Казвам се Димитър Катранджиев. Роден съм в Добруджа. Животът ми е земеделие – без прекъсване, от 1965 година насам. Почнал съм като агроном в кооперацията, после в стопанствата, минал съм през всички фази. След промените – започнах сам. Никога не съм се наричал арендатор. Не обичам тази дума. Земеделец съм. В думата „земеделец“ има нещо човешко. Там има грижа, отговорност, връзка. Арендатор е икономически термин. Аз се грижа за земята. Искам след мен да е по-добра.
Когато върнаха земята на хората, те вече нямаха връзка с нея. Бяха я забравили. Повечето не знаеха какво да я правят. Започнаха да я продават. По 30–40 лева на декар. Това беше страшното. Земята, която ги е хранила поколения, я даваха ей така. Имаше много случаи, в които човек идваше при мен и казваше: „Искаш ли тази земя? На мен не ми трябва.“ А това бяха плодородни земи. Добруджа. Най-хубавата земя.
Аз не се поколебах. Бях третият в България, който започна да работи земята чрез аренда. Бях ходил в чужбина, видял бях как работи частното фермерство. Вярвах, че това е пътят. Не че беше лесно. Никой не ни обясняваше как се прави. Тръгнахме на сляпо. Всеки сам. И точно това беше грешката. Че държавата ни остави да се лутаме. Нямаше рамка, нямаше ред. Ние се опитвахме да изградим всичко от нищото.
В района на Спасово има около 200 000 декара земя. Можех да ги взема. И да съм един от онези, които държат всичко. Но не исках. Не исках да бъда сам. Исках около мен да има хора. Събирах младите момчета от селото. Казвах им: „Вземете земя. Започнете. Аз ще ви помагам.“ Давах им техника, понякога и семена, помагах с договорите. Повечето от тях работеха при мен в началото. После поеха по свой път. Днес са земеделци. Семействата им също са в земеделието. И аз се гордея с това.
Винаги съм вярвал, че едно стопанство трябва да е до 10 000 декара. Може да е голямо, но не прекалено. Защото после се губи връзката с хората. Вижте какво стана в Северозападна България – дадоха земята на един-двама. Сега там няма млади хора. Децата няма къде да се върнат. Земя нямат. Само къща. Ако я има.
Първите години никой не искаше да сее царевица. Беше трудна култура. Събира се късно, трябва сушилня. Но аз рискувах. Засадих половината площи с царевица. Сорт на Pioneer. Добивите бяха високи. Хората се изненадаха. Оттогава ме наричат „Царят на царевицата“. Не че се гордея с това име, но беше важно, че тогава доказах, че може.
Днес вече работим по друг начин. Правим продълбочаване на 5–6 години, работим с по-плитки обработки. Оставяме стъблата от царевицата на полето през зимата, за да задържат снега. В Добруджа вятърът изнася снега, ако полето е голо. Но ако има растителна маса, снегът остава. Това е влагата за пролетта. Имаме и директни сеялки. Правим мулч. Целта е една – да задържим влагата. Защото без нея няма добив.
След като стабилизирах стопанството, реших да направя нещо и за децата си. Имам хотел на морето. Синът ми пое земеделието. Дъщеря ми – хотела. Всеки има свое място. Но ако ме попитате кое ми е по-близко – това е ясно. Земеделието. То ми е дало всичко. Ако имах още един живот, пак щях да го посветя на земята.
Моята история в земеделието
В този сектор има много гласове, но малко лични истории. Говорим за политики, за програми, за пари – рядко за пътя. Този, който е минал човекът, преди да стане „председател“, „директор“ или „земеделец“. И точно този път започваме да следваме в новата ни рубрика.
„Моята история в земеделието“ няма да бъде рубрика за интервюта. Ще бъде място за първо лице. Не за формални отговори, а за разкази. Защо избрах този сектор? Какво ме задържа в него, когато е било трудно? С какво се гордея, без да се налага да го обяснявам? За какво още не съм се отказал да мечтая?
Ще даваме думата на хора, които обикновено говорят само когато трябва. Но когато говорят – тежи. Няма да ги питаме какво мислят за други. Ще ги питаме за себе си. Защото всяко земеделие започва с човек.
