В рамките на едва 48 часа Европейският парламент одобри две резолюции, които изглеждат като взаимно изключващи се. Едната предлага облекчения за фермерите чрез опростяване на правилата по ОСП, другата настоява земеделците да поемат по-централна роля в климатичния преход и да бъдат активен фактор в COP30. Но не е ли това симптом не на противоречие, а на пренастройка на система, която иска да остане функционална?
Резолюцията от Комисията по земеделие от 4 октомври залага на политическа дефлация на напрежението. Предвиждат се по-високи тавани за подпомагане на малките фермери, включително еднократна помощ до 75 000 евро, нова дефиниция за постоянни тревни площи, по-кратки срокове за одобрение на промени в стратегическите планове. Най-важното обаче е: прехвърляне на кризисните плащания към фондовете за развитие на селските райони. Всичко това се представя като „опростяване“, но всъщност е прехвърляне на отговорности и административна тежест от центъра към държавите членки.
Резолюцията от Комисията по околна среда от 5 октомври е с противоположна динамика – външна мобилизация. ЕС трябва да отиде на COP30 с лице. Тя настоява за нова климатична цел за 2040 г., изисква ясен график за прекратяване на субсидиите за изкопаеми горива, призовава всички сектори да допринесат за климатичната неутралност – включително земеделието. Това не е наказание, а опит за преопаковане на сектора като част от решението, не от проблема.
Въпросът не е дали тези две резолюции си противоречат, а защо се появяват едновременно. Отговорът: защото системата има нужда да запази баланса между политическа устойчивост и геополитическа последователност. Опростяването е сигнал към вътрешната публика, COP30 – към външната.
Отвътре: трябва да се намали напрежението след протестите, административната пренатовареност, загубата на доверие сред производителите. Отвън: ЕС не може да се откаже от лидерството в зелената трансформация, особено в момент на глобално разместване на влиянието.
Това не е отстъпление от Зеления пакт. Това е неговото реторично разтоварване, за да може да оцелее политически.
Резолюцията за COP30 не изважда земеделието от уравнението. Точно обратното – тя го вкарва в центъра. Но не като виновник, а като част от решението: чрез намаляване на метана, въглеродно земеделие, дигитално проследяване, иновативни практики.
Това изглежда като чест, но е и задължение. Ако фермерите не бъдат включени с реални механизми, ще бъдат изтикани с формални очаквания.
Увеличаването на годишното плащане за малките фермери от 2500 на 5000 евро не решава проблем, а изключва тези фермери от сложността на ОСП. То е оферта за административен мир, не за развитие. Още по-рисково е предложението за еднократна помощ от 75 000 евро – звучи като капиталова подкрепа, но без ясна връзка с реални изисквания и дългосрочен план, тя може да се превърне в еднократна субсидия без ефект.
75 000 евро еднократно подпомагане и 5000 евро годишно не компенсират разходите за въглеродно неутрално производство. Няма механизъм в момента, който реално да финансира трансформацията на дребния фермер към климатична устойчивост. Затова се появява напрежение: има зелено изискване, но няма реален зелен капитал за изпълнение.
Прехвърлянето на кризисните плащания: гъвкавост или дезертиране от отговорност?
Промяната в начина на финансиране при бедствия или болести цели по-бързи и целенасочени реакции. Но така тежестта пада върху националните структури – и в страни с ограничен административен капацитет това ще създаде още по-голяма неравнопоставеност между фермерите. Това е децентрализация, но без гаранции за синхрон или качество.
България ще трябва да вземе решения, които досега отлагаше. Ще приеме ли „опростените“ условия само като облекчение – или ще ги използва като възможност за подготовка към реалната трансформация? Ще активира ли нови инструменти за включване в климатичните схеми – или ще остане в периферията на зеления преход? Ще създаде ли механизми за въвеждане на технологични и биологични иновации – или ще оперира само с компенсации?
Ще трябва да водим две политики едновременно: Една – ориентирана към смекчаване на напрежението в сектора (по-лесен достъп, по-гъвкави схеми). Друга – ориентирана към дългосрочна трансформация (устойчиво производство, емисионен контрол, дигитализация) Ще има нов натиск върху Стратегическия план: За включване на по-ясни климатични индикатори. За проследяване на емисиите от животновъдство, метан, азотни торове. За интегриране на иновации (като дигитален мониторинг на въглероден отпечатък).
Който не се адаптира стратегически, ще бъде изместен финансово. Програмите за устойчиво земеделие и т.нар. „еко-схеми 2.0“ ще вървят с по-голям ресурс. Който не влезе в логиката на зеленото земеделие, ще остане само с облекчената административна рамка и базово подпомагане.
ЕС няма да спре. Но и няма да настоява. Оттук нататък, който не влезе в темпото, ще остане с ниските нива на подпомагане и със символични схеми, без стратегическа роля.
ЕС няма да се откаже от Зелената сделка, но и няма да я изговаря със същия език. Ще говори за „гъвкавост“, „включване“, „научна обоснованост“, „поетапност“. Това е новият език на същата амбиция – език, пригоден за пренатоварена система, която се опитва да остане в движение, без да изгуби посоката.
Фермерите не са освободени от прехода. Те са вкарани в нова роля в него. И тази роля вече не е „да се съобразиш“, а да бъдеш чут – ако си подготвен да говориш езика на решенията, а не само на претенциите. Зелената трансформация продължава, но ще бъде придружена от мерки за „социална стабилност“ в селските райони, за да не се загуби доверието. Който разбира това, ще изгради система, която не просто оцелява, а се позиционира в новата парадигма. Земеделието няма да бъде освободено от зеления преход. Но ще бъде преопаковано в него.
Ася Василева
