Как се изчислява производителността – и защо земеделието пада под чертата
Производителността на труда обикновено се измерва чрез съотношението между брутната добавена стойност и броя отработени часове. В икономиката този показател се приема като индикатор за ефективност – колко стойност създава един човек за един час труд. В селското стопанство обаче тази сметка започва да изглежда по-скоро като диагноза, отколкото като обективна мярка.
Данните на НСИ за първото тримесечие на 2025 г. показват, че в земеделието средното почасово възнаграждение е 6,49 лв., а създадената стойност – едва 4,10 лв. Това означава, че хората получават повече, отколкото произвеждат – поне според статистиката. Преведено в обикновен език: системата регистрира загуба още в момента, в който някой влезе да работи на полето. Ако това беше търговска фирма, тя би била в несъстоятелност. Ако беше предприятие – никой не би инвестирал в нея. Но тъй като става дума за земеделие, дисбалансът се приема за даденост.
Има ли обяснение за този парадокс?
Разбира се. Но преди да го потърсим в цифрите, трябва да променим начина, по който питаме. Нека започнем от очевидното: фермерите работят. Производството е реално. Добивите съществуват. Продуктите стигат до пазара. Милиарди от износ на зърно влизат в хазната. Следователно не може да става дума за липса на дейност. Въпросът не е дали се създава стойност, а къде тя изчезва по пътя. Защо този труд, който е реален, не се изчислява като рентабилен?
Причините не са една и две. Първата и най-очевидна: огромна част от земеделското производство у нас остава на ниво суровина. Когато продаваш пшеница на зърно за 35–40 стотинки на килограм, няма как да постигнеш производителност, която да покрива дори минималната заплата. Ако същият този килограм пшеница мине през преработка, опаковка, маркетинг и дистрибуция – той вече струва 3–4 лева в крайния магазин. Стойността не липсва – просто е изнесена в други сектори. Овощар с 20 дка, който няма достъп до преработка или пазар, ще изработи повече загуби, отколкото печалба – и въпреки това ще се отчита като зает в статистиката.
Това води към втория проблем: липсата на преработка. Българското земеделие до голяма степен е изградено като добивно, не като производствено звено. Само малка част от стопанствата имат възможност или ресурс да реализират продукцията си в завършен вид. Повечето продават „на зелено“ – и съответно не реализират марж. Където няма марж, няма и производителност – поне не такава, която да се изчисли в икономическа стойност.
На трето място стои мащабът. Огромен брой стопанства са твърде малки, за да се възползват от икономии от мащаба – било то при покупки на техника, при договаряне на цени или при достъп до пазари. А без мащаб и без кооперация, ефективността остава теоретична. Това е все едно да очакваш едноличен търговец да се конкурира с мултинационална верига – на една и съща цена и със същата логистика.
Съществува и нещо, което не влиза в нито една икономическа формула: т.нар. „невидим труд“. Хиляди семейства работят в собствените си стопанства без трудов договор, без осигуровки, без отчет. Те не се водят наети, но са заети. Те не фигурират в отчетите, но без тях системата спира. Именно този труд често е най-интензивен – но тъй като не преминава през счетоводна система, не се отчита като производителност. И когато държавата гледа статистиката, вижда ниска ефективност. А всъщност просто не вижда реалната картина.
Още един ключов фактор, който обикновено остава извън официалните изчисления, е размерът на рентата. Българските земеделци плащат едни от най-високите ренти в Централна и Източна Европа – често между 100 и 150 лв. на декар, а в някои региони надвишават и 200 лв. Тези суми не се включват в изчислението на производителността, но реално се поемат изцяло от фермера. Стойността, която уж е създадена, реално се изнася под формата на рента – не в агросектора, а към собственици на земя, които в много случаи дори не живеят в страната. Така фермерът не просто работи за ниска добавена стойност – той я и предава нататък, още преди да е покрил останалите си разходи. В статистиката това изглежда като „неефективност“, но в действителност става дума за изтичане на стойност извън производството.
Най-сериозната деформация обаче идва от самия пазар. Земеделецът не определя цената на продукцията си. Това правят посредници, търговци, борси и вериги. Фермерът е в края на веригата, но поема целия риск. Цените падат – той губи. Времето удря – пак той губи. Инфлацията расте – той не може да вдигне цената. Ако има дефицит, всички страдат. Ако има излишък, той плаща. Това не е пазар. Това е едностранна зависимост.
Няма как в такава среда да очакваме висока производителност. Или поне не такава, каквато статистиката иска да види. Защото трудът в земеделието не е само функция на изработени левове на час. Той е система от зависимост, несигурност, недооценяване и отложена амортизация – човешка и материална. Производителността не е ниска, защото фермерите не работят. Тя е ниска, защото работата им не се брои така, както трябва. И защото стойността се отчита на грешното място.
Ако искаме истински да разберем какво се случва в българското земеделие, трябва да сменим въпросите. Не „колко се произвежда“. А „колко остава“. Не „колко е производителността“. А „къде се губи стойността“. Само тогава можем да говорим за ефективност – не като формула, а като реална възможност за живот.
Когато единственият ти избор е да работиш под себестойност, системата не се нарича пазар – а отказ от икономическа логика.
Ася Василева
