Последният доклад на Европейската комисия относно прилагането на Директивата за нелоялните търговски практики (UTP) и разпределението на стойността по агрохранителната верига предлага обективна снимка на европейския пазар. Анализът, обхващащ 131 страници, проследява как се разпределят приходите между първичното земеделие, преработката, търговията на едро и дребно в контекста на кризите от последните години. За България изводите са парадоксални: страната ни е посочена като държавата с най-строгото законодателство и най-драконовските финансови санкции срещу нелоялните практики в ЕС, като същевременно българските земеделци държат рекордните 50% от добавената стойност – дял, който е двойно по-висок от средния за Съюза (25%).
Този статистически пик обаче не е повод за триумф, а сигнал за структурна дисфункция. Докладът нанася тежък удар върху един от най-устойчивите политически митове в България – този за „търговския диктат“ и системното ограбване на производителя от веригите. Наличието на „перфектната“ законова рамка, съчетано с високия дял от крайната цена, изисква не емоционална защита на статуквото, а хладна индустриална диагностика на една верига, която е толкова „къса“ и примитивна, че не е способна да генерира и задържи истинска добавена стойност.
Парадоксът на примитивната верига
В икономическата теория делът на първичния производител в крайната цена обикновено е обратнопропорционален на сложността на икономиката. В развитите аграрни общества фермерът получава по-малък процент, защото хранителната индустрия добавя огромна стойност чрез иновации, брандинг, логистика и дълбока преработка. Фактът, че в България фермерът държи 50% от стойността, е диагноза за недоразвита верига, в която продуктът стига до рафта в почти суров вид.
Високият дял на фермера у нас е резултат от отсъствието на силна и консолидирана преработвателна индустрия. Когато „средата“ на веригата е фрагментирана, с малък мащаб и ниска производителност, началото изглежда голямо само на хартия. В абсолютни стойности обаче целият генериран капитал остава нисък, защото липсва индустриалният механизъм, който да „преведе“ земеделската суровина на езика на високия марж. Българското земеделие е заложник на собствената си изолация от модерните преработвателни цикли.
Демонтаж на мита за търговския диктат
Докладът на ЕК демистифицира и ролята на големите търговски вериги като „генератори на инфлация“. Данните показват, че на база индекса на цените (2015=100), до средата на 2023 г. цените на производител и преработвател са растяли много по-бързо от крайните цени на дребно. На практика търговията на дребно е действала като икономически буфер, абсорбирайки част от шоковете по веригата за сметка на собствения си марж.
Фокусът върху търговците като основен източник на „скъпотията“ се оказва политически удобен инструмент за „инженеринг на съгласие“, но остава статистически необоснован. Реалният натиск върху цената в България идва от ниската ефективност надолу по веригата и високите трансакционни разходи. Когато преработвателният бранш е раздробен на стотици малки субекти без икономия от мащаба, разходите за единица продукция се надуват административно и логистично. Търговецът просто отчита крайния резултат от тази неефективност, докато производствените разходи остават с 30% над нивата от 2020 г.
Драконовски закони в институционален вакуум
България притежава едно от най-строгите законодателства в ЕС срещу нелоялните търговски практики, включително императивния 30-дневен срок за разплащане и праг от 350 милиона евро оборот за защита на доставчиците. Парадоксът тук е, че въпреки този „регулаторен щит“, броят на реално установените нарушения остава нисък. Това разкрива критично разминаване между политическото законотворчество и пазарната реалност. Докато секторът настоява за още по-тежки глоби, липсата на сигнали подсказва, че проблемът не е в липсата на правила, а в липсата на пазарна тежест за преговори.
Българският модел разчита основно на индивидуални преговори с глобални купувачи, което поставя производителя в позиция на „ценоприемател“ (price taker). Въпреки че темата за кооперирането остава обект на интензивен дебат в сектора, статистиката за интеграцията е показателна: едва 3% от продукцията при плодовете и зеленчуците у нас се реализира чрез признати организации на производители, на фона на 85% в Белгия. Този разрив в мащаба е ключов фактор за асиметрията в пазарната сила, която никое законодателство не може да компенсира напълно чрез чисто административни мерки.
Фискалният морфин и структурната инерция
Масираната публична подкрепа, която секторът получава, допълнително изкривява икономическия пейзаж. Когато 50% от цената в магазина отива при фермера, а паралелно с това в системата се изливат сериозни публични ресурси, дебатът за „липсата на пари“ трябва да се трансформира в дебат за ефективността на управлението. Ние сме създали хибриден модел, в който фермерът е „богат на активи и публични трансфери“, но остава системно неконкурентоспособен на свободния пазар.
Високият процент от потребителското евро всъщност действа като фискална упойка. Той създава илюзорно усещане за значимост и доходност, докато в действителност секторът губи битката за производителност с вносната продукция. Вносът печели не защото е „нелоялен“, а защото е част от по-ефективни, интегрирани и технологични вериги. Субсидиите в България често маскират липсата на пазарни инструменти, оставяйки производителя в състояние на перманентна зависимост от бюджетния цикъл.
Прогноза за цената на инерцията
Изводът от анализа на ЕК е ясен: България не страда от липса на регулации или от злонамерени търговци. България страда от дефицит на преработвателен капацитет и коопериране. Ако настоящото положение на „фрагментираната верига“ се запази, дори фермерите да започнат да получават 80% от крайната цена, те пак ще бъдат в криза, защото общата стойност на продукта ще продължи да ерозира под натиска на вноса.
Пътят напред не минава през нови глоби за веригите, а през агресивна индустриална консолидация на преработката и изграждане на логистични хъбове. В противен случай българското земеделие ще остане в капана на това да бъде най-скъпо платеният доставчик на суровини с ниско качество, чиято единствена защита е „фискалният щит“ на държавата. Бъдещето изисква смяна на часовниците – от административното време на 90-е към пазарното време на 2026-а.
