Казвам се Райна Бонева – Андреева и съм добруджанка. Спомням си първата си среща със земеделието, сякаш беше вчера – момент, запечатан дълбоко в съзнанието ми. Бях едва на три години. Докато другите деца прекарваха време в парка, моите родители, Владимир и Диана Бонева, потомствени добруджански земеделци, ме водеха със себе си. Най-ранните ми спомени са от колата с татко, по нивите, по време на пролетната сеитба. Помня студения, силен вятър на Добруджа, който сякаш искаше да изтръгне колата от пътя – този първи страх се превърна с годините в огромно уважение към необузданата сила на природата. По-късно, с мама, учех буквите и цифрите – не от шарени буквари, а от табелите пред гишетата на банките: „Моля, пребройте сумата, преди да напуснете банката“. Така, неусетно, земеделието се превърна в моята първа школа.
Винаги съм имала много пътища пред себе си – тренирала съм тенис на корт с успехи, занимавала съм се с рисуване и съм печелила международни конкурси. Родителите ми никога не са ме притискали, а са ми давали свободата да избирам. Дори им съобщавах за новото си начинание, след като вече съм го започнала, за да има елемент на изненада.
Родовата нишка, наречена Добруджа
Въпреки всички възможности, земеделието винаги ме е привличало неудържимо. То е нашата родова нишка. Семейството ни е част от него от поколения – прадядо ми е заложил кода на упоритост, обработвайки земята с камили, по-късно с първите вършачки, продължен от дядо ми и от баща ми Владимир. Днес, този път продължаваме аз, съпругът ми Андрей, брат ми Владимир и сестра ми Десислава.
Винаги съм мечтала да спечеля наградата „Млад фермер на България“ на фондация „Еврика“ – това беше съкровена, лична цел, тъй като баща ми я беше получил в началото на пътя си. Когато изпратих заявка и бях одобрена, чувството беше неописуемо. Това е не просто награда, а една корона, която нося с гордост.
Няма да забравя пътя обратно от награждаването в София. Баща ми Владимир, с онзи поглед на мъдър земеделец, ми каза: „Райна, тази награда вече е огромна отговорност. Тя тежи. Ти си пример и трябва всяка дума и действие да ги премерваш много внимателно.“ Тогава осъзнах, че короната на фермера не е само почест, а тежък ангажимент към цялото общество и към земята.
Аз завърших Агрономство и Аграрен мениджмънт, като това ми даде солидна основа не само в агрономическите, но и в икономическите въпроси на сектора.
Битката днес: Климат и регулации
Днес, моят път със съпруга ми Андрей е път на постоянна, ежедневна борба, но и на креативност. Андрей започна от нулата и много държи сам да извоюва успеха си. В сърцето на Добруджа, ние обработваме традиционните култури – пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед. От две години решихме да се обърнем и към бобовите култури (като леща и фасул) и дини, които предлагаме директно на дребно. Интересът е огромен, защото хората търсят истинското българско, а аз държа на качеството защото заставам зад продукцията с лицето си. Но пазарите са много трудни.
Съвременната реалност е предизвикателна. Битката вече не е само с градушката, а със системни препятствия. Върху нас тежи лабиринтът от европейски и национални регулации – ние сме едновременно агрономи, икономисти и юристи, опитвайки се да отговорим на десетките институционални изисквания и нормативи. Това отнема неимоверно време и фокус от същинската ни работа – земята.
Агрономически, климатът се променя драстично. Вървим към по-високи температури, което изисква постоянна адаптация на сортовете и технологиите. Същевременно, въвеждането на забрани за активни вещества прави борбата с болестите и неприятелите изключително трудна, което застрашава здравния статус на културата и, в крайна сметка, реколтата. Докато се борим със сушата през лятото, често се сблъскваме и с прекомерна влага през есента, която може сериозно да забави сеитбата на зимните култури и да компрометира младите посеви.
Тежестта на неразбирането и отговорността
Това, което прави борбата ни най-изтощителна, е неразбирането от страна на обществото. Ние сме хората, които произвеждаме хляба – най-святото нещо – но въпреки това, в последните години секторът е обект на необяснима обществена омраза. Сблъсквам се с хора, които не искат да чуят истината и не разбират колко трудно е да се произведе чиста храна в тези условия. Когато хората те укоряват, става още по-обезсърчаващо да се развиваш.
Въпреки тази враждебна среда, ние инвестираме основния си капитал в земя и сме изцяло обвързани с нея – не развиваме странични бизнеси, защото цялата ни енергия е тук. Нашата сигурност е в земята. Когато срещаш такава липса на подкрепа, единственото, което ни остава, е да работим още по-добре и да доказваме всеки ден, че това, което правим, е в интерес на цялото ни общество.
Свободата да си на полето
Въпреки трудностите, аз не мога да си представя да стоя в офис по цял ден. Постоянно ставам, излизам, гледам облаците, следя вятъра. Тук, в земеделието, свободата е в това, че всеки ден е нов. Един ден си агроном, после – администратор, а на следващия – мениджър. Това са десетки професии, събрани в една.
Но ние нямаме друг избор, освен да продължим. Нашият свещен дълг е да съхраним това, което сме наследили. Трябва да бъдем търпеливи, да се адаптираме и да вложим цялата си сила и сърце в нашата земя. А когато виждам сина ми Стоян, макар и малък, да тича по края на нивата, знам, че короната е предадена. Тя е тежка, но носи безмерна гордост и смисъл.
Моята история в земеделието
В този сектор има много гласове, но малко лични истории. Говорим за политики, за програми, за пари – рядко за пътя. Този, който е минал човекът, преди да стане „председател“, „директор“ или „фермер“. И точно този път започваме да следваме в новата ни рубрика.
„Моята история в земеделието“ няма да бъде рубрика за интервюта. Ще бъде място за първо лице. Не за формални отговори, а за разкази. Защо избрах този сектор? Какво ме задържа в него, когато е било трудно? С какво се гордея, без да се налага да го обяснявам? За какво още не съм се отказал да мечтая?
Ще даваме думата на хора, които обикновено говорят само когато трябва. Но когато говорят – тежи. Няма да ги питаме какво мислят за други. Ще ги питаме за себе си. Защото всяко земеделие започва с човек.
