През последните две десетилетия българското зърнопроизводство беше гръбнакът на аграрната икономика. То изгради модела: мащаб, субсидии на площ, борсова култура, износ. И дълго време този модел работеше – осигуряваше ликвидност, инвестиции, модернизация. Но този цикъл е към края си. Не заради индивидуални грешки на фермерите, а заради системна промяна в логиката на пазарите, регулациите и конкуренцията. Ако искаме зърнопроизводството да има бъдеще, то няма да бъде същото.
Моделът, който донесе рентабилност, вече не се възпроизвежда
Между 2016 и 2021 г. много производители свикнаха с високи приходи – благодарение на добри изкупни цени, относително по-ниски разходи за производство и стабилни плащания на площ. Но в този период съществуваха благоприятни обстоятелства, които вече са изчерпани: евтини торове и препарати, свободни пазари без геополитически сътресения, липса на климатични рестрикции. Днес тези буфери ги няма. И повече едва ли ще се върнат в близките 20 години поне. Разходите за суровини и консумативи са трайно по-високи. Конкуренцията от Украйна е не временна, а структурна. А ценовият натиск на международните пазари е все по-малко зависим от производствената себестойност у нас.
Старият модел е изчерпан не защото е лош, а защото е свършил
Масовото зърнопроизводство, базирано на мащаб и борсова култура без добавена стойност, вече не носи същата възвращаемост. Субсидиите на площ не могат да компенсират ръста в рентите, горивата и агрохимикалите. Добрите цени се оказаха изключение, не норма. А борсовите колебания вече се движат повече от търговска спекулация и глобални логистични потоци, отколкото от реалния добив в България.
Да се настоява за връщане към старите нива на рентабилност означава да се игнорират променените правила на играта. Не става въпрос за лоша година. Става въпрос за различен свят.
Какво ще движи цените оттук нататък
Цените няма да се върнат трайно на високи нива по инерция. Това ще се случи само при системна промяна – когато светът премине от излишък към реален недостиг. А това означава едновременни климатични сътресения в няколко ключови региона или политическо ограничаване на износа от големите играчи.
Например, ако Русия и Украйна едновременно ограничат износа си – както стана през 2022 г. с коридора в Черно море – това веднага ще предизвика рязък скок. Същото важи, ако в САЩ има загуби при царевицата и соята заради суша, както беше през 2012 г. Или ако Китай реши да презапаси резерва си с 15–20 млн. тона зърно в рамките на няколко месеца.
Друг ключов фактор е логистиката. Фрахтът от Черно море до Алжир беше 23–24 долара/тон в пиковия момент. Ако се повиши двойно – както се случи временно през 2022 г. – дори неконкурентна FOB цена става търсена, защото крайната CFR оферта излиза по-добра от далечен произход. Това повлича вътрешната цена нагоре.
Но най-важното – истински скок ще има, когато търговците решат да реализират печалба от евтино натрупани обеми. Това се случва, когато се комбинират: психологически натиск, медийно подхранен страх и технически сигнали на борсите. Цените не скачат, когато фермерите фалират. Скачат, когато търговските къщи решат, че моментът е дошъл.
Затова онзи, който иска устойчив доход, не може да разчита на висока цена. Трябва да разчита на капацитет да изчака, да складира, да договаря и да преработва. С други думи – да продава позиция, не просто обем.
Ако трябва да го направим: стратегическо преструктуриране в 5 линии
Ако искаме секторът да остане, трябва да го преосмислим. След като става ясно, че контролът върху цените вече не е в ръцете на производителите, логиката на оцеляването преминава през стратегическа трансформация на самите стопанства. Ето как би изглеждало преструктурирането, стъпило върху логиката на новия пазарен контекст:
- Разделяне на стопанствата по функция, не по мащаб
Вместо да говорим за „малки“ и „големи“, трябва да разграничим ролите:
- Пазарно-ориентирани производители (20–30% от площите) – инвестират в обеми, логистика, износ и преработка. Тук държавата не дава пари, а осигурява предвидимост, инфраструктура и пазарен достъп.
- Регионални производители (50–60%) – доставят суровина за вътрешния пазар. При тях акцентът е върху качество, договорна стабилност и диверсификация.
- Социално-рискови производители – в райони с ниска продуктивност, където целта е поддържане на заетост и екологични функции. Тук има нужда от компенсаторни инструменти и агроекология, не от борсова ориентация.
- Ограничаване на дела на чистото зърно под 40% от използваната земя
Не чрез забрани, а чрез икономически стимул. Част от площите трябва да преминат към бобови, маслодайни, протеинови и етерично-маслени култури, с ефективна ротация. Данъчните облекчения и достъпът до финансиране трябва да се обвържат с културно разнообразие, не с площ.
Това важи не само за по-малките. Дори пазарно-ориентираните производители ще трябва да включат допълнителни култури в портфолиото си, за да поддържат почвеното здраве, устойчивостта на системата и икономическия буфер при ниски борсови цени.
- Създаване на национален механизъм за буферно складиране и координиран маркетинг
Не става дума за контрол на цената, а за координация на предлагането. По модела на френските interprofession структури:
- координация на обеми;
- договорна предвидимост;
- достъп до краткосрочно финансиране срещу складови записи.
Това дава възможност фермерът да не продава при всяка паника на пазара.
- Смяна на логиката: от субсидия към достъп до финансиране
Субсидиите няма да издържат модела. Но достъпът до разумно финансиране може. Нужно е създаване на гаранционен фонд, който покрива 50% от риска при инвестиции в нова култура, технология или договор с преработвател. Фермерът не трябва да бъде субсидиант, а агроинвеститор.
- Индустриализация над зърното: фуражи, нишестета, растителни протеини, брашна
Преработката не е европроект, а конкурентна икономика. Пример: ферментационни протеини от царевица и пшеница – растящ сегмент в ЕС. България има суровината, но не и инфраструктурата. Държавата може да стимулира търговци и кооперации, които изнасят продукт с минимум 30% преработка. Това изисква не просто секторна политика, а активна роля на Министерството на земеделието и храните като архитект на инвестиционната и пазарна рамка, в партньорство с браншовите организации.
Ако искаме зърнопроизводството да има бъдеще, то няма да бъде същото. Ще бъде по-малко като обем. По-разнообразно като структура – не само между култури, но и между бизнес модели. По-интегрирано с преработка и пазар. И ще се прави не от всички, а от онези, които могат да го издържат при новите условия.
Бъдещето на сектора няма да дойде с нова цена. Ще дойде с нова роля
Българското зърнопроизводство има бъдеще. Но не като евтин износител на борсова суровина, а като част от по-сложна, по-интегрирана и по-адаптивна система. Не с повече площи, а с по-интелигентна стратегия.
Това означава край на една ера и начало на следващата. Не всички ще влязат в нея. Но онези, които го направят – ще имат място в бъдещето.
Ася Василева
