Много е трудно да си разказвач на истории. Трябва да предадеш нещата от гледната точка на човека, преживял историята, за когото разказваш. Без да съдиш, без да даваш оценки. Получава се една идеалистична картинка за труд, мерак, мечти. За мен това е трудно. Винаги се питам – а има ли икономическа обосновка? Защото много често тези красиви разкази завършват с фалит или с живот на ръба на фалита, само от любов към животните, например.
Да, разбирам, че е трудно да си малък, да имаш талант и желание да правиш нещо, и да се бориш наравно с всички на пазара. Но ми е трудно и да не виждам обективната реалност. Да имаш талант и мерак, е добре, но винаги икономиката и правилата са на първо място. Ако искаш да получаваш подпомагане от държавата, трябва да изпълниш всички бюрократични правила за това. Ако искаш да продаваш, трябва да знаеш има ли къде и на кого.
Винаги трябва да тръгнеш от пазара, а не от желанието. Ако успееш да ги съединиш, е чудесно. Тогава производството се превръща в успешен бизнес модел. Но само талант и мерак не стигат. И злато да правиш, ако пазарът е преситен със злато, полза много няма. А и да има търсене на злато, то трябва да проучиш какви разходи ще ти трябват, за да почнеш да го произвеждаш, какви процедури трябва да изпълниш, какви регистрации да имаш.
Да, бюрокрацията е огромна, но такъв е животът в съвременния свят. Нямаме избор, освен да се пригодим към него. Затова и успешните земеделци казват, че 80 на сто от работата на фермера е над книгите и пред компютъра и само 20 на сто – на полето.
Не може да чакаш за всяко нещо държавата и нейните служители да те подсещат и да те молят. Не може да искаш да ти уредят пазар. Наскоро разговарях с производител на плодове и зеленчуци, който беше много доволен от търговските вериги. Дори търси
Затова и по света фермер не се става с голи мечти, а само и единствено след завършване на специализирано земеделско образование, в което икономиката и аграрната икономика заемат съществено място. И това важи както за големите, така и за малките. И тук е ролята на държавата – да определи правилата. Как се става фермер, например. Или какви трябва да са критериите за браншова организация. Еднакви за всички. И като се спазват тези правила, нещата се наместват сами. Ролята на държавате не е толкова икономическото регулиране на пазарите и подкрепа на всеки, който приплаче за пари. А ясна държавна политика, ясни правила, предвидимост. Икономическото регулиране идва после.
Носталгично е да пишеш, че от страна с вековни традиции в овощарството и зеленчукарството, днес внасяме плодове и зеленчуци. Дайте да дадем субсидии и да възродим производството им! С „Дайте да дадем“ не става. За да умират тези сектори, значи има причина. Когато има търсене на даден продукт, той ще се произвежда. Ако на пазара има вкусни български домати по 2 лв. килограма, всички ще ги купуват. Но няма, има по 6 лв. Затова се купуват турските, макар и да не са вкусни. Защото домати по 6 лв. могат да си позволят сигурно 10 000 души в България, повечето от тях – в София. А и предвид на икономическата криза и те все по-малко. Бабите по селата си ги произвеждат сами, а в малките градчета е такава мизерия, че и без домати живеят. България е на последно място по потребление на човек на плодове и зеленчуци в ЕС.
Много хубаво нещо са мечтите, но тене се сбъдват от само себе си. Искат много работа. Част от работата, и то огромна, е документалната и процедурната, проучването на пазара, маркетингът, съхранението. И не е начинът да чакаш някой да помогне на производителите. Реален е примерът с тиквите. Повече субсидии – повече тикви. Така е, когато се планира твърде много и производството не се диктува реално от пазара. Трябва да се повиши общото икономическо състояние на хората в страната. Те сами ще искат после да консумират качествена храна, за която да могат да платят.
Ася Василева
