Въпросът не е дали ще се случи сливането на фондовете, а каква степен на защита ще бъде изтъргувана на площада в Брюксел
Докато земеделските организации подготвят тракторите за демонстрация на 18 декември, в кабинетите на Берлемон и в министерствата на финансите вече се пише епитафията на Общата селскостопанска политика (ОСП), каквато я познаваме. Изтеклите документи и пасивността на държавите членки сочат едно: машината е задвижена и връщане назад няма.
Въпреки привидния диалог, трансформацията към модел „Единен национален план“ е почти неизбежна. Битката, която предстои, не е за запазване на статуквото, а за спасяване на остатъците чрез бюджетни гаранции.
Геополитическата необходимост изяжда аграрната традиция
Истинската причина за сливането на аграрните и кохезионните фондове не е административното опростяване, което Урсула фон дер Лайен рекламира. Движещата сила е бруталната математика на новата европейска реалност.
Европейският съюз трябва спешно да намери стотици милиарди евро за отбрана, сигурност и евентуалното следвоенно възстановяване на Украйна. В същото време, нетните платци в бюджета (като Германия и Нидерландия) категорично отказват да увеличат националните си вноски.
Уравнението няма решение без преструктуриране. Единственият начин да се финансират новите приоритети – танкове, технологии и възстановяване – е като се бръкне в джоба на старите „свещени крави“ на бюджета: ОСП и Кохезията. Сливането им в общ кюп позволява на Комисията и правителствата да пренасочват ресурс от субсидии към стратегически инвестиции много по-гъвкаво, без да се налагат тежки и публични реформи на регламенти всеки път, когато приоритетите се сменят.
Капанът на финансовите министри
Текстът на изтеклия документ подсказва, че държавите членки са „готови да се съгласят“. Това не бива да изненадва никого, който познава механиката на Съвета.
Решенията за Многогодишната финансова рамка (МФР) се диктуват от финансовите министри, не от земеделските. За един финансов министър моделът „Единен план“ (подобен на Плана за възстановяване и устойчивост – ПВУ) е административна мечта. Той получава един чек от Брюксел срещу списък с реформи и разпределя ресурса на национално ниво.
Това на практика е скрита ренационализация на европейските политики. Правителствата искат тази гъвкавост. Земеделските министри ще протестират публично, но финансовите им колеги ще подпишат сделката, защото тя им дава безпрецедентен контрол над финансовите потоци. В тази нова схема аграрният министър се превръща от разпоредител с бюджет във вътрешен лобист, който трябва да се моли на финансовия министър за дял от общия пай.
Протестът като разменна монета
В този контекст, планираният за 18 декември масов фермерски протест в Брюксел се разглежда от технократите не като спирачка, а като част от сделката.
Циничният поглед в Брюксел е следният: тракторите няма да спрат структурната реформа (обединяването на фондовете). Тяхната роля е да бъдат използвани като лост за договаряне на т.нар. „Ring-fencing“ (защитен периметър).
Реалистичният сценарий е сливането да се случи, но под натиска на улицата в регламента да бъде записана клауза, която гарантира, че определен процент от средствата в новия мега-фонд са „заградени“ ексклузивно за директни плащания и еко-схеми. Брюксел ще даде на фермерите сигурност за сумата (или част от нея), но ще им отнеме автономията на политиката.
Краят на „Стълбовете“ и новият конкурентен режим
Ако реформата мине във вида, предложен от екипа на Фон дер Лайен, ОСП ще бъде трансформирана по модела на ПВУ. Това означава:
- Край на архитектурата с два стълба: Няма да има ясно разграничение между директни плащания и програма за развитие на селските райони. Всичко влиза в националния план.
- Пари срещу реформи (Conditionality): Достъпът до средства вече няма да е автоматичен на база площ. Плащанията ще бъдат обвързани със спазване на върховенството на закона и изпълнение на структурни реформи. Фермерите ще станат заложници на това дали правителството им си е написало домашното пред ЕК.
- Вътрешна конкуренция: Земеделието губи статута си на „резерват“. В рамките на националния план, агросекторът ще трябва да се конкурира за един и същ бюджет с проекти за инфраструктура, дигитализация или здравеопазване.
Присъдата
Европейският парламент вече е частично неутрализиран с обещания за „10% за селските райони“ – класическа бюджетна търговия. Влакът е тръгнал и посоката е ясна.
ОСП се превръща от отделна вселена със собствени правила в подточка на общата бюджетна политика. Това е краят на една епоха, диктуван не от агрономи и стратези по прехраната, а от счетоводители и генерали.
Въпросът на срещата на върха през декември няма да е „Как да спасим ОСП?“, а „Колко точно ще струва мълчанието на сектора?“.
Ася Василева
