Разговор, започнал във Viber групата на zemedeleca.bg, очерта границите на натрупаното напрежение в сектора. Без лозунги и без патос, опит да се подреди онова, което всички усещат.
Не е колапс, но не е и устойчивост
Това не е текст за песимизъм. Това е опит да се формулира реалност, която всички усещат, но никой не подрежда ясно. Секторът не е пред колапс. Той е пред икономическа граница на толеранса. Граница, при която дори устойчивите, добре управлявани стопанства започват да се питат не „ще оцелеем ли“, а „има ли смисъл да продължаваме така“.
Моделът се изчерпва
Българското земеделие стъпи върху три опори: мащаб, зърно и субсидия. В комбинация с износ през Черноморския регион и механизация, която е настроена основно за традиционни култури. Този модел вече скърца отвсякъде. Земеделец в групата ни го обобщи така:
„Нашето земеделие има фундаментален проблем, а именно, че ние нямаме култури, които да сеем за в бъдеще. Имаме трайни проблеми с климата, обречени сме на конкуренти цени в Черноморския регион, липса на пазари, милитаризирано Черно море, което за в бъдеще ще става все по-скъпо и все по-опасно за превоз на стоки – разбирай по-високи застраховки. Имаме машинен парк, предназначен основно за гледане на традиционните култури и фондове, притежаващи по-голяма част от земята. Големи земевладелци с големи площи, които трудно биха променили структурата на производството поради липса и на работна ръка, и на закупена скъпа техника. Повечето земеделци са обвързани с програми и са зависими от ангажиментите към тях. Липса на пари от държавата за подпомагане и затягане на кранчето с превози, предварвания, плащане на ръка. И все по-малко финансиране от страна на Европа и липса на държавна политика – визия за бъдещето на земеделието в България следващите десет-петнадесет години.“
Спасение от борсата няма да дойде
В същия разговор друг коментира:
„Цените са точно там, където трябва да са. Светът се научи да живее в условия на въоръжен конфликт между две от държавите износителки със сериозен дял. Това, че някакви мангали си мятат камъни в пустинята, няма да премести цената така, че да спаси нерентабилните. За да се случи шоково покачване на цената, е необходимо едно от две събития: ТЯО на Израел по Иран, което няма да се случи, защото няма друг вариант да има обединение на шиити и сунити – тоест бърз край за Израел. Или удар на Русия, или нахлуване в натовска държава, което също няма да се случи. Но пък с тази мантра ще ни вдигнат данъците, за да плащат по-големите дългове, взети за въоръжение. Така че, колеги, да се фокусираме в жътвата и в нашата си работа. Спасение от борсата няма да дойде.“
Не е битка за оцеляване. Това е битка за логика
Независимо от нюансите, разговорът се въртеше около икономическото оцеляване на българския земеделец. Както обобщи един от участниците:
„То е ясно – не се даваме и ще ритаме, докато мърдаме.“
Друг посочи нещо важно:
„Въпросът ‘ще свърже ли българският фермер двата края’ според мен е не много правилен. Той предполага, че фермерът работи в пазарна среда. В действителност той работи в административно регулирана среда с фиксирани параметри, ограничена гъвкавост и висока зависимост от фактори извън негов контрол.“
Времевата бомба на кешовия цикъл
Кешовият цикъл в зърнопроизводството е дълъг – между вложението и плащането минават 10–12 месеца. При по-високи лихви, по-ниски цени и непроменяеми фиксирани разходи (като рента, лизинг, труд), обслужването на дълга започва да надвишава възможната възвръщаемост. Банките вече класифицират сектора като рисков, което допълнително повишава цената на финансиране или изискванията за обезпечение. След въвеждането на еврото лихвите ще се повишат още.
Кои ще останат?
Зърнопроизводството ще остане рентабилно единствено за стопанства, които имат собствена земя или ниска рентна тежест, които могат да управляват сушата – чрез техника, агрономически решения или регионално предимство – и които разполагат с достатъчна ликвидност, за да понесат една или повече години с отрицателна норма на възвръщаемост.
Ще се свият или отпаднат стопанства с висока задлъжнялост и зависимост от оперативно финансиране; производители с преобладаващо наета земя и без контрол върху основни разходи; и единични участници без пазарна интеграция – нито логистична, нито търговска. Мащабът сам по себе си вече не гарантира устойчивост. Оцеляват онези, които управляват променливите, а не тези, които просто обработват площи.
А другите сектори?
При плодовете и зеленчуците ще оцелеят производствата с договори, достъп до вода, механизация, логистика и разпределен културен риск. Ще отпаднат стопанства, зависими от ръчен труд, без договорна обвързаност и без възможност за пазарна скорост.
Млекопроизводството ще остане възможно при средни и големи ферми със затворен цикъл на хранене, собствена база и стабилна връзка с преработка. Малките ферми с открит фуражен риск и без достъп до пазар няма да могат да покрият себестойност.
Месодайното животновъдство ще се разпростре до нива, на които може да се комбинира с пасища, локален пазар и екстензивен модел. Интензивните схеми без мащаб или интеграция ще се окажат неефективни.
Една история, която казва всичко
Най-силният текст, който излезе от групата, беше следният:
„Ние сме с немалко стопанство за нашата част на България – над 12 000 дка, 1/4 собствена земя. 9 култури. Изградено почти от нулата за 15 години. Силно диверсифициран риск. Резонна рента. И става все по-сложно и по-нервно. Фонд ‘работна заплата’ е смазващ, разходите за машини – също. Нервите и стресът няма да коментираме. Сушата – на корем. Като навсякъде. Имам 3 деца. Голямата – на шест. Днес сутринта ми каза: ‘Тате, като те гледам как се връщаш от работа, не искам да работя земеделие. Искам да стана инженер и да изобретявам.’ Та така. За сега приемствеността е на пауза. Може по-малките да искат. Пък може и голямата да размисли. Може да дойдат по-свежи времена. Друг е въпросът дали ще искам да им предам тежестта.“
Това е моментна снимка на реалността. И начало на разговор, който трябва да се води с яснота, а не с илюзии и патетика.
