Защо приемаме за даденост, че ОСП трябва да бъде резултат от балансиране на интереси, а не от ясен приоритет за производство и сигурност? Ако нямаха тежест националните квоти, историческите права и политическите сделки – щеше ли системата да работи по-близо до земята, отколкото до Брюксел?
Проблемът не е, че ОСП е слаба. Проблемът е, че се опитва да бъде всичко едновременно.
Сигурност за фермерите. Евтина храна за потребителите. Зелена трансформация. Административна отчетност. Политическо равновесие между 27 държави. И всичко това – под формата на един регламент.
ОСП не е провал. ОСП е архитектура на компромиса. И затова не може да бъде нито проста, нито обичана от всички. Но ако можехме да започнем отначало, как би изглеждала една система, която не компенсира слабости, а изгражда устойчивост?
Не перфектна. Не универсална. А достатъчно ясна, предвидима и гъвкава, така че да не пречи на развитието и да не превръща фермерите в чиновници.
Базов слой: гарантирана подкрепа – с ограничен обхват и без бюрокрация Подпомагане, което осигурява минимален доход и покрива базови рискове – без допълнителни условия, но с тавани. Схема, която не изисква фермерът да бъде счетоводител на системата, за да оцелее.
Стратегически слой: достъп до публичен ресурс срещу въздействие Финансиране, обвързано не с практики, а с резултати. Не „направил ли си това“, а „постигнал ли си ефект“ – в почви, във вода, в устойчиво производство. Измерванията – ясни. Показателите – прости. Оценките – предвидими.
Регионален слой: децентрализирана адаптация на европейските цели Някои решения се вземат в Брюксел, но се прилагат от местни съвети с участие на земеделски организации, наука и администрация. Не всичко трябва да е еднакво – важното е да е съвместимо. ЕС поставя целите, но не може да предвиди всяко местно противоречие.
Гъвкави инструменти за преход, не наказания за отклонение Фермерите не са фиксирана категория. Някои се отказват, други навлизат, трети променят модел. Идеалната система не ги хваща в момента, а ги следва в процеса. Не чрез санкции, а чрез поддръжка, когато има преход. А преход има постоянно.
- Няма 400 страници наръчник за подмерки.
- Няма различно третиране на едни и същи резултати в различни държави.
- Няма презумпция, че фермерът ще излъже, ако не го проверят.
- Няма еднакъв срок за отчет, независимо дали отглеждаш овце в Пирин или лавандула в Добруджа.
Защото ЕС не е държава. Защото фермерите не са еднакви. Защото администрациите са с различна скорост, капацитет и визия. И защото ОСП не съществува във вакуум – тя се променя заедно с климата, с геополитиката и с демографията.
Няма перфектна система, защото няма стабилна среда. Всяка формула за днес ще се сблъска с реалностите на утре – и ще се адаптира или ще бъде отхвърлена. Системата е жива. И точно затова никоя версия не остава идеална за дълго.
А онова, което често се посочва като „работещо“ – като модела в Швейцария – също съществува в специфичен контекст: с национален бюджет, хомогенна структура, обществен консенсус и ясно изразена готовност да се плаща за селско стопанство като публично благо. Това е трудно възпроизводимо в система от 27 държави.
Но въпросът не е дали идеалната система е възможна. А дали сме готови да говорим за нея – не като утопия, а като инструмент за натиск.
Понякога не се борим за идеала. Борим се да не забравим, че друг тип логика е възможна. И че ако тя не се появи сама – трябва да я формулираме.
Има ли нужда от идеална ОСП – или просто не казваме на глас за какво всъщност служи тя
Идеалната ОСП не съществува. Не защото не сме я достигнали, а защото самата ѝ конструкция не предполага идеал. Това не е политика, създадена, за да обслужва земеделието. Това е механизъм за поддържане на съюз – чрез успокояване на напрежения, преразпределение на средства и удържане на различията между държавите.
Компромисът не е изключение в тази политика. Той е вграден в нейния дизайн. Тя не е създадена да работи в полза на най-ефективния модел, а в полза на най-приемливия за всички. Затова, когато някой пита „може ли да има идеална ОСП“, въпросът вече съдържа вътрешно противоречие.
ОСП балансира интереси. Тя не решава реални нужди на производството. И тук се сблъскват две несъвместими очаквания: от една страна, фермерите очакват логика, предвидимост и подкрепа за продукция. От друга страна, администрациите договарят политическо равновесие между гласове, региони и приоритети, които често нямат нищо общо със земеделието.
Това я прави политика на вътрешно съгласие, не на външна конкурентоспособност. И в такава рамка фермерът – особено от по-слаба икономика – не просто не е приоритет. Той изобщо не е фактор в уравнението, по което се пише стратегията.
Затова и всички разговори за реформа се движат в границите на допустимото. Пита се как да се направи ОСП по-гъвкава, не по-функционална. Как да изглежда по-зелена, не как да произвежда повече. И в крайна сметка, как да бъде по-приемлива за всички, а не полезна за онези, които работят.
„Светът без компромиси“ не е теория. Той вече съществува – в САЩ, Бразилия, Турция. Там не се търси баланс. Търси се резултат. Политиката е директно подчинена на целта: продоволствена сигурност, износ, индустриално снабдяване. Това не е по-справедлив свят. Това е по-ясен свят.
Европа обаче все още иска да изглежда морална, докато се опитва да управлява разпад. И точно в този морален образ, зад който стои системна безпомощност, е най-голямата ѝ уязвимост. Защото ако спре да изглежда справедлива, ще трябва да започне да бъде ефективна. А това означава да спре да бъде удобна.
Затова въпросът не е „може ли да има идеална ОСП“. А „готови ли сме да кажем на глас, че тази никога не е била създадена да бъде такава.“
Ася Василева
