Когато ме питат какво ме крепи през всичките трудности, първият отговор, който ми идва, е моят съпруг Тано. Но ако се замисля по-дълбоко, разбирам, че е нещо повече. Преди няколко дни беше слънчев ден и си казах: „Няма да работя нищо“. Седнах с книга под една от ябълките в градината, но умът ми не спираше: „Вместо да седя, да стана да си оплевя розите, да орежа храстите…“. И тогава се замислих – ами ако бях градски човек, ако живеех в Сандански и нямах тази градина? Какво правят гражданите по цял ден? Това е – да създаваш нещо, да правиш красиво, да виждаш смисъл в утрешния ден. Това е моята история.
Корените: 3 сутринта и гравитачно поливане
Земеделието е в кръвта ми. Като малка, през 90-те, нашите гледаха картофи като допълнителен доход. Татко започна да прави ябълкова градина. Помня баба ми и нейните градини с царевица и цветя – по два реда, по два реда от всичко. Постоянно ме мъкнеше с нея. Ставала съм в 3 часа през нощта, за да ходим да поливаме гравитачно. За моето поколение от Кресна това беше нормално. Целият ми живот е минал тук.
След разтурянето на комунизма, когато развалиха оранжериите в Кресна, майка ми започна търговия със семена и торове, после добави и препарати. Преминахме през кризите – тази през 96-та смътно я помня като емоция, но знам, че понеже нашите работеха и в Македония и имаха валута, това ни помогна да се справим. После дойде кризата през 2000-та. Тогава строяха хотел на Предел и живееха горе, за да го довършат. През 2003-та се роди синът ми Михаил и те започнаха да произвеждат там горе за него, чисто, да правят зимнина. Продуктите им започнаха да се харесват, но всичко беше бутиково, в малки количества.
Каубойско начало: пияница с конче и машини, сглобени на ръка
Тогава реших. Две неща ме накараха. Първо, щастливият клиент, който се връща за още, а ти няма какво да му дадеш. И второ, тогава съпругът ми Тано се занимаваше с дограма – нещо, което не беше мое. Исках да създам нещо сама. Така започнах тук, в Кресна, с първите 20 декара.
Началото беше, както казва майка ми, „каубойско“. Много непрофесионално. В 4 сутринта взимах жени от оранжериите да ми помагат, защото работници нямаше. При мен винаги са се събирали, както се казва, „куц, кьорав и сакат“ – изхвърлените от обществото. С един пияница и неговото конче окопавахме. Тано тогава още си имаше неговата работа и не искаше да се обръща към мен. Колкото можех с техниката, толкова.
Повратната точка дойде, когато той замина за Нюрнберг с биопроизводители на изложение. Този дълъг път го промени. Върна се и каза: „Добре, купувам тракторче и започвам да правя машинки, да експериментирам“. Когато той застана зад мен, нещата потръгнаха. Спомням си първата ни невероятна реколта от моркови с новите машинки, които той беше сглобил ръчно. Дори ни снимаха за предаването „Такъв е животът“.
Магистралата, която преобърна всичко
Разширявахме се полека-лека около една овощна градина в центъра на площите ни. Купихме и един голям трактор „Дойц“ от Франция, за който още нямахме достатъчно земя. И тогава дойде новината – магистралата щеше да мине точно през сърцето на градината ми. Проект от „национално значение“, казаха, и дотам. До ден днешен се боря с това „национално значение“.
Трябваше спешно да намерим нова земя, защото никой нямаше да ни чака. С банков кредит купихме първите 98 декара в землището на Струмяни. Беше огромен скок – от 20 на почти 100 декара. За да не рискувам много, в началото засях едни евтини испански семена – да опозная терена, почвата, да разбера как се работи в такъв мащаб. Постепенно започнахме да строим и оранжерии. Аз вече бях родила дъщеря ми Деничка и не бях постоянно тук. Мъжът ми използваше това и строеше като за световно. „Внедрил съм бетон като за четириетажна кооперация“, смееше се той, защото аз винаги го ограничавам – „няма пари, не може“.
От битка с общината до огромен център за региона
С разрастването дойде и нуждата от място за съхранение. Тук имах склад само за 40 тона, беше ми тясно. Всяка есен хвърляхме продукция, защото нямаше къде да я приберем. Червеите я ядяха в земята. Три години не можах да се разбера с община Струмяни за разрешителни. Накрая ми писна и реших – започвам да строя подпорна стена без документи. Нямаше накъде.
И тогава, сякаш съдбата се намеси. Един от майсторите ми каза: „Роси, иди виж пак сградата на стария тютюнев монопол“. Оказа се разумна цена за това, че получаваш готови документи. Така се сдобих със сграда от 3200 кв.м., строена през 1983-та. Още не съм влязла вътре, но там се ражда нещо разкошно – огромен, модерен център по италиански, холандски и западноевропейски стандарт. База, която може да събира 600 тона продукция и да организира целия регион – без значение дали е био или конвенционален.
Днес: Между любовта и абсурда
Често ме представят като някакъв герой, но аз не съм сама – ние сме екип. Помагам и на други, по-малки стопанства да растат. Исках да направя сдружение на производителите, но тогава законът не го позволяваше, а и след един горчив опит с групова сертификация разбрах, че е по-добре всеки сам да си носи отговорността.
Днес, реалността е сурова. Икономическата картина просто не излиза. Преди месец се разделих със седемгодишни служители, защото поискаха 90 лв. чиста надница, за да събират пащърнак. Аз имам 12 такива човека, без трактористите и агронома. РЗП-то ми е над 600-700 хиляди лева годишно, а осигуровките растат. Изчислих, че само трудът по изваждането на един килограм моркови ми струва 2.25 лв. – без семена, без поливане с генератори, без храна, без нищо друго.
В същото време веригите ни извиват ръцете. Отказвам да работя на безценица. Заради 20 стотинки разлика спират моя артикул и продават холандски пащърнак. Моят остава в земята. Но аз няма да клекна. Ще го изора, ако трябва. Затова и развивам сайта си – първият сайт за зеленчуци в България е моят. Искам да стигна директно до хората. Преди дни една клиентка ми се обади, че броколито ѝ било жълто. На сутринта в 8 часа колегата беше на адреса ѝ с ново. Аз стоя зад продукта си. А при големите вериги зад какво стоя? Сигурно 90% от бебетата в София са захранени с наша продукция, защото майките, които искат да готвят на децата си, а не да им дават пюрета, търсят нас.
За мен никога не е имало друг път. От самото начало, от първия ден, моето производство е само и единствено биологично. Никога не съм се изкушила да мина към конвенционалното, никога не съм гледала „не-био“. Това е моят избор и моята философия. И когато хората ме попитат защо е по-скъпо, често е трудно да се обясни цялата картина с две думи. При нас не става дума за огромни полета с една култура, които се обработват механизирано от край до край. Ние редуваме десетки различни култури – всяка със своите специфични нужди, всяка изискваща различен подход и ръчен труд. Огромна част от разходите ни идват и от това, че ние не складираме всичко. Повечето от продукцията се вади от земята буквално в момента на поръчката, за да бъде свежа. Морковът, който клиентът получава утре, днес е бил в земята. Този модел на работа – с голямо разнообразие и продажба „на зелено“ – изисква огромен човешки ресурс и непрестанна организация, което неминуемо се отразява на себестойността. Но това е цената да предложиш истински, жив и чист продукт, а не такъв, престоял със седмици в хладилна камера. При нас всичко е с кредити, не сме ползвали програми почти.
Най-големият проблем, който предстои обаче, е водата. В момента, в който ни накарат да плащаме още по-скъпо водата от сондажите, в които сме инвестирали хиляди, аз приключвам. Тано също. Това не е просто заплаха, това е реалността. Инвестирали сме в помпи, генератори, тръбноролкови системи за десетки хиляди левове, за да можем да работим, а сега искат да плащаме и за самата вода. Продукцията ще стане абсолютно непродаваема. В Румъния държавата субсидира тази вода, а при нас няма система, която да ни доставя вода под налягане.
Въпреки всичко, продължавам. Не защото съм герой, а защото това е, което обичам. Защото сме екип. И защото вярвам, че в България можем да произвеждаме качествена храна. Трябва само да се мисли, да има посока и най-вече – да има уважение към труда на българския производител.
Моята история в земеделието
В този сектор има много гласове, но малко лични истории. Говорим за политики, за програми, за пари – рядко за пътя. Този, който е минал човекът, преди да стане „председател“, „директор“ или „фермер“. И точно този път започваме да следваме в новата ни рубрика.
„Моята история в земеделието“ няма да бъде рубрика за интервюта. Ще бъде място за първо лице. Не за формални отговори, а за разкази. Защо избрах този сектор? Какво ме задържа в него, когато е било трудно? С какво се гордея, без да се налага да го обяснявам? За какво още не съм се отказал да мечтая?
Ще даваме думата на хора, които обикновено говорят само когато трябва. Но когато говорят – тежи. Няма да ги питаме какво мислят за други. Ще ги питаме за себе си. Защото всяко земеделие започва с човек.
