В земеделието започнах с млекопреработка – с мандра „Пършевица“ през 1993 г. Фирмата е семейна. Избрахме преработката на мляко и хранителния сектор, защото това е сектор, в който винаги ще има търсене. Вярвах, че българите винаги ще търсят качествена храна. От самото начало нашето мото е, че произвеждаме само продукти, които сами бихме консумирали в нашето семейство. И до днес – вече 31 години – не сме отстъпвали от това мото.
Всичко, което се пише в медиите, че работим със сухо мляко, не отговаря на истината. При една ненадейна проверка от БАБХ за наличие на сухо мляко, нашите управители са подписали декларации, че през последните 25 години в предприятието не е влизал нито един грам сухо мляко. Ние работим и винаги сме работили със сурово мляко. Никога в „Пършевица“ не е влизала растителна мазнина. През годините има стотици изследвания на БАБХ, на различни организации, на „Активни потребители“. За нашата мандра няма нито един сигнал. Защото няма причина. Ние работим само по най-високите стандарти на ЗНП и прилагаме само класически технологии.
Изкупувахме много мляко от широки региони – като се започне от Плевенско до Видин. Но с течение на времето видяхме, че животните в частния сектор намаляват. Възрастните хора си отиваха заедно с животните. Бях дал заем на един приятел за фермата в с. Добри дол. Той не успя да го върне и ми предложи да закупя стопанството. Така през 2006 г. станахме собственици на кравеферма. А една година преди това – през 2005 г. – започнахме да гледаме и овце за „Пършевица“. Това беше идея на моя баща, светла му памет.
В района преди са се отглеждали почти 20 000 овце, а към онзи момент не беше останала нито една. Условията за овцевъдство тук са много добри, но с ликвидационните съвети в ТКЗС-тата се ликвидира и животновъдството. Започнахме с около 300 овце – повече като хоби. През годините ги увеличихме и в момента отглеждаме около 3000 овце и кози в биологична ферма, която има сертификат за биопроизводство вече 16 години.
Естествено, когато гледаш животни, трябва и е нормално да им осигуриш храната. Започнахме с ливади и пасища за овцете, но трябваше да наемем земя и за производството на концентрирани фуражи. Когато човек си произвежда всичко сам, няма на кого да се сърди и да вини за провалите си. Така през 2006 г. започнахме да гледаме и земя в с. Шумер, близо до Враца. Тогава наемахме земя и около фермата в Добри дол.
Това бяха необработвани от десетилетия, буренясали терени. Когато дойдоха агрономите на големите фирми за консултация какви препарати да използваме, за да се справим с тези „джунгли“, те казаха, че тази земя е пълна с букет от всички възможни съществуващи плевели на планетата. Да, но животните трябва да ядат – съответно някой трябваше да обработи земята.
Започнахме полека-лека. Изчистихме земята за няколко години. Днес вече работим около 80 000 дка, които са почти изцяло за изхранването на животните ни. Продаваме малка част от зърното, защото животновъдството е труден сектор и трябва да имаш винаги оборотни средства. Храната се трупа – особено при грубите фуражи – за една година напред. А това означава акумулиране на много средства.
Фермата в Добри дол е с капацитет около 5000 животни. В момента имаме около 4200, заедно с телетата. През 2010–2011 г., след многото пътувания по света – защото аз вярвам, че трябва да се учим, докато сме живи – в САЩ и Германия видях, че животновъдите активно изграждат биогаз инсталации. Още тогава там ни казваха, че ще дойде момент, когато изискванията за въглеродните и метановите емисии от фермите ще станат много строги.
Така станахме първата ферма в страната, която получи разрешително за строеж на биогаз установка – това беше през 2011 г. Но тогава цената на биогаза беше унизително ниска и не можеше да покрие дори половината от разходите. Изчакахме, докато държавата приеме тарифата за цената на електроенергията, произвеждана чрез биогаз – такава, каквато съществува във всички развити държави.
Наложи се ние да обясняваме за какво става въпрос и да издирваме чуждестранни материали, защото тук никой не разбираше темата и нямаше специалисти. Така през 2013 г. пуснахме в експлоатация първата работеща биогаз инсталация към животновъдна ферма в България – за преработка на торови отпадъци и получаване на метан и електроенергия.
Горе-долу това е пътят на нашето развитие. Най-трудно е, когато човек започва бизнес, който е нов за него. Трудно беше с млекопреработката, трудно беше и с животните. Но е важно човек да вярва в себе си и да прави нещата постепенно. Не да се хвърля изведнъж в огромен мащаб. Всичко се случва на принципа проба–грешка.
Не винаги е възможно да пренесеш директно западния опит в България – има много специфични фактори, които влияят на производството у нас. Ние сме започнали с преработка на 3 тона мляко, после на 5 тона, и сме достигали до 200 тона сурово мляко на година.
При стартирането на животновъдството също беше трудно. Колкото и човек да смята, че познава един отрасъл, едно е да гледаш 5 крави и 50 овце, друго е 3000. Затова и започнахме с малко овце. Направихме изключително модерни за онова време кошари с битова сграда. Още от самото начало вярвахме, че персоналът трябва да живее при животните, но в нормални човешки условия, защото мястото е откъснато от цивилизацията.
При говедовъдството разходите и капиталовите вложения са много по-високи, отколкото при овцевъдството – всяка грешка може да бъде фатална. Трудно е и когато започнеш да обработваш земя – при подбора на машините могат да се допуснат хиляди грешки. Винаги, когато се стартира нов бизнес, е трудно. Но лошото е, че в момента в животновъдството дори за вече изградени от десетилетия бизнеси е изключително трудно. А тази година е трудна и за земеделието.
Според мен – не знам дали съм прав – световните зърнени борси са манипулируеми. Не е нормално при такива високи разходи зърното да се търгува на толкова ниски цени. На тези нива не може да издържи никой.
Европейската комисия в момента няма никаква реална политика за земеделието. Това, което се прави, е пълно лицемерие. Единственото, за което се мисли, е как да се милитаризираме и да се отделят повече средства за оръжие.
От една страна ти говорят, че трябва да има достъпни цени за потребителите, а от друга – се намалява с почти 30% бюджетът за земеделие в ЕС. На национално ниво вече се изисква отделяне на 5% от бюджета за въоръжаване. Това е огромен скок в тези разходи. За друго почти не остават средства. Вече се чува, че дори германски политици казват, че няма да има пари за социална политика.
Затова смятам, че това е един от най-трудните моменти за земеделието – дори и за вече утвърдени бизнеси. Ще има много фалити занапред – както в животновъдството, така и в растениевъдството. А това ще се отрази върху доходите от ренти на много хора – и по селата, и в градовете. Живеем в изключително тежък момент. Европа е в криза, а хората, които я ръководят, не се справят със задачата си.
Както всички знаят, аз съм завършил Академията на МВР. Преди това – Математическата гимназия във Враца. А тези учебни заведения със сигурност дават едно – дисциплина. Това е много важно за всеки един бизнес.
Нашето поколение, което завърши Академията, почти не е работило в системата. Нямаме обремененостите, с каквито често се спекулира по медиите. Баща ми беше учител – работлив човек. Винаги е отглеждал гъби, в немалки количества за онези години. Дядовците ми са гледали биволи и крави. Но това тогава беше нещо нормално за почти всяко семейство по селата.
Както казах, именно преработката ме накара да се насоча към отглеждането на животни. Видях, че в частния сектор млякото често няма необходимите хигиенни показатели. Хората гледат животни със страст и любов, но малко от тях прилагат правилата на истинския бизнес. А в производството на храна не можеш по никакъв начин да правиш компромис с качеството.
Възрастните хора си отиваха, а с тях – и голяма част от животновъдството. Затова се наложи да мислим как да обезпечим предприятието със суровина за преработка.
Но това е екосистема. Трябва да има мляко. Винаги съм помагал. Помагам на колеги животновъди с консултации. У нас много хора говорят по теми, от които не разбират достатъчно. Такава е темата с кооперирането.
Най-важното за всеки бизнес, който започваш, е да имаш пазар. Трябва да има коопериране между производители и преработватели. Последните произвеждат крайните продукти и ги продават на пазара. Много по-лесно е от млекопреработвател да започнеш да се занимаваш и с животновъдство. Да, това е неблагодарно, и много често тегли бизнеса на млекопреработката назад. Животновъдството не е печеливш отрасъл – трябва да си го кажем.
Да станеш от животновъд млекопреработвател обаче е много по-трудно. У нас често се лансира тезата: „Аз произвеждам някаква суровина с неизвестно качество и държавата – или който и да е – е длъжен да я купува.“ Но капитализмът, към който сме се присъединили, е точно обратното.
Всички искат независимост. Но независимост не означава някой друг да ти свърши работата. Да, държавата не може да стои настрана – тя трябва да гради политики и най-важното – да се грижи за продоволствената сигурност и безопасността на държавата. Но другото е бизнес.
Затова виждаме, че това е, което работи в България. Не съм само аз. Недко Митев от Овчарово, с когото много сме си говорили, извървя същия път – от агроном, през земеделие, животновъдство и преработка. И в „Елит“ е така. Има такива примери – и те работят.
Много е трудно. Трябва да имаш познания в изключително много области. Това е трудно разбираемо за западните фермери, които предпочитат да бъдат тясно специализирани и да управляват само един сегмент от веригата. Но там, на места, има пълно хоризонтално и вертикално сдружаване. Наричаме го кооператив, но то си е корпорация.
Аз, както и други здравомислещи колеги, сме скептици, че това би се получило лесно в България. Трябват много години – дори десетилетия. И не можем да разрушим стълбовете на нашето земеделие, които вече съществуват – средните и големите стопанства.
Пак ще повторя – европейската земеделска политика е пълно лицемерие. Всички тези непрекъснати приказки за подкрепа на малките са едно голямо измиване на ръцете и оправдание за намаляване на финансирането. Вложените средства на единица продукция са едни и същи, независимо дали си малък или голям. В големите стопанства има повече разходи, защото те са абсолютно на светло. А няма друг начин да се оправи икономиката, ако не е на светло.
Всичко е думи, но реалните действия са други. Млекопроизводителите от Германия, която говори най-много за малките, се преместиха в Източна Германия и създадоха огромни концерни върху базата на бившите кооперативи. Лицемерието е огромно – говори се едно, прави се друго.
Ако работиш в сивия сектор, дали трябва да получаваш подпомагане от човек, който работи на светло и плаща данъци? Но хората са лъгани, обезверени, не проверяват фактите и лесно се манипулират. Затова и сме на такова дередже.
Състоянието на животновъдството в България днес е катастрофално. Особено в млечното животновъдство липсва всякаква дългосрочна визия. Необходимо е всички политически сили в България да се съберат и на базата на икономически анализи да се изготви стратегия за обезпечаване на продоволствената сигурност на държавата. В крайна сметка – земеделието е бизнес. Социалната политика е нещо друго.
Хората, които в момента произвеждат реална продукция в животновъдството, са някакви идиоти – в най-добрия смисъл на думата. Луди хора, на които трябва да се издигнат паметници. Да работиш в сектор, в който рискът е огромен, и да се стремиш да спечелиш 2–3–5%, да живееш в постоянна несигурност – това не го прави нормален пазарен участник, а човек с кауза.
При положение че има „нарисувани“ бизнеси, при които с много по-малко капитал и почти никакъв риск се печели в пъти повече, хората, които влагат парите си в животновъдство, са или идеалисти, или луди. И точно тези хора – ако не могат да получат уважението, което заслужават – поне не трябва да бъдат спъвани от собствената си държава. Заради тях все още има българска продукция на пазара.
Земеделието трябва да бъде една свързана система. България произвежда повече зърно, отколкото ѝ е необходимо. Гордеем се, че изнасяме суровина. Но това е типично за държави от третия свят – там, където развитите икономики експлоатират суровините, а местното население остава в зависимост. Българското зърно трябва да бъде преработено тук, за да носи добавена стойност на страната. И да изнасяме скъпи продукти, а не евтина суровина.
Зърното трябва да отива към всички видове животновъдство. Трябва да произвеждаме месо и мляко, които ние да преработваме в готови продукти. Тогава делът на износа ще превишава вноса в пъти. Но в момента правим точно обратното.
Виждаме примера на Нидерландия – една малка страна без земя, която купува пшеница и е сред най-развитите земеделски държави в света. Без никакъв социален елемент в субсидиите. Имаме всичко, а не го използваме. Вместо ние да правим това. Имаме капацитет, имаме традиция, имаме ресурс – но нямаме посока.
Затова казвам, че трябва да има държавна политика, която не зависи от текущата политическа ситуация. Трябва дългосрочна визия – независимо кои са „играчите“. Само така хората, които мислят да започнат бизнес в земеделието, ще знаят дали тази политика е добра за тях и ще могат да вземат информирано решение дали да се включат в сектора или не.
И после казват, че някой лобира. А какво да прави? Изградил е бизнес, инвестирал е, рискувал е – и идва някой, който не произвежда, и казва, че всичко изградено трябва да се съсипе. Да стои със скръстени ръце ли?
Да, много хора са обезверени. Когато през 2010 г. откривахме новия обор за 1100 крави, тогавашният премиер Бойко Борисов присъстваше, защото пътуваше към Видин за инспекция на строящия се мост. Посети един западнал край, за да види, че все пак нещо се прави. Тогава му казах: молбата ни към политиците е да не ни пречат. А той отговори, че трябва не само да не се пречи, но и да се помага. Но с времето такива неща се забравят.
Бел. ред. Тук нарушихме формата на тази рубрика – да не задаваме въпроси на нашите събеседници и да ги оставяме да разказват сами, защото нямаше как да не зададем един въпрос: Истина ли е това, което се говори, че влизате в МЗХ при министри и си решавате проблемите?
Много са митовете и легендите. Има министри, които имат здрав разум и знаят, че най-скъпото нещо на света са „безплатните“ съвети от хора, които разбират. И когато изложиш пред такива министри фактите, те понякога се съобразяват. Разбира се, това трябва да бъде направено аргументирано и безпристрастно.
За много други хора се знае, че влизат в МЗХ и си решават на четири очи проблемите – но дали техните аргументи винаги са в полза на целия сектор, или обслужват личен интерес?
Всичко това произлиза от едно: политиката – не само в България, а в целия ЕС – се гради от чиновници, които никога не са работили в реалния сектор. Това е катастрофално. Когато на 9 юни 2022 г. с много колеги от различни браншови организации посетихме Брюксел за среща с тогавашния еврокомисар по земеделието Януш Войчеховски, настоявахме за справедливост при субсидиите за българските фермери. Изложихме всички проблеми. Казах му директно: политиката за полето се гради от кабинетни плъхове, които никога не са стъпвали във ферма.
Тогава Войчеховски се съгласи с нас. Каза: „Да, прави сте, но аз не мога да се преборя с това. Прави сте за всичко и ако зависеше от мен, бих го променил още вчера.“ И това е протоколирано.
Попитах: „Да не сме объркали залата? Нали вие сте еврокомисар по земеделието? Щом от вас не зависи, тогава кажете – с кого трябва да говорим?“
Но когато един човек не е в реалното производство, няма стопанство или е фалирал, не можеш да взимаш акъл от него. Виждаме докъде стигна животновъдството, ръководено от хора без животни. И ако това, че на мен – и на хора като мен – е вярно, че се слуша думата е признак за нещо, то поне е оптимистично. Защото ние сме реални животновъди.
Но все повече хора, които могат и знаят – като Недко Митев, Никола Ангелов и други големи животновъди – никога няма да ги видите в МЗХ. Водил съм ги всичките. Имахме Млечен борд. Недко Митев дойде заради мен на събранието – сигурно преди 20 години е било. Седна, послуша малко и ми каза: „Зоров, дойдох заради теб, ама ти много свободно време ли имаш и акъл ли нямаш, за да се занимаваш с това? Тръгвам си и повече няма да стъпя. Тук не се говори за животновъдство. Обаждай се, ако мога да помагам с нещо реално, но на такива пародии да си губя времето – няма да ходя.“
Всички професионалисти не виждат смисъл да ходят на такива събирания, защото не виждат смисъл от тях. От другата страна на масата седят хора, които нямат никаква връзка с реалното животновъдство.
Аз все още воювам. Защото съм Овен и съм непримирим. Но на всеки човек му омръзва в един момент. Омаскаряват те, очернят те в медиите. Покрай споровете с веригите се оказа, че яхтата ми е изгоряла в Гърция. Нищо, че яхта нямам и се разбра на кого е. Оказа се, че е лодка на строителен предприемач от Хасково.
Атакуват се хора, които имат мнение и си го отстояват. Но аз не мога да се примиря с такива огромни несправедливости, каквито се случват в животновъдството. И заради това не завиждам на нито един министър, особено на настоящия. Когато имаш здрав разум, здраво си стъпил на земята и искаш да промениш нещо, се сблъскваш със стена от хора, които искат да си пазят парите.
И, разбира се, че всеки човек губи желание и мотивация за каквото и да било. Политическото ръководство на страната въобще не е в течение на реалните проблеми. За тях е важно да има социален мир. А какъв ще е крайният ефект – никой не се интересува. И това е катастрофа за България.
И сега колегите ме питат: Добре де, Зоров, ходите в това министерство – какво правите там? Миналите години имаше по 650 милиона лева държавни помощи заради войната в Украйна. Тази година не ги предвидиха в бюджета, за да влезем в 3% заради конвергентния доклад, с обещанието, че ще ги върнат през второто шестмесечие. Какво стана?
Нали чакахме светло бъдеще с ЕС? Кой гледа каква ни е доходността от едно животно преди и сега? Сега ни обещават светло бъдеще с еврото. Ама нашите пари ги взеха. Как става по-добре?
Разправяме се за дребни неща, вместо някой да седне и да направи цялостен икономически анализ на сектора. С реални цифри и реални перспективи. Защото гладът е по-силен от тока. А скоро в България реални производители няма да има.
Моята история в земеделието
В този сектор има много гласове, но малко лични истории. Говорим за политики, за програми, за пари – рядко за пътя. Този, който е минал човекът, преди да стане „председател“, „директор“ или „фермер“. И точно този път започваме да следваме в новата ни рубрика.
„Моята история в земеделието“ няма да бъде рубрика за интервюта. Ще бъде място за първо лице. Не за формални отговори, а за разкази. Защо избрах този сектор? Какво ме задържа в него, когато е било трудно? С какво се гордея, без да се налага да го обяснявам? За какво още не съм се отказал да мечтая?
Ще даваме думата на хора, които обикновено говорят само когато трябва. Но когато говорят – тежи. Няма да ги питаме какво мислят за други. Ще ги питаме за себе си. Защото всяко земеделие започва с човек.
