Кой носи реалния риск в системата?
Всяка система има точка на напрежение, при която устойчивостта преминава в криза. В земеделието тази точка не е в бюджета, нито в регулациите. Тя е в човека, който засява, без да знае дали ще прибере. Който инвестира преди времето да покаже дали изобщо има смисъл. Който започва всяка година отначало, с договори, цени и климат, които не контролира.
И точно той – фермерът – е най-често представян като административна функция. Като бенефициент. Получател на субсидии. Подател на заявления. Обект на проверки. Статистическа категория. Но тази рамка заличава същността на това, което фермерът всъщност прави – той поема риска, който иначе системата трябва да разпредели между институциите, бюджета и обществото.
Но ако фермерът е просто административен обект, тогава кой гарантира храната?
Земеделецът като носител на устойчивост
Когато възприемаш земеделеца като формуляр, а не като инфраструктура, губиш не само производител. Губиш буфера, който удържа хранителната, икономическата и социалната сигурност. Пример за това са зърнопроизводителите, които поеха удара от безконтролния украински внос през 2023 г. и 2024 г. След отпадането на забраната за внос, пазарът беше залят с евтина стока, цените на пшеницата и слънчогледа се сринаха, а складовете останаха пълни с непродадена реколта. Въпреки загубите и несигурността, фермерите не спряха работа. По оценки на бранша загубите от срива в цените и нереализираната реколта надхвърлят 100 млн. лева. Европейската комисия отпусна компенсации в размер на 16,75 млн. евро, а правителството обеща да ги удвои с национални средства, но реакцията дойде след натиск. До финансиране стигнаха само част от засегнатите, при това със забавяне. Протестите им извадиха проблема на дневен ред, но решенията от страна на институциите дойдоха късно и бяха частични. Въпреки това производството не беше прекъснато. Защото зад него стояха хора, не схеми.
Фермерът е посредник между природния риск и хранителната система. Когато има кой да поеме първия удар – суша, студ, пазарна промяна – обществото не го усеща. Удря се в човека на полето. Само че този амортисьор вече е изтънен – не защото не е подготвен, а защото е изтощен.
Какво прави системата вместо да подкрепя?
Системата говори за иновации, но изисква все по-тежка отчетност. Пример: при кандидатстване по мярка за инвестиции в стопанството, формулярите и изискванията често изискват външен консултант. Тоест, не фермерът е субектът, а посредникът между него и администрацията. Говори се за подкрепа, но на практика тя се дава с условия, които създават зависимост, а не способност за самостоятелност.
Подчинението на процедурата измества същинската функция: да има кой да произвежда. А без производство няма какво да се управлява.
Производството на храна е част от сигурността
Земеделието не е просто стопански отрасъл. То е първото ниво на сигурност: преди армията, преди държавния резерв, преди дипломацията. Във всяка криза – от пандемия до война – въпросът с храната е първият, който се поставя. Но той може да бъде решен само ако има на кого да се разчита. А това „на кого“ е човекът, който в мирно време се нарича фермер.
В България голяма част от производството на плодове и зеленчуци се дължи на малки и средни стопанства, които често остават извън фокуса на големите политики. Въпреки това пазарът към момента се компенсира с внос, особено при по-рискови или нетрайни култури. Зависимостта от външни доставки може да изглежда ефективна в краткосрочен план, но в дългосрочен – поставя страната в уязвима позиция при логистични сривове, геополитически напрежения или търговски рестрикции. Истинската сигурност не е в това да можеш да внесеш, а в това да имаш капацитет да произведеш. Вносът може да изглежда достатъчен – до момента, в който има прекъсване във веригите. Видяхме това в началото на пандемията, когато камиони с храна заседнаха по границите. Или при затваряне на коридори заради война или политическо напрежение. Когато доставките спрат, въпросът вече не е икономически. Става стратегически. И тогава наличието на вътрешно производство вече не е предимство – то е условие за оцеляване. Зависимостта от външни източници прави страната уязвима – не само икономически, но и геополитически.
Какво следва, ако това не се разбере?
И ако искаме реална устойчивост, няма да я намерим в облекчаването на административната тежест, нито в промените на поредната наредба. Ще я намерим там, където още има хора, готови да произвеждат сигурност – не защото някой им я гарантира, а въпреки че никой не го прави.
Проблемът не е, че фермерите се отказват. Проблемът е, че системата не отчита какво следва, когато средата вече не позволява на този избор да бъде устойчив. При постоянна несигурност, недоверие в механизмите и липса на ясен хоризонт, все повече хора ще избират да се оттеглят или да не започват. Това не е протест. Това е изчерпване на възможността.
Възстановяването на производствен капацитет не става с решение, взето в момент на криза. То изисква време, хора и доверие – а това не се изгражда постфактум. Ако фермерите отсъстват от стратегическата логика, няма да отсъства просто един сектор. Ще липсва най-базовият елемент на сигурност: капацитетът да произведеш необходимото – в точния момент и независимо от външни обстоятелства.
Това не са изключения, а симптоми на системна промяна
Прекъсването на доставките по време на COVID-19, блокажите на граници, дефицитите на торове и зависимостта от зърнения коридор през Черно море не са изолирани кризи. Те са индикации, че стабилността, върху която се градяха веригите за доставка, вече не е гарантирана. Все по-често наблюдаваме как климатичните събития изтриват цели реколти в различни региони, а геополитиката блокира маршрути, които до вчера изглеждаха сигурни.
Световната икономика влиза в етап на прекъсваща предвидимост – режим, в който дори когато има глобални запаси, достъпът до тях не е равномерно гарантиран. Появява се нов въпрос: не колко има, а къде е, кой контролира достъпа и при какви условия той може да бъде осигурен. Това е промяна в самата логика на сигурността.
В такава среда сигурността не е въпрос на достъп до глобален пазар. Тя е функция на вътрешния капацитет за реакция.
Производството на храна не е просто икономическа дейност. То е стратегически ресурс. И ако искаме да удържим стабилността си при следващото сътресение – а то няма да е последно – трябва да започнем да мислим за земеделието не като сектор, а като система за сигурност.
И да си припомним откъде тръгнахме: сигурността не е абстрактна. Тя има лице. Името ѝ не е институция. Името ѝ е на човек, който в 5 сутринта вече е на полето. Който не чака политиките, а работи с онова, което има. Който по 6 пъти на ден гледа прогнозата за времето. Който не знае какво ще получи, но знае, че ако той не започне, нищо няма да има как да продължи. Това не е символ. Това е система. И тя или ще бъде запазена, или ще бъде изгубена – не с декларация, а с мълчание. И ако искаме да удържим стабилността си при следващото сътресение – а то ще дойде – трябва да започнем да мислим за земеделието не като сектор, а като система за сигурност.
Земеделието не е само част от сигурността. То е причината изобщо да има какво да се пази.
Докато още има кой да се събуди в 5 сутринта, ще има и какво да ядем. После – ще стане скъпо. Или празно.
Ася Василева
