Производителността на труда в земеделието е една от най-обсъжданите метрики – и същевременно една от най-зле разбраните. Когато видим, че българският фермер изработва средно 4,10 лв. на час, а получава 6,49 лв., първият извод е, че системата не работи. Това е вярно. Но причините не са очевидни.
Въпросът, който по-рядко се задава, е защо същата сметка в други страни излиза съвсем различно. В Нидерландия производителността е няколко пъти по-висока. В Испания, макар със сходна структура на земеделието, фермерът задържа повече от стойността, която е създал. Какво прави разликата?
Отговорът не е само в мащаба, нито в субсидиите. Разликата е в модела. В това как е организирана системата – и къде остава стойността, след като продукцията напусне полето.
Преработка, не добив
В страни като Нидерландия и Франция земеделието не завършва със суровината. То започва с нея. Стопанствата имат достъп до преработка, логистика и дистрибуция. Много често те са част от вертикално интегрирана структура, в която фермерът не просто отглежда, а продава краен продукт. Там, където има добавена стойност, има и реална производителност.
В България огромна част от продукцията се продава сурова – пшеница на зърно, домати на борса, мляко в кофа. Няма марж. Няма контрол върху цената. И няма къде да се появи печалба. Статистиката отчита ниска ефективност, но реално отчита ниска способност за задържане на стойност.
Организация на производителите – илюзия без структура
Испания често се посочва като пример за организация в земеделието – земеделците продават през структури, които договарят цени, организират доставки, изнасят продукция. Но този модел не е приложим навсякъде. В България кооперацията като икономически инструмент се възприема с подозрение. Историческият опит с насилственото коопериране и разпадът на следпреходните структури оставят дълбоко недоверие. Освен това, доминиращата роля на сравнително едрото зърнопроизводство прави реалното коопериране невъзможно – тези стопанства вече разполагат с мащаб, техника и излаз на пазар. За тях обединение не е необходимост, а риск от външна намеса.
Малките производители, които биха имали нужда от коопериране, са фрагментирани, нееднородни и често с противоречиви интереси. Нито една публична програма досега не успява да създаде устойчива икономическа структура, която да обединява малките не по административна принуда, а по реална икономическа логика. Така фермерът остава сам – не защото не иска да бъде част от система, а защото такава система на практика не съществува.
В България кооперирането е слабо, често формално или неработещо. Фермерът е сам срещу посредника. И когато е сам, той продава на каквато цена му кажат. Не защото не произвежда. А защото няма кой да защити стойността, която вече е създал.
Субсидии, които остават в сектора
В Нидерландия рентата също съществува. Но често земята се отдава под наем от институции, общности или дори кооперативни структури, които реинвестират в сектора. Пари се изнасят, но и се връщат обратно – под формата на техника, съвети, иновации. В България рентата излиза от сектора. И често излиза от страната.
Това, което се води „разход за стопанството“, не се връща като доход в земеделската система. Земята се притежава от хора, които нямат отношение към производството. Те не инвестират в дългосрочна устойчивост, не участват в риска, не поемат загубите. Но получават сигурна доходност – за сметка на фермера.
За кого работи производителността?
Ако фермерът изработва 4,10 лв. на час, но плаща 2,50 лв. рента, 1,50 лв. за препарати и горива, и още толкова за транспорт, осигуровки и амортизация – значи системата е изградена така, че от самото начало да работи на загуба. Но тази загуба не изчезва. Тя просто се прехвърля върху неговия гръб. Печалбата не се създава от производство, а от изстискване.
И в този смисъл производителността в България е ниска не защото фермерът не работи. А защото стойността, която създава, е пренасочена. Отклонена. Изпразнена от икономически смисъл преди още да бъде реализирана. Това не е неефективност. Това е структурно източване.
Къде спира стойността
Стойността не е просто резултат от добив. Тя е функция на това къде спира паричният поток. Ако спре в преработвателя – той печели. Ако спре в търговеца – той печели. Ако спре в рентиера – пак той. В България фермерът често дори не я докосва. В Европа – той е част от нейната траектория.
И затова производителността е по-висока. Не защото хората са по-умни или почвите – по-богати. А защото системата им е изградена да задържа стойност. Нашата – да я пуска.
Стойността остава при този, който има достъп до клиента. А когато фермерът няма такъв достъп, единственият устойчив път е да има дял в онзи, който го има – преработвател, търговец, дистрибутор. Не е нужно да изгражда пълна структура – достатъчно е да има вход в чуждата, за да не остава извън веригата на стойността. У нас почти липсват истински фермерски пазари, къси вериги, общи търговски платформи. И докато липсват, фермерът ще произвежда реална продукция, но ще остава невидим на пазара – а оттам и в икономическата логика на страната.
Материалът е част от поредицата „Икономика на невидимата стойност“ на zemedeleca.bg
