Субсидиите са гарантирани и администрацията работи, но липсата на политически мандат превръща България в пасивен наблюдател на големите преговори в Брюксел
В политиката времето е най-ценната валута, а България току-що обяви неплатежоспособност по тази статия. Оставката на правителството и очертаващият се хоризонт от служебни кабинети през 2026 г. не е просто административно неудобство, а стратегическа спирачка. Докато секторът очакваше ключови реформи за земята и веригата на доставки, новината е, че държавата преминава в режим на „аварийна поддръжка“ точно когато се изисква „надграждане“. 2026 година се очертава като година на административен ледников период. Системите ще работят, парите ще се превеждат по график, но стратегическото развитие и новите инициативи ще бъдат оставени „на трупчета“. За бизнеса това означава едно: докато конкурентите ни тичат, ние ще стоим на едно място.
Законодателният фризер като удобно извинение
Парадоксално, но политическата криза носи тайно облекчение за мнозина в сектора и в парламента. Тежкият пакет от структурни закони – дългоочакваният Закон за браншовите организации, промените в Закона за кооперациите и новият Закон за агрохранителната верига – сега влиза в зоната на здрача. Тези текстове, макар и критично важни за пазарната сила на фермера срещу веригите и за легитимното представителство пред властта, срещаха тиха, но упорита съпротива. Липсата на редовен кабинет и стабилно мнозинство е идеалното извинение те да бъдат „паркирани“ за неопределено време.
Сегашната ситуация на фрагментирани организации и нерегулирани търговски практики се запазва, което устройва старите играчи. Същото важи и за поземлените отношения – спорните промени за рентите и дългосрочните договори остават пожелателни, защото никой служебен министър няма да бръкне в кошера на милиони собственици и хиляди арендатори без политически гръб. Така проблемите с комасацията и сигурността на ползването се отлагат за неопределеното „после“, докато рентите продължават да тежат на стопанствата.
Фискалната усмирителна риза и изгубените 350 милиона
Илюзията, че „системата работи“, се сблъсква челно с реалността при новите инвестиции. Липсата на редовен кабинет почти сигурно означава работа с „удължителен закон за бюджета“, което ограничава държавата да харчи само по една дванадесета от миналогодишните разходи всеки месец. Това е смъртна присъда за всяка нова политика. Конкретната жертва са планираните 350 милиона лева за напояване, които секторът очакваше като спасителен пояс срещу сушата. Това е капиталов разход, изискващ нова бюджетна философия в Бюджет 2026. В режим на „автопилот“ държавата плаща заплати и пенсии, но не строи напоителни канали. Така модернизацията на „Напоителни системи“ се отлага за неопределено бъдеще, въпреки че климатичните промени не чакат политическия календар на София.
Голямата игра в Брюксел: Стратегическите интереси на картата
Истинската цена на безвластието обаче ще бъде платена в Брюксел, където залогът е много по-висок от местните интриги. През 2026 г. Европейската комисия ще постави на масата законодателните предложения за Общата селскостопанска политика след 2027 г. За България залогът е екзистенциален и засяга широк спектър от стратегически интереси – от зърнопроизводството (и защитата от тавани) и тютюна (запазване на преходната национална помощ) до цялостната философия на обвързаната подкрепа за уязвимите сектори и двата стълба на ОСП. Битката е срещу задължителните тавани и драстичното преразпределение на средства, които заплашват конкурентоспособността на големите ни експортни стопанства, както и за запазването на механизмите, без които поминъкът в цели региони е обречен.
В Съвета на министрите на ЕС тези битки се печелят чрез политически бартер. Трябва да можеш да кажеш на германския министър, че ще подкрепиш неговите амбиции за въглеродно земеделие днес, ако той не пипа парите за тютюна и не налага тавани на зърнопроизводителите утре. Служебният министър няма тази валута. Той е администратор с хоризонт от няколко месеца и не може да поема ангажименти за бъдещето, защото няма да е там, за да ги изпълни. Резултатът е „синдромът на празния стол“ – България ще присъства физически, експертите ни ще пишат отлични становища, но когато вратите се затворят за финалния пазарлък, ние ще бъдем извън стаята. Рискът е архитектурата на новата ОСП да бъде начертана изцяло от Франция, Полша и Испания, а ние да получим готова рамка, която не отчита нашите специфики.
Цената на застоя
Българското земеделие не е изправено пред мигновен колапс, а пред нещо по-коварно – година на принудителна стагнация. Администрацията ще поддържа системата на командно дишане, осигурявайки текущите плащания, но това вече не е достатъчно. Секторът настояваше за реформи, защото сегашното положение вече не работи – рентите са непосилни, напояването е мираж, а пазарната сила е нулева. 2026-та заплашва да бетонира точно това несъстоятелно положение. В свят на бързи промени и климатичен натиск, да стоиш на едно място в чакане на политическа стабилност е най-сигурният начин да фалираш бавно.
