Политическата карта на Европа се пренарежда с бързи темпове, оцветявайки се в нюансите на консервативното дясно и евроскептицизма. За много земеделски производители, изморени от бюрократичния диктат на Брюксел и екологичните рестрикции на Зелената сделка, тази промяна изглежда като дългочакано спасение. Логиката е проста: десните партии обещават връщане към традиционното производство, премахване на зелените тежести и защита на родния производител. Но зад тази привидно добра новина се крие един сериозен икономически риск, който може да коства милиарди на българското земеделие. Както предупреждава доайенът на европейската аграрна политика проф. Алън Матюс, който прави анализ на статия, публикувана в Politico, цената на „суверенитета“ може да се окаже твърде висока за нетните бенефициенти като България.
Смяна на приоритетите: От Брюксел към столиците
Големият парадокс на новата политическа вълна е, че тя сменя приоритетите. Десните партии в богатите държави-членки – така наречените „нетни платци“ като Германия, Нидерландия и Австрия – наистина подкрепят своите фермери, но тяхната лоялност е преди всичко национална, а не европейска. Те настояват за „репатриране“ на правомощия от Брюксел към националните столици и за повече субсидиарност. На политически език това звучи привлекателно, но на езика на парите означава нещо съвсем различно: нежелание да се финансира общият европейски бюджет в досегашните му размери, от който до голяма степен зависят фермерите в Източна Европа.
Сценарият на „ренационализацията“
Проф. Матюс очертава реалистичен сценарий, при който новите управляващи в богатия Запад ще видят смисъл в намаляване на общия бюджет за Общата селскостопанска политика (ОСП). Логиката им е прагматична от гледна точка на техния национален интерес: ако намалят вноската си към общия кюп на ЕС, те ще спестят значителен ресурс. С част от спестените пари те могат да подпомогнат собствените си фермери директно през националния бюджет, и то много по-щедро, отколкото го прави Брюксел сега. Това на практика е началото на „ренационализацията“ на земеделската политика – процес, който променя из основи идеята за общо финансиране.
Рискът за България и Единния пазар
За България този сценарий е силно неблагоприятен. Нашата страна е нетен бенефициент – ние получаваме повече средства от Европа, отколкото внасяме. Българският държавен бюджет няма фискалния капацитет да компенсира евентуално оттегляне на европейското финансиране в същия обем. Ако ОСП се свие и се даде свобода на държавите да доплащат на фермерите си без ограничения (държавни помощи), това ще създаде дисбаланси в Единния пазар. Представете си конкурентна среда, в която германският или френският фермер получава сериозна субсидия от своето правителство, а българският разчита на по-скромните възможности на нашата хазна. Конкурентоспособността на родния производител ще бъде поставена под натиск не от пазара, а от разликата във финансовите възможности на държавите.
Край на солидарността?
Още по-тревожна е възможната промяна във формулата за разпределение на средствата, за която ЕК вече намеква в предложението си за Многогодишната финансова рамка. Досега кохезионната политика и ОСП действаха като инструмент за трансфер на ресурс от по-развитите към по-бедните региони. Новият политически климат поставя този модел на изпитание. Националистическата реторика в Западна Европа все по-често задава въпроса за целесъобразността на тези трансфери. Когато фокусът се измести от солидарността към националния интерес, икономиките, разчитащи на еврофондове, са най-уязвими.
Цената на свободата
