Преди няколко седмици участвах в дискусия на тема как да ускорим прехода към регенеративно земеделие. И въпреки темата, разговорът отново се завъртя около най-познатата метрика: добивът. Колко произвеждаме – това ли все още е основният критерий за успех?
Но регенеративното земеделие не е просто технология за по-високи добиви. То е система, изградена около устойчивостта. И най-вече – около способността на стопанството да преживява сътресения.
Според нов анализ на застрахователната компания Howden, екстремните климатични явления вече струват на ЕС 28,3 милиарда евро годишно под формата на загуби в реколта и животинско производство. Това е около 6% от цялото производство на храни в ЕС – загуба, която само ще се увеличава.
Време е за смяна на рамката
Намираме се в средата на парадигмен преход. Земеделието се трансформира не само технологично, но и концептуално. Ако целта ни е устойчивост, въпросите, които задаваме, трябва също да се променят:
Вместо да питаме „Колко добив получава стопанството?“, нека питаме: „Колко устойчивост изгражда?“ – и как тази устойчивост се превръща в дългосрочна рентабилност.
Вместо да питаме „Могат ли регенеративното и биологичното да изхранят света?“, нека попитаме: „Може ли химическото земеделие да изхрани когото и да било, когато почвите умират?“
Вместо да питаме „Как технологията ще намали метана от животните?“, нека се запитаме: „Как кравите могат да бъдат част от цялостна, регенеративна система – и да върнат баланса, вместо да го нарушават?“
Новите въпроси раждат нови отговори
Ако наистина искаме да променим системата, първо трябва да сменим езика, с който я описваме. Устойчивото земеделие не се измерва само в тонове – а в способност да устои, да се възстановява и да създава стойност отвъд цифрите.
Въпросът вече не е „колко произвеждаме“. Въпросът е – „колко ще остане“.
Контекст: как изглежда това в България
И в България климатичната нестабилност вече не е абстрактна заплаха. Само през последните години земеделските стопанства се сблъскаха с късни пролетни мразове, продължителни засушавания и резки температурни преходи. В някои региони стопанствата, които работят с по-здрави почви и диверсифицирано производство, преминаха през тези сътресения с по-малко загуби – въпреки че не винаги имаха най-висок добив.
Какво означава „устойчивост“ в практиката
Почви, които задържат влага и не се разпадат след всяка буря. Растителни схеми, които включват междинни култури и редуване, за да се намали натискът от болести и вредители. Стопанство, което може да оцелее дори когато няма перфектна година – защото не е зависимо само от една култура, един пазар или един сезон. По-малко разходи за торове и препарати – благодарение на биология, а не само на химия. По-стабилни приходи, дори в години с по-ниски цени – защото производствената структура не разчита на един източник.
Извод, който остава
Ако искаме да наричаме земеделието стратегически сектор, трябва да започнем да го измерваме стратегически. Не само в тонове – а в това, което остава. В почвата. В дохода. В доверието. В способността да преживееш следващия сезон. И в това да има кой да сее и след десет години.
Ася Василева
