Тревожната статистика, изнесена от браншовите организации, според която секторът дължи близо 600 милиона лева само на две от големите компании за препарати и семена, не е просто число. Това е диагноза за системен риск, който заплашва да блокира предстоящата пролетна сеитба. Аргументът на производителите е ясен: „Ако не ни се помогне, ще повлечем всички по веригата“. И макар това да звучи като ултиматум, икономическата логика зад него е реална – дистрибуторите не могат да платят на глобалните концерни, а глобалните концерни могат просто да затворят кранчето за малкия български пазар.
Въпросът обаче е къде се крие решението и дали държавната помощ е единственият изход, или е време за тежък разговор относно структурата на капитала в българското земеделие.
Капанът на „търговското кредитиране“
Години наред българското зърнопроизводство разчиташе на един удобен, но рисков модел – кредитирането „на зелено“ от търговците на консумативи. Вместо да минават през тежките банкови процедури за оборотни кредити, фермерите взимаха торове и семена с обещание за плащане след жътва. Дистрибуторите влязоха в ролята на „банки в сянка“.
Този модел работеше перфектно при високи цени на зърното. Но при сегашната „ножица“ – скъпи вложения през пролетта и ниски борсови цени на продукцията през есента – системата дефектира. Математиката просто не излиза: добитото от полето не покрива стойността на фактурите за химията, вложена в него.
Парадоксът: Свръхкапитализирани, но неплатежоспособни
Тук стигаме до най-деликатния момент в дебата. Отстрани погледнато, зърнопроизводството е един от най-капитализираните сектори в България. Стопанствата притежават огромни активи – собствена земя, високотехнологичен машинен парк, складови бази.
В икономическата теория, когато един бизнес има активи, но няма пари (кеш), той се намира в криза на ликвидността, а не в несъстоятелност. Разликата е огромна. Фермерите контрират с тезата, че тези активи са обезценени. Аргументът им е, че пазарът на земя е в застой, а вторичният пазар на техника е пренаситен и цените са надолу. Това е вярно в краткосрочен план – ако днес изкараш 1000 декара на пазара, цената може да не е тази от 2022 г. Но въпреки това, земята остава актив, който банките все още приемат за обезпечение, макар и с по-консервативни оценки.
Страхът от раздържавяване на активи
Големият страх в сектора не е толкова от фалита като край на дейността, колкото от свиването на мащаба. За да се покрият дълговете към дистрибуторите без държавна намеса, много стопанства би трябвало да прибегнат до продажба на част от активите си – земя или техника. Това е болезнен процес на преструктуриране, който никой собственик не иска да преживее, особено след десетилетие на растеж и окрупняване.
Тезата за „обезценените активи“ до голяма степен обслужва защитната стратегия: „Не можем да продаваме сега, защото ще загубим много, затова държавата трябва да осигури мост“.
Рискът за 2026 г.
Независимо дали активите са обезценени или не, часовникът тиктака. Ако 600-те милиона не бъдат разплатени или разсрочени с ясни гаранции, дистрибуторите няма да могат да заредят складовете за 2026 г. Глобалните компании оперират с корпоративни застраховки на риска. Ако лимитът за България е изчерпан заради неплащане, доставките спират автоматично.
Изходът от тази ситуация вероятно ще бъде хибриден. Държавата трудно може да покрие частен търговски дълг от такъв мащаб без нотификация от Брюксел (което отнема време, което нямаме). Вероятно можеше решението да мине през нови банкови инструменти с държавна гаранция, които да превърнат търговския дълг в банков и да го разсрочат във времето. Но правителството падна. Но дори и държавно отсрочване само ще отложи неизбежното – необходимостта земеделието да се върне към икономическата реалност, където печалбите не са гарантирани, а активите понякога трябва да сменят собственика си, за да оцелее производството.
