важно е обаче да се разбере какво той означава и какво не означава.
Първо — групата държави в спад не е случайна. Това са три южни средиземноморски и черноморски държави с подобни климатични уязвимости, със сходна структура на земеделието (силно зависимо от зърнопроизводство и трайни насаждения) и с подобно положение в производствените вериги на ЕС. Когато точно тази група държави споделя спад, причината е по-вероятно регионална и климатична, отколкото национална или институционална.
Второ — конкретните циклични фактори за България през 2025 г. са документирани и обясняват спада. Сушата от лятото на 2024 г. остави последствия през цялата 2025 г.: производството на царевица за 2024 г. падна с 36,1%, на слънчогледа с 11,5%, на рапицата с 23%. Тези спадове удариха финансовите отчети през 2025 г., когато стопанствата продаваха това, което прибраха в края на 2024 г. Същевременно световните цени на зърното останаха в исторически ниски нива поради добри реколти в основните производствени региони (Аржентина, Австралия) и продължаващото предлагане на украинско зърно. Цените на слънчогледа в България паднаха до около 880 лв. на тон при бонификация — далеч под рентабилните нива от 2022 г. Войната САЩ–Иран през първата половина на 2025 г. поддържаше високи цени на енергията и торовете. Корпоративните данни потвърждават това: Cargill България отчита спад в приходите от 39%, варненската Агрия груп от 16%.
Иначе казано: 2025 г. за българския зърнопроизводствен сектор беше тежка година по конкретни причини — суша, ниски цени, високи разходи. Това удари индикатор А с 5,1%. Но е важно разграничението между цикличен спад и структурно загиване. Цикличният спад има конкретни и обратими причини; когато тези причини се променят, индикаторът се връща нагоре. Структурното загиване изисква дългосрочен низходящ тренд, неудържим без външни шокове — а такъв за България няма. Същият сектор, който днес показва -5,1%, през 2022 г. имаше пикови резултати поради точно обратната ценова комбинация. Това е волатилност, не загиване.
Дългосрочно българският индикатор А също се движи нагоре, макар с по-голяма волатилност от средното за ЕС и по-бавно. Това е реална слабост — българското земеделие е по-уязвимо на цикли от средното за съюза. Но „по-уязвимо на цикли“ не е равно на „загиващо“. То означава, че волатилността е по-висока и че рисковите механизми (застрахователни продукти, фючърсни инструменти, хеджиране) трябва да са по-добре развити — нещо, върху което подробно се спряхме в отделна тема за земеделското застраховане.
Структура — какво показват тенденциите в работната сила и стопанствата
Тук започват реалните и дълготрайни тенденции, които не са циклични. Земеделската работна сила в България намалява от 2010 до 2025 г. с средно -6,3% годишно — най-високият темп на спад в Европейския съюз. За сравнение Унгария е с -3,9%, Румъния -3,5%, Словакия -3,4%, Латвия -3,3%, Полша -3,2%. Само за 2024 г. спадът на земеделския труд в България спрямо 2023 г. е -8,1% — една от най-стръмните годишни корекции в Европейския съюз.
Това на пръв поглед изглежда като потвърждение на тезата „умираме“. В реалност е по-сложно. Спадът на земеделската работна сила сам по себе си не означава, че секторът загива — той означава, че производството се прави с по-малко хора. Дали това е добра новина или лоша зависи от това какво се случва с обема и стойността на същото производство. Ако обемът и стойността остават стабилни или растат при по-малко труд, това е индустриализация и повишаване на производителността. Точно това показват числата за България — производството е стабилно (4,8 милиарда евро брутна добавена стойност), износът остава силен, а работната сила намалява. Това е типичната траектория на индустриализирано земеделие — същата, която мина през всички развити държави от XIX век насам.
Същата логика се отнася и за намаляването на броя на стопанствата. Овцевъдните ферми в България са намалели с 26%, козевъдните с 38% за периода 2020–2023 г., докато средният размер на стадото е нараснал. Малките семейни стопанства изчезват, по-големите се професионализират. Това е процес на концентрация и преструктуриране, не на загиване. По-точният език е „по-малко стопанства, по-голяма средна продуктивност“ — не „умиращ сектор“. Тук обаче трябва да се признае нещо важно — за хората, които работят в дребните семейни стопанства, които изчезват, преходът е реален и болезнен. Те губят препитание, традиции, място в общността. Тяхното лично преживяване не е грешно. Това, което е по-точно е, че тяхното преживяване описва един процес — съкращаване на дребното производство — а не цялото състояние на сектора.
Какво наистина боли — секторите, в които има реален спад
Има конкретни сектори, в които наблюдаваме реални свивания, които заслужават честна диагноза и целеви политики.
Млечното говедовъдство. Към 2025 г. броят на млечните крави в България се очаква да падне към 190 000 от 227 700 в предходната стопанска година. Общото количество добито мляко за периода ноември 2024 – октомври 2025 г. е 762 768 хиляди литра — спад от около 1% спрямо 2024 г. Краветото мляко формира близо 90% от общото производство. Овчето мляко бележи най-сериозен спад, докато биволското е единственото с ръст. Това е реален секторен спад, който не може да се скрие зад общи числа за земеделието. Същевременно продуктивността на животно расте — тоест оцелелите ферми работят по-ефективно.
Свиневъдството. Дълго време смятано за стабилен сектор, в периода 2021–2024 г. отчита намаление на цялото поголовие, дори при женските свине за разплод. По данни на НСИ най-съществено намаляват угоените свине с живо тегло над 80 кг. Към това се добавят 36 регистрирани огнища на африканска чума по свинете към януари 2025 г., които оказват пряко въздействие върху сектора.
Дребното семейно земеделие. Тук „умирането“ е буквално — стопанствата под определен икономически размер постепенно изчезват. Това не е специфично за България — същият процес тече във всички индустриализирани държави. Но в нашия контекст той има социални последици в обезлюдените селски райони, които надхвърлят чисто икономическия анализ. Изследването на проф. Мария Пенева от УНСС от март 2026 г. документира това като структурен дуализъм на сектора: малка група ефективни стопанства в горния квартил съсъществува със значителен дял стопанства, които оперират близо до прага на рентабилност.
Преработката с висока добавена стойност. България изнася сурово зърно, не преработени продукти. Това е стара тема, но тя остава актуална — добавената стойност на тон зърно е ниска, добавената стойност на тон преработено брашно или паста е няколко пъти по-висока. Същото се отнася за месното производство, за млечните продукти, за вино, за плодове и зеленчуци. По дял на добавена стойност в общата стопанска производствена верига България остава ниско.
Цикличната уязвимост към климата и пазара. Това е новата находка от 2025 г. — българското земеделие, особено зърнопроизводственият сектор, е по-уязвимо от средното за ЕС към комбинацията от климатични отклонения и пазарна волатилност. Когато сушата от едно лято се срещне с ниски световни цени и високи разходи, ефектът върху доходността е значителен. Това не е сектор без рискови инструменти, но реалната употреба на застрахователни продукти, фючърси и хеджиране остава ограничена в България — слабост, документирана от Световната банка в доклада ѝ от април 2026 г.
Това са конкретните проблеми. Те не съвпадат с тезата „целият сектор умира“. Те описват неравномерна трансформация — едни сектори се индустриализират и продължават да са конкурентоспособни, други се свиват реално, трети остават статични с ниска добавена стойност, а целият сектор е по-уязвим на цикли от средното за съюза. Естественият въпрос обаче е друг: за всички тези слабости в България има целево подпомагане. Защо то не работи.
Подпомагане има, но не работи — защо
Това е твърдението, което заслужава да се изследва внимателно, защото срещу него стои обичайното политическо твърдение — „целево подпомагане няма, нужни са нови мерки“. Числата показват друго. През 2025 г. българските земеделски производители получиха рекордно подпомагане от над 4,4 милиарда лева, по официално съобщение на Министерството на земеделието и Европейската комисия по случай одобрението на четвъртото изменение на Стратегическия план. От тях директно за животновъдството отидоха 123 млн. евро обвързана подкрепа, разпределени по десет отделни интервенции. Само за млечните крави ставката за Кампания 2025 е 323,18 лв. (165,24 евро) за първите 150 животни на стопанство и 258,54 лв. за над 150-ото. Има отделни интервенции за биволи, овце-майки, кози-майки, телета, агнета. През декември 2025 г. ДФЗ преведе 122,1 милиона лева обвързана подкрепа на 11 499 фермери.
За малките стопанства има самостоятелна архитектура. Допълнителното преразпределително подпомагане за устойчивост (ДП-ОПДУ), за първите 30 ха на стопанство, изплати над 79 милиона евро за Кампания 2025 — ставка 118,12 евро на хектар. Има отделна интервенция „Плащане за малки земеделски стопани“ (ДЗС). Има допълнително подпомагане за млади земеделски стопани (МЗС). Има преходна национална помощ и национални доплащания. Има de minimis схеми. През февруари 2026 г. ЕК одобри четвъртото изменение на Стратегическия план, което въведе нова интервенция „Биологично животновъдство“ — стартира на 13 май 2026 г.
Въпреки това подпомагане спадовете в проблемните сектори продължават. По секторен анализ на Комисията за защита на конкуренцията, производството на сурово краве мляко в България е спаднало с около 25% за периода 2020–2024 г. Прясното мляко за консумация се е свило с 8%, бялото сирене с 9%, кашкавалът с 14% за същия период. Вносът на мляко и млечни продукти едновременно е скочил с 43% за пет години. Свиневъдството отчита 36 регистрирани огнища на африканска чума към януари 2025 г. и продължаващо намаление на поголовието. Дребното семейно стопанство буквално изчезва. Това са емпирични факти, които не се отричат и от собственото Министерство на земеделието.
Тоест не е вярно, че подпомагане няма. Не е вярно и че целево подпомагане за тези сектори няма. Вярно е друго — подпомагането не дава очаквания резултат. И причините за това са структурни, не финансови. Те заслужават честен преглед.
Първа причина — мащабната разлика със западните и централноевропейските конкуренти. Димитър Зоров, председател на Асоциацията на млекопреработвателите в България, в интервю по Bloomberg TV през април 2026 г. постави числата директно: мляко от Унгария и Полша влиза по 30–32 евроцента на литър, докато българската себестойност е 50–54 евроцента. Това е разлика, която обвързаната подкрепа от 165 евро на крава не може да закрие. Причината е структурна — унгарските и полските стопанства са индустриализирани мегаферми, с по-висока продуктивност на животно, по-ниски разходи за труд на литър, по-ефективна логистика. Унгария вече е най-големият вносител на мляко за България — 37 300 тона през 2023 г., със 131% повече от предходната година. Това не е „нелоялна конкуренция“. Това е пазарна реалност на единния европейски пазар, в който българското млечно производство трудно издържа без структурна реформа на самия сектор.
Втора причина — преработката формално е извън обхвата на Общата селскостопанска политика. Анекс I на Договора за функциониране на ЕС определя кои продукти попадат в обхвата ѝ — основно първични земеделски продукти. Преработените стоки (хляб, кашкавал, колбаси, готови ястия) попадат в общата индустриална политика. Това означава, че директните плащания и обвързаното подпомагане не подкрепят преработката. Стълб II на ОСП (Развитие на селските райони) има някои мерки за добавена стойност, но те са по-малки и по-административно сложни. Резултатът се вижда — българското земеделие изнася сурово зърно, не преработени продукти; сурова животновъдна суровина, не готови стоки. Добавената стойност отива другаде.
Трета причина — капитализация на субсидиите в рентите. Изследването на Ciaian и Kancs за Европейската комисия документира, че 20–80% от стойността на директните плащания се прехвърля в цената на наема за земя. Това означава, че значителна част от субсидията не отива в производителя, а в собственика на земята. За България, където над 60% от обработваемата земя се обработва под наем, това е значителна загуба на ефективност на самото подпомагане. Стопанството получава плащане, но плаща по-висока рента; нетният ефект върху доходността е по-малък от номиналния размер на субсидията.
Четвърта причина — структурният дуализъм. Голяма част от директните плащания, основани на площ, отиват в големите стопанства, защото те имат най-много площ. Преразпределителното плащане за първите 30 ха частично корективира това, но не отменя основния принцип. Малките стопанства получават пропорционално по-малко общо подпомагане, въпреки специалните им схеми. Изследването на проф. Мария Пенева от УНСС от март 2026 г. показва, че положителната връзка между екологичните субсидии и доходността е концентрирана при средни и големи стопанства — при малките тя е статистически незначима. Тоест системата на подпомагане работи по-добре за тези, които имат по-голяма стартова позиция.
Тоест въпросът не е дали в България има целево подпомагане за животновъдство, малки стопанства и преработка. Има. Въпросът е защо това подпомагане не променя структурата на сектора. Отговорът е, че е дизайнирано като доходна подкрепа, не като структурна реформа. То поддържа доходите на стопанствата, без да атакува причините, които правят тези сектори неконкурентоспособни — мащабна разлика, изключване на преработката, капитализация в рентите, дуализъм. Това е разликата между „спасяване“ и „преобразуване“. Българската политика прави първото, не второто.
Субсидийната зависимост — централният парадокс
Сега централният структурен факт. Делът на директните плащания в общите приходи на български фермер надхвърля 40%, при средно за Европейския съюз около 23%. По друг разрез — отношението между постоянните директни плащания (около 2 милиарда лева годишно) и брутната добавена стойност на сектор Селско, горско и рибно стопанство (около 4 милиарда лева за 2024 г.) — за всеки втори лев брутна добавена стойност един лев идва от публичен трансфер. По мярката на ОИСР Producer Support Estimate това поставя България в горната половина на ЕС, значително над средното за ОИСР от 13%.
Това е парадоксът, който публичната риторика не отчита. Сектор, който получава над 40% от приходите си от субсидия и над половината от брутната си добавена стойност от публичен трансфер, не е сектор, който умира. Той е сектор в постоянна институционална подкрепа. Това не е обвинение към фермерите — субсидиите са инструмент на Общата селскостопанска политика на ЕС, той е изграден така в Европейския съюз, и стопанствата работят в средата, която този инструмент създава. Но е важно да се различи „сектор в подкрепа“ от „сектор, който умира“. Двете описват различни състояния и изискват различни политики.
Защо това разграничение е важно. Защото от диагнозата следва политиката. Ако диагнозата е „умиращ сектор“, политическият отговор е „още субсидии, още спасяване, още кризисни мерки“. Ако диагнозата е „сектор в индустриализация, циклична волатилност и трайна институционална зависимост“, политическият отговор е по-сложен: как да се намали зависимостта, как да се повиши добавената стойност, как да се преструктурират наистина проблемните сектори (млечно животновъдство, дребно семейно стопанство), как да се преодолее структурният дуализъм между ефективните и неефективните стопанства, как да се изградят рискови инструменти срещу цикличната уязвимост. Тези въпроси изискват различни инструменти от просто увеличаване на трансфера, и точно затова е по-удобно да се остане в първата рамка.
Защо общата рамка „умираме“ продължава
Когато публичният разказ се концентрира върху общата теза „загиваме“, се пропускат точно тези въпроси, които биха помогнали на сектора реално. Какъв е делът на преработката с висока добавена стойност в общата производствена верига и защо той не расте. Защо животновъдството в България има структурно различна траектория от тази в Чехия или Полша, които стартираха от подобна позиция след 2007 г. Кои инструменти на политика поощряват дуализма и кои биха го намалили. Как точно работи капитализацията на субсидиите в рентите за земя и какъв е действителният бенефициент. Защо България не публикува секторни анализи, които биха позволили обоснован разговор. Защо рисковите инструменти за смекчаване на цикличната уязвимост остават слабо развити в страната ни.
Тези въпроси изискват числа, методология и публична прозрачност. Разказът „умираме“ не изисква нито едно от тях — той изисква само повторение. Това не е твърдение, че фермерите и браншовите им организации правят нещо нередно. Те реагират на стимулите, които системата им създава. Когато ресурсите идват по-лесно при изразяване на криза, отколкото при представяне на сложна обективна картина, рационалното поведение на всеки участник в системата — фермери, браншови организации, политици, медии — е да приеме мобилизационна реторика. Това не е грешка на хората — то е логика на системата, в която работим. Точно затова основното внимание трябва да е върху самата система, а не върху отделни нейни играчи.
Това положение има цена. Първа — институционална. Когато няма публични количествени индикатори, политиките се вземат на базата на представителство и достъп. Втора — секторна. Реалните проблеми (млечно животновъдство, преработка, дребно стопанство, структурен дуализъм, циклична уязвимост) не получават целеви ресурси, защото вниманието е насочено към общия разказ. Трета — гражданска. Хората, които плащат данъци за над 40% от приходите на сектора, не получават обоснован разговор за това какво поддържат — поддържат ли производство, поддържат ли социална функция в селските райони, поддържат ли наследени структури от Прехода. Без публичен агрегат тази картина няма емпиричен отговор.
Какъв е по-точният отговор
Българското земеделие не загива. То се индустриализира неравномерно и циклично — едни сектори (зърнопроизводство, маслодайни култури, някои технологични стопанства) са международно конкурентоспособни и участват пълноценно в европейския и световния пазар, но са циклично уязвими към комбинацията от климатични отклонения и пазарна волатилност, както показа 2025 г. Други сектори (млечно животновъдство, овцевъдство и козевъдство за месо, дребно семейно стопанство) се свиват реално, в комбинация от пазарни сили, демографски тенденции и недостатъчно целеви политики. Трети области (преработка с висока добавена стойност, диверсификация, иновации) остават слабо развити.
Целият сектор работи в условията на изключително висока субсидийна зависимост — над 40% от приходите от публичен трансфер. Тази зависимост го прави институционално стабилен в краткосрочен план, но и силно уязвим от всяка промяна в архитектурата на Общата селскостопанска политика след 2027 г. Това е реалният структурен риск, който заслужава внимание — не „умирането“ на сектора, а институционалното пренастройване, което идва.
Ако трябва да се обобщи в едно изречение: българското земеделие не загива — то е в трансформация, която не се измерва добре, не се разказва точно, и в която доходната подкрепа не се превръща в структурна реформа. Спасяването на неконкретно „земеделие изобщо“ чрез разширяване на доходните схеми е политически удобно. Структурната реформа — окрупняване на млечните стопанства, инвестиции в преработка с висока добавена стойност, преодоляване на капитализацията в рентите, развитие на рискови инструменти срещу циклична уязвимост, преодоляване на дуализма — е икономически по-ефективна, но изисква действия, които пряко засягат интересите на участници, които системата е създала.
На това ниво се води истинският разговор за бъдещето на сектора. Той не е дали да има субсидии — има, и са значителни. Той е защо те не променят структурата и кой плаща за това. Този разговор не може да започне, докато първото ниво остане „умираме“. Той остава, защото в краткосрочен план носи повече ресурси от честната диагноза — и това е логиката на системата, не недостатък на хората в нея. Ако някой иска тази логика да се промени, той трябва да започне с публикуването на сектора в реални числа, с дисциплина в обсъжданията какво всъщност купуват над 4 милиарда лева годишна публична подкрепа, и какво няма да купят, освен ако не се промени самата им архитектура.
Ася Василева
Използвани източници
— Eurostat, Performance of the agricultural sector — Statistics Explained, актуализация април 2026 г.; данни за индикатор А (реален фермерски доход на годишна работна единица) за Европейския съюз и отделни държави членки. Конкретни числа за 2025 г.: ЕС +9,2%, България -5,1%, Гърция -9,7%, Кипър -5,9%. Дългосрочен ръст за ЕС: +30,8% над 2015 г. и +69,8% над 2010 г.
— Eurostat, Key figures on the European food chain — 2025 edition, публикувано декември 2025 г.; данни за дял на земеделието в БВП по държави членки.
— Eurostat, Economic accounts for agriculture (aact) — методология и публикувани данни; набор aact_eaa06 за индикатор А, aact_ali02 за земеделска работна сила.
— Eurostat, ddn 20241216-1 — Agricultural labour productivity in the EU rose by 1.6% in 2024.
— European Commission, DG AGRI, Farm Accountancy Data Network (FADN) — публикувани данни за финансовата структура на земеделските стопанства в ЕС, включително България.
— Peneva, M. (2026). Sustainability and Agricultural Investments in Bulgaria: Balancing Profitability and Environmental Protection. Sustainability 18(6), 2898. DOI: 10.3390/su18062898.
— Министерство на земеделието и храните, Аграрен доклад 2025 (за стопанска 2023/2024 г.), публикуван на 8 декември 2025 г.; данни за добиви, площи, износ.
— Министерство на земеделието и храните, статистически изследвания за животновъдството; данни за броя на животните по видове и категории.
— Министерство на земеделието и храните, оперативни данни за сериозен срив в износа на пшеница и царевица през 2025 г.
— Национален статистически институт, предварителни данни за животновъдството в периода 2021–2024 г.
— Световна банка, Agricultural risk management in Bulgaria, доклад от 24 април 2026 г.; структурни наблюдения за състоянието на сектора и слабостите в управлението на риска.
— Agri.BG, „2025 г. за производителите на зърно: Перфектна буря от ниски добиви и ниски цени“, декември 2025 г.; коментар на Радостина Жекова, председател на Добруджанския съюз на зърнопроизводителите.
— Капитал, „Земеделският бизнес през 2024 г.: Стабилност на по-ниски цени“, ноември 2025 г.; данни за финансовите резултати на Cargill България (-39%), Агрия груп (-16%) и други водещи компании.
— ОИСР, Agricultural Policy Monitoring and Evaluation 2025 — индикатор Producer Support Estimate за България и сравнителни международни данни.
— Министерство на земеделието и храните и Държавен фонд „Земеделие“: ставки за обвързано подпомагане за животновъдство по Кампания 2025, наръчник за директни плащания, съобщения за плащания по интервенциите.
— Стратегически план за развитие на земеделието и селските райони 2023–2027, четвърто изменение, одобрено от Европейската комисия на 27 февруари 2026 г.; нова интервенция „Биологично животновъдство“, стартирала 13 май 2026 г.
— Българска телеграфна агенция, „Над 79,3 млн. евро получиха земеделците по интервенцията за допълнително преразпределително подпомагане за Кампания 2025″, 30 март 2026 г.
— Капитал, „Хранокалипсис сега: Как и защо изчезват българските продукти“, май 2026 г.; данни от секторен анализ на Комисията за защита на конкуренцията за свиване на млечния сектор 2020–2024 г.
— Bloomberg TV Bulgaria, интервю с Димитър Зоров, председател на Асоциацията на млекопреработвателите в България, април 2026 г.; данни за изкупни цени и внос от Унгария и Полша.
— Ciaian, P., Kancs, d’A., и колеги — академични изследвания за капитализацията на директните плащания в цената на земеделската земя и на рентите в Европейския съюз.
— Архив на zemedeleca.bg: материали за капитализацията на субсидиите в рентите за земеделска земя; материали за концентрацията в българското земеделие; материали за земеделското застраховане и липсата на публични данни; материали за дела на публичната подкрепа в БДС на сектора.
Понятия
Индикатор А (Indicator A) — стандартен индекс на Eurostat за реалния фермерски доход на единица труд. Измерва възнаграждението на всички фактори на производство (земя, капитал, труд) на еквивалент пълно работно време, коригирано за инфлация.
Годишна работна единица (AWU) — еквивалент на пълно работно време от 1 800 часа годишно. Използва се за нормализиране на сравненията между стопанства с различна заетост.
Брутна добавена стойност (БДС) — стойността на произведените стоки и услуги, минус стойността на междинното потребление. Стандартна икономическа мярка за принос на сектор към БВП.
Реален факторен доход — доходът, генериран от земеделската производствена дейност, коригиран за инфлация. Различава се от номиналния доход, който не отчита промяната на цените.
Producer Support Estimate (PSE) — измерител на ОИСР за подкрепата към земеделските производители като дял от брутните им приходи. Включва бюджетни плащания и пазарна подкрепа чрез цени.
Цикличен спад срещу структурно загиване — цикличният спад има конкретни и обратими причини (климат, цени, разходи) — когато факторите се променят, индикаторите се връщат. Структурното загиване е дългосрочен низходящ тренд, неудържим без външни шокове. Двете изискват различни диагнози и различни политики.
Структурен дуализъм — съсъществуване на две различни групи стопанства в един сектор — например малка група високоефективни и значителна група близо до прага на рентабилност. Концепция, използвана от Пенева за описване на българското земеделие.
Хранителен суверенитет — концепция, въведена в средата на 90-те години от международното селско движение La Vía Campesina. Включва правото на държави и общности да определят политиките си за храна, селско стопанство и търговия. В българския публичен разговор се използва често синонимно с „самозадоволяване с храна“, което е по-тясно понятие.
Капитализация на субсидиите — процес, при който публичните плащания към земеделието се прехвърлят (изцяло или частично) в цената на ресурсите, особено в рентата за земеделска земя. Документиран академично от Ciaian, Kancs и други. В обхват 20–80% за различните държави членки на ЕС.
