Коментар. Документът, по който Комисията за защита на потребителите ще решава кое поскъпване е обосновано, е добре направен — и точно затова е опасен: прилича на неутрална процедура, а въвежда разходна теория на цената, замразява надценката на единица стока за една година, наказва търговеца, който е поел разхода, вместо да го прехвърли веднага, и важи за всички, а е изпълним само от големите
„Времево отложено пренасяне на разход може да бъде признато, когато търговецът докаже последователно прилаган цикъл на ценообразуване, запас с по-ранна цена, договорен срок или друга конкретна причина за отлагането.“ Това е чл. 16, ал. 2 от проекта на Методика за извършване на преценка за икономическа обоснованост на увеличението на цените, публикуван от Министерството на икономиката на 17 август и отворен за становища до 17 септември. Изречението е скучно и е най-важното в документа. Прочетено с очите на търговец, то казва: ако дизелът поскъпне днес и вдигнеш цената днес, причинната връзка е очевидна и никой няма да те пита нищо; ако поемеш удара три месеца от маржа си и вдигнеш цената през декември, ще трябва да докажеш защо си чакал — с „цикъл на ценообразуване“, със „запас с по-ранна цена“ или с „друга конкретна причина“, която инспекторът ще прецени. Правилото не забранява да се чака. То прави чакането по-скъпо за доказване от неговата противоположност, и това е достатъчно. Регулация, написана, за да възпира поскъпването, наказва точно този, който го е отложил.
Ще кажа веднага, че методиката като занаят е по-добра от закона, който обслужва. Има формула, пет примера с числа, контролен лист с дванайсет въпроса, втори контрол от друго длъжностно лице, изрично правило срещу двойното отчитане и срещу механичното събиране на проценти. Това е повече аналитична дисциплина, отколкото повечето български подзаконови актове някога са имали, и ако задачата беше „направете проверката възпроизводима“, тя е решена прилично. Само че задачата беше друга. Законът от май забрани „икономически необоснованото“ поскъпване и обеща, че методиката ще каже какво е това, така че търговецът да знае предварително дали нарушава. Методиката не превежда прилагателното на езика на фактите. Тя го заменя с аритметика и с няколко други прилагателни, и точно това, че аритметиката е чиста, скрива какво прави останалото.
Чл. 19: печалбата като подозрително събитие
Най-важният член в документа не е формулата, а едно изречение от изключенията: „Промяна на търговски марж, цел за печалба, маркетингова политика, изравняване с конкурентни цени или общо позоваване на инфлация не са сами по себе си обективни икономически фактори“ (чл. 19, ал. 1). Прочетено като икономист, то е много по-силно, отколкото изглежда. То казва, че пазарната причина сама по себе си не е достатъчна причина за промяна на цената. Търговецът не може да обоснове поскъпване с това, че иска по-висок марж, че сменя стратегията си, че конкурентите са поскъпнали или че общото ценово равнище се е вдигнало. За призната причина трябва конкретен, измерим, документиран разход.
Това означава, че държавата приема за легитимна почти изцяло разходната теория на цената: цената може да се движи нагоре, когато разходът я бута нагоре, и само тогава. Реалният пазар не работи така. Цената не е фактура плюс разрешена надценка; тя е едновременно резултат от разходи, търсене, конкуренция, риск, очаквания, наличности, сезонност, нужда от капитал и стратегия. Изразът „промяна на търговски марж“ е сърцевината: щом маржът не може да бъде самостоятелно основание, печалбата на единица продукт престава да бъде пазарно решение и става остатък — това, което остава, след като администрацията е признала разходите. Това вече не е контрол срещу спекула. Това е административно ограничаване на начина, по който едно предприятие преоценява риска и възвръщаемостта си.
„Изравняване с конкурентни цени“ е още по-показателно. Конкурентната цена е един от основните информационни сигнали на пазара. Когато всички доставчици на една стока поскъпнат едновременно, това може да означава недостиг, променени очаквания, по-висок риск или бъдещ разход, който още не е стигнал до фактура. Методиката казва: това не стига. Пазарът вижда сигнал, администрацията иска документ. При „общото позоваване на инфлация“ има известна логика — „има инфлация“ наистина не доказва защо точно този продукт трябва да поскъпне с точно този процент. Проблемът е, че инфлацията действа и през разходи, които не могат да се закачат за една стока: заплати, наеми, финансови разходи, цена на капитала, очаквания за следващата доставка. Методика, която признава само онова, което може да бъде отнесено към единица продукт, системно подценява общите и бъдещите разходи.
И тук думите „не са сами по себе си“ стават решаващи. Те оставят врата: тези фактори могат да участват в обосновката, но не могат да бъдат достатъчни сами. Какво още трябва да има, за да станат достатъчни, методиката не казва. Тоест спорът се премества към следващия въпрос, и отговорът му пак ще бъде даден от инспектора в деня на проверката.
Мегодиката казва, че пазарната причина сама по себе си не е достатъчна причина за промяна на цената. Търговецът не може да обоснове поскъпване с това, че иска по-висок марж, че променя ценовата си стратегия, че конкурентите са поскъпнали или че инфлацията общо е вдигнала ценовото равнище. За призната причина трябва да покаже конкретен, измерим разходен фактор.
Икономически това означава, че държавата приема за легитимна почти изцяло разходната теория за цената: цената може да се движи нагоре, ако разходът я бута нагоре. Но реалният пазар не работи така. Цената не е фактура плюс разрешена надценка. Тя е резултат едновременно от разходи, търсене, конкуренция, риск, очаквания, наличности, сезонност, капиталова нужда и стратегия.
Точно „промяна на търговски марж“ е най-важната част. Ако маржът не може самостоятелно да бъде основание, на практика методиката казва: печалбата на единица продукт не е самостоятелно пазарно решение, а остатък след признатите от администрацията разходи. Това вече не е просто контрол срещу спекула. Това е административно ограничаване на начина, по който фирмата може да преоценява риска и възвръщаемостта си.
„Изравняване с конкурентни цени“ е още по-интересно. Именно конкурентните цени са един от основните информационни сигнали на пазара. Ако всички доставчици на дадена стока поскъпнат, това може да означава недостиг, промяна в очакванията, по-висок риск или бъдещ разход, който още не е дошъл във фактурата. Методиката казва: това само по себе си не стига. Тоест пазарът вижда сигнал, но администрацията иска документ.
С „общото позоваване на инфлация“ има известна икономическа логика. Наистина „има инфлация“ не доказва защо конкретен продукт трябва да поскъпне с конкретен процент. Проблемът е, че инфлацията влияе и чрез разходи, които не могат лесно да се разпределят върху една стока: заплати, наеми, финансови разходи, цена на капитала, услуги, очаквания за бъдещи доставки. Ако методиката признава само онова, което може да бъде прикрепено към единица продукт, тя системно подценява общите и бъдещите разходи.
И тук излиза най-интересният страничен ефект. Такава норма стимулира търговеца да вдига цената веднага щом разходът се появи, защото тогава причинно-следствената връзка е най-лесна за доказване. Ако той задържи цената три месеца, поеме част от шока с маржа си и после реши да го възстанови, вече трябва да обяснява защо. Тоест регулация, направена да възпира поскъпването, може да наказва точно онзи, който го е отложил.
Затова като икономист бих го формулирала така: чл. 19 не забранява печалбата, но превръща промяната на печалбата от пазарно решение в административно подозрително събитие. А това е съществена промяна в логиката на ценообразуването.
И още нещо: думите „не са сами по себе си“ са много важни. Те оставят врата. Тези фактори могат да участват в обосновката, но не могат да бъдат достатъчни сами. Точно там спорът ще се премести към следващия въпрос: какво още трябва да има, за да станат достатъчни?
Чл. 19 не забранява печалбата. Той превръща промяната ѝ от пазарно решение в административно подозрително събитие.
По-строга от закона, под който стои
Законът говори за „пряка и съразмерна причинна връзка“ между поскъпването и разходите. Съразмерност е дума, която предполага мярка и толеранс — нещо може да бъде съразмерно, без да е равно. Методиката я свежда до неравенство: увеличението е обосновано, когато U = I − E ≤ 0, тоест когато за всеки цент има документ, и чл. 3 изрично отказва „минимален праг, под който увеличение не се проверява“. Пример 1 от приложението го показва: 30 цента поскъпване, 21 доказани, девет „необяснени“ — „не е доказано като съразмерно“. Това е по-строго от закона, под който стои. И е нещо, което методиката не казва за себе си: замразяване на надценката в абсолютни евро на единица стока за срока на мярката. Ценови контрол — не върху цената, а върху маржа, така че да не се нарича така. Можеше да бъде честно: „за една година печалбата на единица не расте“. Тогава щеше да се обсъжда като това, което е.
Важи за всички, изпълнимо е от големите
Проверихме обхвата, защото от него зависи кого удря. Забраната по чл. 68н и методиката към нея важат за всеки търговец, „физическо или юридическо лице, който предлага стоки или услуги на потребители“, без ограничение „според икономическия сектор, размера или правноорганизационната форма, размера на оборота, броя на търговските обекти или начина на предлагане“ — така пише в собствената оценка на въздействието на министерството, която затова брои 415 087 активни предприятия като потенциално засегнати. Оборотният праг от 25 милиона евро е другаде: той важи за задължението за ежедневно публикуване на цени и за показателя „справедлива цена“. А санкцията за „прекомерно висока цена“ по Закона за защита на конкуренцията важи само за предприятия с господстващо положение. Трите инструмента са степенувани по големина наобратно на риска: най-тежкият документален режим — за всички, прозрачността — за големите, конкурентноправната санкция — за господстващите.
На хартия документалният режим е неутрален. В действителност не е. Голямата верига има счетоводители, разпределители на общите разходи по оборот и площ, ценови архиви по всеки продуктов код; тя ще докаже всеки цент и ще мине. Магазинът с двама продавачи няма разпределител, няма архив и няма пет работни дни за „стойностна разбивка на всички елементи на P₀ и P₁“. Той ще попадне под презумпцията за необоснованост не защото е вдигнал повече, а защото не може да опише. Съветът на Любомир Ноков — „общите са си общи, та ако искате свобода да ценообразувате, най-добре да ги няма“ — е ироничен само по форма. Мярка, чиято политическа цел бяха веригите, ще бъде най-лесно приложима срещу тези, които не бяха целта.
Нормата, която ще се прилага избирателно
Оценката на въздействието сама прогнозира 800–1 800 задълбочени проверки за годината, всяка с четиристепенна преценка, изчислителен лист и втори контрол, и в същия документ пише, че „не се предвижда създаване на нова административна структура или допълнителен щат“. Това няма да се случи. Ще се случат няколко десетки показни проверки и много неприложена норма — а избирателно прилаганата норма е най-лошият вид норма, защото санкцията престава да зависи от поведението и започва да зависи от избора на инспектора. Междувременно забраната действа от 9 август, методиката трябваше да бъде приета до 8 август, а е още проект; проверките от август и септември вървят по правила, които ще бъдат обнародвани след тях.
Ако бях на мястото на министерството, щях да оставя санкционния режим при Комисията за защита на конкуренцията, където поне има икономисти и практика по делото United Brands, а по Закона за защита на потребителите да се огранича до „справедливата цена“ като публикуван информационен показател без глоба — прозрачност, която работи през потребителя, не през инспектора. Това е по-евтино, по-честно и, подозирам, би имало по-голям ефект върху цените от девет цента необяснена част в констатация. Вместо това имаме правило, което действа различно според това кой е отсреща. Големият търговец ще докаже всеки разход и ще мине проверката — но ще мине само с чуждите си разходи, защото собственият му марж по чл. 19 не е основание; ако доставката е поскъпнала с 18 цента, той може да вдигне цената с 18 цента и нито с цент повече, и печалбата му на единица стока остава там, където е била преди 9 август. Малкият търговец няма да може да опише разходите си в поискания вид — без разбивка по единица и без разпределител на наема и тока те за методиката не съществуват — и ще попадне в „необяснената част“ не защото е вдигнал повече, а защото не е могъл да го документира. Едно и също правило: за големите замразяване, за малките санкция. И ще увеличи честотата на поскъпванията, защото награждава този, който прехвърля разхода в деня на фактурата. Добре написано правило.
Ася Василева
Използвани източници
Проект на Методика за извършване на преценка за икономическа обоснованост на увеличението на цените и за определяне на сравним предходен период по чл. 68н, ал. 8 от ЗЗП — чл. 3, чл. 13, чл. 14, чл. 15, чл. 16, чл. 19 и приложение № 4, пример 1; доклад на заместник министър-председателя Александър Пулев; частична предварителна оценка на въздействието от 14 август 2026 г., раздели 1, 3 и 4; обществена консултация № 12624-K на Портала за обществени консултации, 17 август — 17 септември 2026 г.
Закон за защита на потребителите — чл. 68н, ал. 1, 5–8, чл. 68о и чл. 68п (ДВ, бр. 58 от 2026 г.); Закон за защита на конкуренцията — чл. 21б–21д.
Публикация на Любомир Ноков във Facebook по проекта на методиката, септември 2026 г.; становище на Даниел Топалов в консултацията, 23 август 2026 г.
Съд на Европейските общности, дело 27/76 United Brands срещу Комисията (1978) — критерият за прекомерна цена в конкурентното право.
Архив на zemedeleca.bg — правният разбор на пакета срещу „прекомерните цени“ (май 2026 г.) и статията за нормите без определения (15 септември 2026 г.).
