Цени, които не се обясняват с пазара
Темата не е нова, но в последните седмици избухна с нова сила: защо едни и същи препарати в България струват два до три пъти повече, отколкото в Турция, Украйна или Албания? Става дума не за неясни продукти, а за утвърдени формулации, същите активни вещества и идентични производители. Съществуват ли обективни причини за тази разлика? Да. Но нито една от тях не променя усещането, че фермерите в България плащат висока цена – не само в левове, а и в конкурентоспособност.
Регулациите в ЕС са по-строги. Регистрацията на всеки препарат преминава през централизирани европейски процедури и национално одобрение, съчетани с разходи, тестове и изисквания, които в трети страни често са минимални или липсват. Това влияе на цената. Същевременно българският пазар е малък, не се реализират обеми, и с ограничена конкуренция по веригата дистрибутор–търговец–краен потребител. Има реални пазарни обяснения. Но това не го прави справедливо.
Истинският проблем започва не с цената, а с това, че докато българските производители са задължени да спазват рестрикции, същата продукция – внесена отвън – не среща тези ограничения. Препарати, които тук са забранени или ограничени, се използват легално в съседни държави, а продукцията, третирана с тях, влиза на българския пазар без бариери.
Нарушението не е в употребата – тя е позволена според местното законодателство. Нарушението е в това, че нашите производители се състезават с различни правила. Това изкривява цената на риска. Един произвежда с контрол, друг – без. Един търпи санкции, друг – не. И потребителят не разбира разликата, защото никой не му я казва.
Търговците, производителите на препарати, вносителите – всеки действа в рамките на своята роля и пазарна логика. И не те носят вината за неравнопоставеността. Проблемът не е при тях. Проблемът е в отсъствието на държавна позиция, която да защити фермера не като облагодетелстван, а като равнопоставен участник.
ЕС регулира употребата на вещества вътре в съюза, но не може да забрани внос на продукция от трети страни, ако тя отговаря на допустимите остатъчни норми (MRL – Maximum Residue Limits). Например: дадено активно вещество (пестицид) може да бъде забранено за употреба в ЕС, защото има дългосрочни рискове за здравето или околната среда. Но ако храната, внесена от страна, в която това вещество е разрешено, не съдържа остатъчни нива над допустимото, тя може да се продава свободно. Това означава: забраненото за пръскане в ЕС не е задължително забранено за консумация, ако остатъкът е под допустимото ниво. Фермерите спазват ограничения, които не важат за конкуренцията им.
Политическата причина: ЕС не може да налага едностранно забрани върху внос без да наруши правилата на СТО. ЕС е част от Световната търговска организация и не може да поставя бариери пред внос, ако няма доказан риск за здравето. Затова се работи с MRL (максимални остатъчни количества), а не със „забранените вещества“ като такива. Това води до абсурдната, но легално допустима ситуация: фермер в ЕС не може да използва даден препарат, но може да бъде конкуриран от стока, третирана с него. Това е прехвърляне на конкурентно предимство. Не към по-добрия, а към по-неконтролирания. В такава среда фермерът не иска преференции. Иска рамка, която не го изключва по подразбиране.
Един препарат, който в Украйна струва 3,50 лв на 100 мл, в България достига над 100 лв за същото количество в малка опаковка. Това е сметка, която фермерът не може да компенсира нито с добив, нито с качество. И точно затова тази тема не е за пестициди. А за предимство. Кой го има и кой никога не го е имал.
И точно затова тази тема няма да утихне. Защото зад числата стои усещането, че докато внасяме продукция, пръскана с неразрешеното тук, плащаме повече, за да бъдем накрая изтласкани. И това не е пазар.
