Очакванията към браншовите организации често се свеждат до гласност. Да се чуят, да се видят, да заемат позиция, да се снимат. И когато това липсва, бързо се стига до извода, че няма движение. Че няма кой да води. И че нищо не се случва.
Фалшивата представа за „действие“
Секторът е свикнал на протестен тип говорене – декларации, кампании, ултиматуми. Те създават илюзия за активност, дори когато реален процес липсва. Това е лесно разбираемо, защото политическата среда често възнаграждава викащите, не последователност. Но когато браншовото говорене се сведе до демонстрация, се губи същността на работата, която реално променя нещо.
Как изглежда реалната браншова работа
Тя е бавна, неатрактивна. Съставена от таблици, правни анализи, изречения, които се редактират тридесет пъти, за да се приемат в наредба. Тя включва координация между хора, които не са си симпатични. Срещи, които не влизат в социалните мрежи. Разговори, които не се цитират, но от които зависи финансирането по определена мярка.
Това не се случва на сцената, случва се в детайлите. И понякога изглежда като тишина, докато всъщност под повърхността се местят тежести.
Къде се къса връзката
Фермерите очакват резултат. Разбираемо. Но често очакват резултатът да изглежда като битка. Ако няма сблъсък, значи няма защита. Това очакване е опасно. Защото принуждава организациите да симулират битка, когато реално трябва да преговарят. И така се износва и последното, което има стойност – доверието в хора, които реално вършат работа, но не говорят на висок глас.
Новата мярка за легитимност
Истинската браншова легитимност няма да идва от това кой вдига повече пушек и кой колко пъти е в телевизора. А от това кой може да задържи процеса в посока, дори когато не е популярен. Кой може да работи за сектора, а не за вниманието на сектора. И кой може да удържи смисъла на представителство, дори когато публиката очаква шоу.
Браншовата работа не е спектакъл. Ако очакваме да изглежда така, ще продължим да бъркаме демонстрация с резултат. И законодателни промени с примитивен уличен натиск.
Конфликтът около Закона за поземлените отношения: пример за ескалация, провокирана от натиск
Противопоставянето между Националната асоциация на зърнопроизводителите (НАЗ) и Асоциацията на собствениците на земеделска земя (БАСЗЗ) по темата за едногодишните договори не е спор между равностойни комуникационни стилове. БАСЗЗ не води кампания, а реагира на нарастващ публичен и политически натиск, упражняван през все по-агресивни послания от страна на НАЗ. В тази среда опонентите не спорят – те се защитават. И вместо да се изгради терен за балансиран разговор, се влиза в логика на натиск и отбрана, при която диалогът става невъзможен.
НАЗ защитава позицията, че едногодишните договори създават несигурност, пречат на инвестициите и се използват като средство за натиск от страна на големи собственици и фондове. Според организацията, предложенията ѝ не са били представени официално, но срещу тях вече се води публична атака. В позицията си НАЗ настоява, че предложените промени защитават и производителите, и коректните собственици, като осигуряват възможност за разваляне на договорите при неплащане. Те настояват, че секторът се нуждае от предвидимост, а не от диктат на краткосрочните интереси. И са прави. Но тонът и начинът, по който го правят, казват точно обратното. Вместо процедура – агресивно говорене по медии и социални мрежи и дори искане за оставки.
От другата страна, БАСЗЗ твърди, че промените в Закона за арендата ще засегнат милиони собственици, нарушават правото на частна собственост и ще доведат до загуби за домакинствата, които разчитат на ренти. Те настояват, че въвеждането на задължителни дългосрочни договори е опит за узурпиране на частна собственост и че нито една икономическа целесъобразност не може да има преимущество над конституционно гарантирани права. Според тях административното удължаване на валидността на доброволни споразумения е порочна практика, която въвежда зависимост на по-малките стопани от по-големите ползватели.
Решения има – но без истерия
Дори когато НАЗ има основания по същество, начинът, по който организацията поставя темите в публичното пространство, често предизвиква съпротива. Не защото проблемът не е реален, а защото езикът, с който се налага, е възприеман като диктат, не като покана за решение. В такава среда дори аргументираните предложения се блокират от начина, по който са заявени. Реално решение не се намира не заради някакви изключително противоположни интереси, а заради базово сгрешена комуникация.
Решения по комплексни и чувствителни теми като поземлените отношения не се постигат чрез натиск. Те изискват съгласие, изградено върху прозрачност, диалог и разбиране на реалността от всички страни. Без това всяка промяна рискува да се превърне в още един повод за разделение, вместо в инструмент за устойчивост.
И двете страни поставят важни въпроси. Проблемът е, че когато те се поставят през медийни кампании, фейсбук-постове и закани за оставки, вместо през работни документи, експертна обосновка и диалог, те не се решават. Засилва се само усещането, че всяка страна иска всичко, без да е готова да понесе отговорността за баланса.
Проблемите в сектора не са двустранни. Те са многослойни. И няма как да бъдат решени от позицията на едната страна. Не защото няма смисъл от промени, а защото няма как те да се случат устойчиво, когато се изграждат през конфронтация.
Браншовата работа не е търговия с искания. Тя е постоянна, невидима работа по създаване на правила, които да удържат различни интереси едновременно. И ако не го приемем, ще продължим да се въртим в кръг – с все по-ярки искания и все по-празни резултати. Трябват ни експерти, не протестъри.
Ася Василева
