Не липсата на печалба, а загубата на посока се оказа най-тежката щета в земеделието през 2025 г.
През юни, в разгара на жътвата, разговорът между фермерите вече не е за добива, а за това защо изобщо още се борят. Това, което се усеща във всеки коментар, не е просто умора, а постепенното разминаване между труда и смисъла. В серия от споделени мнения във Viber групата на zemedeleca.bg водещи производители формулират не толкова оплаквания, колкото диагнози. Казаното не е емоционална реакция, а аналитично отразяване на реална икономическа и професионална ерозия.
Милена Горанова поставя въпрос, който променя посоката на разговора:
„Чета написаното тук. Много и важни теми има. На финала на тъжния юни и в началото на очаквано по-тъжен юли ще поставя няколко проблема, да си мислим. Ренти, разходи, пазари… „всеки сам си преценя“. Да поговорим за конкуренцията и конкурентноспособността. Защо акцентът върху пряката конкуренция се поставя върху фактор на производството, какъвто е земята? Не е ли по-правилно да е върху производителността, ефективността и в крайна сметка – финансовият резултат на стопанството? Дали ми е конкурент колега, който си продава земята, за да си купи тор или да си плати рентата? Лично мнение – държавата не трябва да се включва с регулации в отношенията между страните – собственик и фермер. Всичко ще си дойде на мястото. Друг е нашият проблем. Трима механизатори имаме и се справят на полето. Пет човека в офиса пишем и все не сме написали. Да ми каже някой, защо ЕКО ЗВПП се отчита сега? Защо не декември, когато е еко НИП? Застраховките щели да ги приемат от 15 юли, айде после споразумения. Уморени и стресирани хора – това виждам аз всеки ден сред колегите. Успешна жътва на всички.“
Нейният пост не просто зададе рамка. Той каза на глас онова, което мнозина усещат, но не знаят как да формулират.
Димитър Мачуганов добавя:
„Дебатът за рентите сам по себе си е градивен. Притиснати от липсата на добавена стойност и даже реализирани загуби последните години, ни кара да си признаем, че сами сме си виновни за тези нива на рентите. Това говорене – дебатиране – ни дава увереността, че без да намалим нивата, няма да я бъде тази. Да, трудно, половинчато, но пък е факт, че повечето вече преглъщаме да се разделим с най-ненаситните си арендодатели. Не са малко случаите, в които вече се прекратяват скъпи ДПФ-та и ОПФ-та. Гледаме и на последните 10-годишни търгове – едни много умерени цени. Та бавно и мъчително се случва и тази еволюция. Ами, настроението помежду е едно никакво и е нещо небивало за по време на жътва. Няма го това истинското за по жътва.“
Това не е просто корекция на поведение. Това е признание, че логиката на стопанисване вече е сменена. Цената на компромисите нараства, а усещането за перспектива – намалява.
Коментар на участник в групата, в отговор на Милена Горанова:
“ Земеделецът вече не се движи по ритъма на природата, а по ритъма на администрацията. Загубата не е само икономическа, а в усещането за място и принадлежност. Останахме в полето, но то вече не е същото. И ние не сме същите. И точно тук за мен е тъгата. А човек трудно издържа дълго без усещане за смисъл.“
Ангел Вукодинов казва:
„Интересни ми са дебатите – кои повече, кои по-малко. По начало обичам да общувам и да говоря, но с преживените години вече намирам по-малко смисъл да го правя. От 34 години съм професионално на полето (а семейно и от по-рано), и от ЕГН-то ли или по други причини – вярата в доброто бъдеще на българското земеделие понамаля. Има ли стагнация в нашия сектор? Безспорно да. Какви са причините? Много са – и геополитически, и европейски, и вътрешни, и наши лични. Изводът ми е, че не трябва да чакаме по-добри времена, а ние трябва да се приспособим: оптимизация; промяна на технология; възпиране от прекалени инвестиции; преминаване към фамилно фермерство.
Как да намалим рентите? Няма пряк начин да го направим. Най-малко това може да стане административно. Ние си надробихме тази каша, ние трябва да я поправим. Как? Като не даваме високи ренти на фондовете, на различните търгове, като намалим търсенето на земя под аренда и по този начин увеличим предлагането и съответно ще намалим цената. Казва се „закон за търсенето и предлагането“.“
Не икономическите загуби са най-тежки. Най-тежко е усещането, че усилието вече не води никъде. Земеделецът не се е отказал от труда. Но се е отказал от очакването, че този труд ще бъде видян, признат и превърнат в нещо повече от преживяване от година на година. Цената не е толкова в разходите, а в усещането за празен ход. В момента, в който един фермер започне да брои не какво е посял, а за какво още има сили да понесе, се променя не рентабилността, а смисълът на самата професия.
Цените на суровините се покачват, а продукцията не носи повече стойност. Пропорциите, по които фермерите са мислили години наред, вече не работят. Това не е въпрос на лоша година. Това е изместване на самата логика на стопанисване. Земеделецът вече не може да разчита на онова, което е смятал за стабилно: паритетът между труд, вложение и резултат се е разпаднал.
Но дори това не е най-големият проблем. Проблемът е, че в такава среда всяка стъпка напред изглежда като риск без посока. Земеделието не е просто работа, която се върши – то е място, в което човек се намира. И ако в един момент вече не знаеш къде си в него, не защото си се променил, а защото около теб всичко се е разместило, тогава вече не става дума за сезон или за кампания. Става дума за това дали изобщо има път напред. И точно тук е сривът. Не в цифрите, а в ориентацията. Не в сметката, а в посоката.
